невероятно красива… и въздействаща.

„Не я изричай на шега — мисли си, докато летят по някаква магистрала; от лявата страна се издигат възвишения, а отдясно езерото хвърля зад папратите златисто-синкави отблясъци. Отпред се вижда хълм, потънал в зеленина, и тя знае, че от другата страна има порутен храм. — Не я изричай, ако не си решена да се отдадеш изцяло, тялом и духом.“

Но тя изрича думата, която изскача от устата и като електрическа искра. Мотоциклетът се отделя от шосето — Роузи за миг мерва предното колело, което продължава да се върти на двадесетина сантиметра от настилката — и сянката им остава вече някак си отдолу. Бил завърта ръчката, те политат към яркосиньото небе и сякаш изплуват над пътя в просеката сред дърветата като подводница, която се появи сред океана. Зъзнеща се събуди сред омотаните на кълбо завивки. Същевременно се задъхваше, изпълнена с тайнствена топлина, която извираше от тялото й, невидима, но жарка, като слънце при затъмнение. Съмняваше се, че в събота ще полетят по същия начин, колкото и магически думи да изрича, но все пак реши да задържи цветята за по-дълго. Дори можеше да хербаризира няколко стръка между страниците на тази книга.

Беше я купила в „Мечтите на Илейн“ — фризьорския салон, където й боядисаха косата. Заглавието беше „Лесно, но елегантно — десет прически, които можете да направите сама“.

— Хубави са — обясни й Илейн. — Разбира се, винаги трябва да се ходи на специалист, аз така смятам, но ако човек не може да си го позволява всяка седмица, било заради парите, било заради времето, а само при мисълта да повика вкъщи фризьор му настръхват косите, тази книжка е разумен компромис. Само те моля да ми обещаеш, че ако някой младеж те покани на забава в Уестууд, първо ще се отбиеш при мен.

Роузи седна на масата и отвори на прическа № 3 — „Класическа плитка“… която била известна и като „Класическа френска плитка“. Прегледа черно-белите фотографии, на които една жена показваше как да се раздели и как да се сплете косата, а когато прочете статията докрай, започна да разглежда снимките в обратен ред и да разплита косите си. Разпускането се оказа далеч по-лесно от сплитането тази сутрин — бяха й необходими четиридесет и пет минути и доста проклятия, докато накара плитката да заприлича попе малко на прическата, с която излезе снощи от „Мечтите на Илейн“. Струваше си все пак да положи всички тези усилия, дори само заради искреното удивление на Пам, когато я видя в „Хот Пот“.

Щом привърши, мисиите й се насочиха към Бил Стайнър — питаше се дали ще хареса косата й сплетена. Дали ще му хареса руса. И дали изобщо ще забележи всички тези промени. Замисли се дали ще се натъжи, ако той не забележи изобщо промяната, но изведнъж въздъхна и сбърчи нос. Разбира се, че ще се натъжи. Да, но ако той не само забележи, а и реагира като Пам (като изключим писъците, разбира се)? Може дори да я грабне в прегръдките си, както пише в любовните романи…

Тъкмо посегна за дамската си чанта да потърси гребен, отдадена на приятни мечти за събота — Бил завърза на плитката й кадифяна панделка (а защо именно ще му се намира кадифяна панделка, можеше и да не се уточнява — именно затова бе толкова приятно да мечтаеш на кухненската маса) — когато някакъв звук от отсрещния край на помещението прекъсна мислите й.

Скръъц. Скръъц-скръъц.

Щурче. Само че звукът не долиташе през отворения прозорец откъм парка. Щурчето като че се намираше по-наблизо.

Огледа пода и забеляза нещо, което подскочи. Стана, отвори шкафа от лявата страна на мивката и извади стъклена купа. Прекоси стаята, като взе от стола в дневната рекламната брошура на „Уол-Март“. Коленичи до насекомото, което почти бе стигнало до празния десен ъгъл на помещението — беше го определила за телевизора, ако изобщо си купи телевизор, преди да се изнесе оттук. След днешните събития мисълта да се премести в ново жилище — при това по-голямо — съвсем не й се струваше неосъществима мечта.

Наистина беше щурец. Не беше много ясно как се бе добрал до втория етаж, но определено беше щурец. Сетне й хрумна отговор на загадката и дори можеше да си обясни защо бе чула щуреца на заспиване. Сигурно е дошъл с Бил — бил е скрит в маншета на панталона му. Малък подарък към цветята.

„Само че онази нощ щурецът не беше само един — изведнъж се намеси Практична-Разумна. Нейният глас напоследък никак не се чуваше. Звучеше пресъхнало и леко дрезгаво. — Чуваха се поне цяла ливада щурци. Даже цял парк.“

„Дрън-дрън — уверено отвърна тя и захлупи насекомото с купата, после подпъхна рекламната брошура отдолу, няколко пъти го побутна с крайчеца, а когато то най-сетне подскочи, успя да пъхне хартията под целия съд. — Просто ми се е сторило, че са цял оркестър. Спомням си добре, тъкмо заспивах. Сигурно вече съм се била унесла.“

Вдигна купата и я обърна, притискайки рекламата отгоре, та Щурецът да не избяга, преди да му е позволила. Междувременно той енергично подскачаше и бронираното му гръбче току почукваше по снимката на новоиздадения роман на Джон Гришам, които човек можел да си купи в „Уол-Март“ само за шестнадесет долара, плюс данъка. Роузи затананика „Ако видиш падаща звезда“, застана до отворения прозорец, махна брошурата и поднесе купата с щуреца над перваза. Насекомите могат да падат от много по-голяма височина, а после преспокойно да тръгнат („да заподскатат“ — мислено се поправи тя) нанякъде. Бе сигурна, че е прочела този факт в някое списание, или пък го е чула в предаване по телевизията за живата природа.

— Хайде, Щурчо — подкачи го. — Бъди добро момче и скачай долу. Виждаш ли онзи парк? Там има буйна трева, колкото си поискаш роса за пиене, безброй щуречки…

Роузи млъкна. Насекомото съвсем не бе пристигнало тук, скрито в маншет на панталон, защото в понеделник, когато я води на вечеря, Бил беше с дънки. Роузи затърси някакъв спомен, но отново стигна до същото заключение, при това без капчица съмнение. Беше с плътна памучна риза и дънки „Ливайс“, които нямаха никакви маншети. Тогава дрехите му й подействаха успокоително — бяха за нея доказателство, че той не възнамерява да я води в луксозно заведение, където другите посетители ще я оглеждат презрително.

Беше с дънки, никакви маншети.

Как тогава бе дошъл Щурчо?

Нима имаше значение? Ако не се е изкачил на втория етаж, скрит в маншета на Бил, значи просто се е пъхнат в нечий чужд панталон, а когато му е доскучало да се вози, е скокнал на площадката на втория етаж — хей, благодаря за превоза, приятел. След това чисто и просто е пропълзял под нейната врата, какво толкова? Къде-къде по-неприятни неочаквани гости можеше да очаква.

Сякаш в израз на съгласие с нейните разсъждения щурчето изскочи от купата и се скри от погледа й.

— Лек ден — подвикна след него Роузи. — Отбий се някой път. Съвсем сериозно.

Докато отнасяше купата в кухнята, през прозореца нахлу вятър, който измъкна рекламната листовка изпод пръстите й. Тя се заклати мързеливо във въздуха и се приземи на пода. Роузи се наведе да я вдигне, но се смрази. На пода видя още две щурчета, но и двете бяха мъртви — едното беше обърнато на една страна, а другото лежеше по гръб и крачката му стърчаха нагоре. Можеше да си обясни и да приеме появата на един щурец, но на три? В стая на втория етаж? Как да си го обясни човек? Изведнъж забеляза още нещо, което се криеше недалеч от двете щурчета в пролуката между две дъски. Коленичи, измъкна новата си находка и я разгледа внимателно.

Беше цвят от детелина. Миниатюрен розов цвят от детелина. Отново сведе очи към пролуката между дъските, откъдето го бе измъкнала, след това погледът й се отмести към двете щурчета, а после бавно започна да се изкачва по кремавата стена… и най-сетне се спря на картината, която висеше до прозореца. Роуз Мадър (име като всяко друго) стоеше на своя хълм, а наскоро появилото се пони пасеше трева зад нея.

С разтуптяно сърце — ударите му отекваха в ушите й като приглушен ек на тимпани — Роузи се наведе към картината и едва не опря нос в муцуната на понито — образът се разслои пред очите й на отделните отсенки на старата боя, а от такова разстояние виждаше дори мазките на четката. Тревата беше в тревистозелени и маслинени нюанси — художникът, изглежда, я бе изрисувал с бързи коси движения. Сред стръковете се гушеха розови петънца. Детелина.

Роузи погледна розовото цветче в дланта си, после го доближи по картината. Цветът съответстваше напълно. Несъзнателно поднесе длан пред устните си и подухна миниатюрното цветче към картината. Едва