няколко счупени пръста. По тази причина двамата получиха служебно порицание. Но и това не беше краят. Надутата кучка изнамери оня перко… оня плешив перко…
Тъй или инак светът е пълен с надути кучки, които създават проблеми. Да вземем жена му. Но с нея можеше да се оправи някак… разбира се, ако успее да поспи.
Норман се обърна на другата страна и най-после споменът за 1985 година започна да избледнява.
— Най-неочаквано, Роуз — промърмори той. — Ще дойда най-неочаквано.
След пет минути вече спеше.
10
„Наричаше я оная размъкната фуста — мислеше си Роузи. Тя също почти спеше, но още чуваше щурците в парка. — Оная размъкната дълга рижа фуста! Как я мразеше само!“
Да, разбира се, че ще я мрази. Първо, имаше някакви неприятности с агентите от Вътрешния отдел. Норман и Харли Бисингтън се отърваха на косъм, но за тяхна най-голяма изненада размъкнатата дълга рижа фуста си беше намерила адвокат (плешив перко, дето само дебне линейките, на езика на Норман), който предяви в съда огромен граждански иск от нейно име. Искът бе насочен срещу Норман, Харли и цялото полицейско управление. После, малко преди Роузи да направи аборт, Уенди Яроу беше убита. Намерили я зад един силоз на западния бряг на езерото. Била наръгана повече от сто пъти, а гърдите й били отрязани.
„Някакъв психопат — обясни Норман на съпругата си и макар че не затвори телефона с усмивка — сигурно някой в полицейското много се беше въодушевил, та да му се обади вкъщи — в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. — Който бърка в огъня, се опарва. Рисковете на професията.“ После нежно докосна косите й, започна да я гали и да й се усмихва. Не с хапещата усмивка, а с онази, от която й идеше да се разпищи, защото знаеше какво се беше случило с Уенди Яроу, размъкнатата дълга рижа фуста.
„Виждаш ли каква си късметлиика? — попита я, галейки шията, раменете и ръцете й с огромните си груби ръце. — Виждаш ли каква си късметлиика, че не си на улицата, Роуз?“
След това — месец, месец и половина по-късно — една вечер, като заключи гаража и влезе в къщата, завари я да чете любовен роман и реши, че трябва хубавичко да си поговорят за предпочитаните от нея забавления. Че всъщност се налага много хубавичко да си поговорят.
1985, каква проклета година!
Унасяйки се в сън, Роузи лежеше, слушаше песента на щурците, която долиташе през отворения прозорец толкова ясно, сякаш някой бе превърнал с магическа пръчка стаята й в лятна естрада, и мислеше за една жена, свита в ъгъла — сплъстените й коси полепнали по влажните й страни, коремът й по-твърд от камък, а очите й се забелили в потъмнелите от ужас орбити — една жена, която изведнъж усеща по бедрата си зловещи целувчици; която чак след години щеше да открие капката кръв на чаршафа; която не знаеше, че съществуват места като „Дъщери и сестри“ или мъже като Бил Стайнър; която бе скръстила ръце на гърдите си, впивайки пръсти в раменете си, и се молеше на Бога, в когото вече не вярваше, да не й отнема бебето, да не убива малката й сладка мечта, а после, докато помяташе, си казваше, че може би така е по- добре. Знаеше как Норман изпълнява съпружеските си задължения — а как ли би изпълнявал родителските?
Щурците тихичко свиреха и я приспиваха. Дори улавяше дъха на трева — някакъв тръпчиво-сладък аромат, който й се струваше малко необичаен за май месец. Свързваше този дъх с косените ливади през август.
„Доскоро този парк изобщо не ухаеше на трева — сънено си помисли тя. — Това ли прави с теб любовта — или най-малкото, увлечението? Изостря сетивата ти и същевременно те побърква?“
Долови далечен грохот, който напомняше гръмотевица. Но това също й се стори странно, защото когато Бил я изпращаше, времето беше съвсем ясно — помнеше, че на връщане гледаше набето и с удивление откри колко много звезди се виждат въпреки яркооранжевите улични лампи.
Унасяше се, потъваше все по-дълбоко в последния си сън без сънища в предстоящите няколко дни и тъкмо преди тъмнината да я погълне, се запита: „Как така чувам щурчета и улавям дъха на трева? Прозорецът не е отворен, затворих го, преди да силегна. Затворих го съвсем плътно.“
ЧАСТ ПЕТА
ЩУРЧЕТА
1
Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти като насън. Поръча си чай и парче торта, седна до прозореца и започна бавно да се храни, без да отделя поглед от безспирния поток минувачи по улицата — по това време на деня повечето бяха чиновници, които се прибираха у дома след работа. Всъщност, откакто бе напуснала „Уайтстоун“, „Хот Пот“ съвсем не й беше на път, но тя без никакво колебание се бе запътила право натам — може би заради приятните часове, които бе прекарвала на това място с Пам на чаша чай след работа, или пък защото не й се искаше да изследва нови места — поне засега — а и заведението й беше познато и тук се чувстваше спокойна.
Привърши с четенето па „Октоподът“ около два следобед и тъкмо посягаше под масата за чантата си, когато Роуда Саймънс включи интеркома и попита:
— Роузи, искаш ли почивка, преди да започнем следващата книга?
Колко лесно се подреждаше всичко! Надяваше се да й възложат и другите три романа на Бел/Расин, дори предполагаше, че най-вероятно ще ги получи, но сега, когато вече знаеше със сигурност, изпитваше несравнимо облекчение.
Това обаче далеч не беше всичко. Като приключиха работа в четири часа — вече бяха записали две глави от краткия трилър „Убий всяко мое утре“, Роуда й предложи да слязат заедно до тоалетната.
— Знам, че ти звучи странно — обясни тя, — но умирам за цигара, а това е единственото място в цялата проклета сграда, където се осмелявам да пуша. В наши дни животът е толкова подъл, Роузи.
В тоалетната Роуда запали цигара „Капри“ и явно по навик се настани на порцелановия перваз между двете мивки. Кръстоса крака, замислено се загледа в другата жена и отбеляза:
— Така изглеждаш страхотно.
Роузи смутено попипа косата си. Прическата й беше плод на ненадейно хрумване, което снощи в един фризьорски салон бе осъществила срещу петдесет долара, невъзможна цена… но не можеше да не ги даде.
— Благодаря — отвърна.
— Роби ще ти предложи да подпишете договор, нали знаеш?
Тя се смръщи и поклати глава.
— Не, не зная. Какво говориш?
— Роби може и да ти прилича на господин Пенибегс15 и да ти се струва, че си изтеглила най-печелившата карта от „Общинската хазна“16, но трябва да имаш предвид, че е в този бизнес от 1975 година и знае колко си добра. Знае го много по-добре от теб самата. Но ти смяташ, че му дължиш много, нали?
— Зная, че му дължа много — упорито отвърна Роузи. Този разговор никак не й харесваше — напомняше й на Шекспировите пиеси, в които хората все забиват нож в гърба на приятелите си, а после се правят на много добродетелни и обясняват в пространни монолози, че било неизбежно.
— Не позволявай признателността да противоречи на личния ти интерес — каза Роуда и внимателно тръсна цигарата в мивката, а после пусна студената вода да отмие пепелта. — Не зная историята на твоя живот, а и не ме интересува. Обаче ти свърши „Октоподът“ само със сто и четири паузи, което е направо феноменално, а гласът ти е като на Елизабет Тейлър на млади години. Освен това ми е известно — защото ти е изписано на челото — че живееш сама, при това отскоро. Толкова си tabula rasa, че чак страх ме хваща. Знаеш ли какво означава това?
Роузи не бе съвсем сигурна точно какво е значението на този израз — може би нещо като „наивна“ — но
