нямаше намерение да се издава.

— Да, разбира се.

— Добре. И не ме разбирай погрешно, за Бога — не се опитвам да подлея вода на Роби, нито пък да си опека моята работа. Опитвам се да ти вдъхна кураж. А също и Роби, и Къртис — всички се опитваме. Само че Роб се опитва да вдъхне кураж и на портфейла си. Аудиокнигите са неразработено поле. Все едно сме в епохата на немите филми в киното. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Горе-долу.

— Като те слуша как четеш „Октоподът“, той си представя Мери Пикфорд. Сигурно ти звучи налудничаво, но това е самата истина. А и начинът, по който сте се срещнали, също допринася. За Лана Търнър се разправя, че я открили в дрогерията „Шваб“. Е, Роби вече мислено си съчинява легендата за това как те е открил да разглеждаш старинни пощенски картички в заложната къща на неговия приятел Стайнър.

— Така ли ти каза? — попита Роузи, изпълнена с топли чувства към Роби Лефъртс, които граничеха с любов.

— А-ха, но къде те е открил и какво точно си правела там, не е толкова важно. Истината е, че ти наистина си добра, Роузи, и си много, много талантлива. Сякаш си родена за тази работа. Роб те е открил, но това не му дава пожизнено право над гласа ти. Не му позволявай да те превръща в свое притежание.

— Никога не би го направил — възрази Роузи.

Чутото едновременно я плашеше и я окриляше, макар че малко я доядя на режисьорката заради циничните й приказки, но всички тези усещания се загубиха на фона на бурната радост и облекчението, което изпита при мисълта, че поне още известно време всичко ще бъде наред. А ако Роби й предложи договор, може пък животът й да се уреди и за по-дълго. Много мило от страна на Роуда Саймънс да й проповядва предпазливост — тя не живееше на три пресечки от квартал, където хората не паркират колите си на тротоара, ако искат да не останат без джанти и касетофон; съпругът й беше счетоводител, имаха къща в предградията и тя караше сребрист нисан, модел 1994 година. Роуда използваше какви ли не кредитни карти. Освен това разполагаше с медицинска осигуровка, която можеше да ползва, ако се разболее. На хора, които притежават подобни неща, сигурно им се струва съвсем естествено да предупреждават останалите да бъдат предпазливи в ангажиментите, които поемат.

— Може би, но ти си малка златна мина, Роузи, а такива ценни находки понякога променят хората. Дори свестните хора като Роб Лефъртс.

Роузи пиеше чай, загледана през прозореца на „Хот Пот“, и си припомняше как Роуда загаси цигарата под студената вода, изхвърли я в кофата за смет, а после се приближи до нея.

— Зная, че в момента ти е необходима сигурна работа, нито пък казвам, че Роби е лош човек — от осемдесет и втора насам от време на време работим заедно и спокойно мога да кажа, че не е — но ти не забравяй, че човек никога не знае от кой храст какъв заек ще изскочи, а същевременно не бива да изпускаш този, който вече си хванала за ушите. Разбираш ли ме?

— Ами, не съвсем.

— Като начало приеми шест книги, не повече. От осем сутринта до четири следобед, тук, в „Тейп Енджин“. За хиляда долара на седмица.

Роузи занемя от удивление.

— Хиляда долара на седмица, ти луда ли си?!

— Питай Кърт Хамилтън той какво смята по въпроса — тихо отвърна другата жена. — Не забравяй, че става дума не само за глас. Ти направи „Октоподът“ със сто и четири прекъсвания. Никой от хората, с които работя, не би се справил на по-малко от двеста части. Гласът ти е много изразителен, но начинът, по който контролираш дишането си, е наистина изумителен. Сигурно се занимаваш с пеене — иначе как, за Бога, си постигнала такъв невероятен контрол над него?

При тези думи в главата на Роузи изплува кошмарен спомен: тя седи в ъгъла, бъбреците й сякаш са издути и пулсират като опънати мехове, пълни с гореща течност; седи в ъгъла, стиска престилката си и се моли на Господ да не се налага да я използва, защото повръщането й причинява неистова болка — сякаш дълги назъбени остриета пронизват бъбреците й. Седи в ъгъла, вдишва дълбоко и равномерно, а после издишва бавно и леко, защото това е най-безболезненият начин, и се опитва да усмири подивелия бяг на сърцето си в такт с по-спокойния ритъм на дишането си; седи в ъгъла и слуша как Норман си прави сандвич в кухнята и подпява „Даниъл“ или „Ето ти писмо, Мария“ с изумително приятния си кръчмарски тенор.

— Не зная — отвърна. — Преди да се запознаем, дори не знаех какво е контрол над дишането. Сигурно е природна дарба.

— Е, пу-пу-пу, тогава. А сега най-добре да се връщаме, защото Кърт ще си помисли, че сме се отдали на особени женски ритуали.

Тъкмо се канеше да си тръгва от студиото, когато Роби се обади от агенцията си в центъра, за да я поздрави по случай завършването на „Октоподът“, и макар че не спомена направо за договор, я покани на обяд в петък, за да обсъдят едно „делово предложение“. Напълно слисана, Роузи прие и затвори телефона. После си рече, че Роуда наистина го бе описала много точно — Роби Лефъртс поразително приличаше на човечето от „Монопол“.

Като приключи разговора, излезе от кабинета на Къртис — претъпкана стаичка с хиляди визитни картички, забодени на корковите табла по стените — и се върна в студиото да си вземе чантата. Режисьорката не беше там — очевидно бе отишла до дамската тоалетна за една последна цигара. Кърт надписваше кутиите с магнитофонните ленти. Той вдигна поглед към нея и се ухили.

— Страхотна работа свършихме днес, Роузи.

— Благодаря.

— Роуда смята, че Роби щял да ти предложи да подпишете договор.

— И на мен така ми каза — отвърна тя. — Дори започвам да си мисля, че може да се окаже права. Да чукаме па дърво.

— А-ха, но помни едно, като се пазариш — предупреди я Къртис, докато прибираше ролките по високите полици, където като тънки бели книжки бяха наредени десетки подобни кутии. — Ако изкараш от „Октоподът“ петстотин долара, Роби вече е на сметка… защото му спестяваш поне седемстотин в студийно време. Схващаш ли?

Много добре го беше разбрала и сега седеше в „Хот Пот“ и размишляваше над неподозирано светлото бъдеще, което й се очертаваше. Имаше приятели, квартира, работа и обещание за още поръчки, като свърши с Кристина Бел. Договорът можеше да означава хиляда долара на седмица — повече, отколкото изкарваше Норман. Звучеше съвсем невероятно, но беше самата истина. „Може да се окаже самата истина“ — поправи се тя.

Но имаше и още нещо. В събота й предстоеше среща… която щеше да продължи цял ден, ако се има предвид и концертът на „Индиго Гърлз“.

На лицето й, иначе толкова сериозно, разцъфна ослепителна усмивка и Роузи изпита крайно неприличното желание да обвие ръце около раменете си. Дояде сладкиша и отново се загледа навън, питайки се нима всички тези неща се случват на нея й дали е възможно действителни хора в действителния живот да напуснат затвора си, да завият надясно по улицата, и да се окажат в рая.

Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на светофара тъкмо се сменяше със зелена. Пам Хейвърфорд, която беше сменила бялата си униформа на камериерка с елегантни червени панталони, пресече улицата заедно с трийсетина други минувачи. Тази вечер остана да поработи едни час извънредно, но кой знае защо си беше наумила, че Роузи ще бъде в „Хот Пот“… бе убедена, че ще я открие там. „Така наречената «женска интуиция»“ — помисли си тя.

Измери крадешком огромния мъжага, който вървеше точно до нея — стори й се, че току-що го бе забелязала пред будката за вестници в „Уайтстоун“. Можеше да мине за „интересна личност“, ако се изключат очите му… които бяха съвсем безизразни. Като се качваха на отсрещния тротоар, случайно срещна погледа му — беше съвсем празен, като на робот — и изстина.