В „Хот Пот“ пък Роузи внезапно реши да изпие още една чаша чай. Кой знае защо си беше наумила, че Пам може да се отбие. Макар работното време на приятелката й да беше приключило преди цял час, реши да я изчака. Сигурно женската й интуиция й го подсказваше. Стана и се запъти към касата.

„Малката кучка е сладичка — мислеше си Норман. — Тесни червени панталони, стегнато задниче.“ Изостана една-две крачки да се полюбува на гледката, но в същия миг мадамката се шмугна в някакво заведепийце. Той надникна през прозореца, но не забеляза нищо интересно — само неколцина дъртофелници, които преживят захарни боклуци и сърбат чайове и кафета; плюс няколко келнера, които тичат наоколо със ситни стъпчици.

„На възрастните дами сигурно им допада — рече си. — Големи бакшиши ще да падат от цялото това кълчотене.“

Най-вероятно е заради бакшишите, защо иначе големи мъже ще ходят така? Не може всичките да са обратни… нали?

Зад витрината мерна една дама, значително по-млада от синьокосите госпожи в костюми с панталони, каквито бяха повечето посетителки. Тя се отдалечаваше навътре към касата в другия край на чайната (тези заведения май така се наричат). Огледа задника й, просто защото очите му винаги се залепяха най-напред на задника, ако жената беше под четиридесет, и го окачестви като нелош, но нищо особено.

„Задникът на Роуз изглеждаше така едно време — рече си. — Едно време, преди да се отпусне и да заприлича на слон.“

Тази жена имаше страхотна коса — всъщност далеч по-хубава от задника й — но тя не му напомняше на съпругата му. Роузи бе от онзи тип жени, които неговата майка наричаше „кестенявка“, и почти никога не си правеше прически (като се има предвид убитият миши цвят на косата й, Норман напълно я разбираше). Обикновено я връзваше на конска опашка с ластик, а ако излизаха на кино или на вечеря, я омотаваше в набърчена разтегателна джунджурия — от ония, дето се продават във всяка дрогерия.

Жената, която Норман мерна зад прозореца па „Хот Пот“, не беше кестенявка, а стройна блондинка, чиято коса не беше вързана на опашка, нито пък беше оплетена с шнур. Тя се спускаше на гърба й в грижливо сплетена плитка.

Но онова, което през този ден най-много я зарадва — дори повече от зашеметяващата новина, която научи от Роуда, че Роби Лефъртс я оцени достатъчно високо, за да й плаща по цели хиляда долара на седмица — бе срещата с Пам Хейвърфорд, пред която най-неочаквано се оказа, когато плати втората чаша чай и се отмести от касата. Пам я погледна, но отначало не я позна и отмести поглед… после рязко се обърна, а в очите й се четеше удиаление. Понечи да се усмихне, но всъщност изпищя, с което сигурно докара до прединфарктно състояние поне десетина от посетителките на малкото, пълно с цветя заведение.

— Роузи? Ти ли си? О… мили… Боже!

— Аз съм — отвърна й тя, засмя се и се изчерви. Усещаше как хората извръщат погледи към тях, но откри — чудо на чудесата — че това не я притеснява много.

Отнесоха чашите с чай на любимата си маса до прозореца и Роузи дори позволи на Пам да я предума да хапне още едно парче сладкиш, макар че откакто пристигна в този град, бе отслабнала със седем килограма и доколкото зависеше от нея, нямаше никакво намерение пак да ги качва.

Приятелката й не преставаше да повтаря, че „не може да повяярва, просто не може да повяяярва“ — забележка, която Роузи би се изкушила да приеме за ласкателство, ако не беше неразбиращият поглед на Пам, който непрекъснато се местеше от лицето към косата й, сякаш все още не можеше да проумее истината.

— Изглеждаш поне с пет години по-млада — отбеляза. — Божичко, Роузи, направо си като момиченце!

— За петдесетте долара, които дадох, трябва да приличам най-малкото на Мерилия Монро — с усмивка отвърна тя… но след разговора с Роуда парите за фризьор далеч не й тежаха толкова на съвестта.

— Откъде… — започна Пам, но после млъкна. — Заради картината, дето си я купи, нали? Направила си си същата прическа като на жената от картината.

Роузи помисли, че ще се изчерви при тези й думи, но не усети и помен от руменина. Просто кимна и отговори:

— Нейната коса страшно ми харесва, та реших и аз да опитам. — Помълча замислено, а после допълни: — А пък за цвета, още не мога да повярвам, че се осмелих. За пръв път през живота си си боядисвам косата.

— За пръв път!… Не ти вярвам!

— Това е самата истина.

Пам се наведе през масата и заговорнически й пошепна с дрезгав глас:

— Случило се е, нали?

— Какво имаш предвид? Какво да се е случило?

— Срещнала си някоя интересна личност!

Роузи отвори уста. После я затвори. Отново понечи да каже нещо, макар да нямаше никаква представа какво се кани да изрече. В крайна сметка не каза нищо — вместо думи от устата й избликна смях. Накрая чак се просълзи, а Пам се разсмя заедно с нея.

Не й се наложи да използва ключа от входната врата на жилищната сграда, намираща се на Трентън Стрийт № 897 — в работни дни стоеше отключено докъм осем вечерта — но трябваше да извади малкото ключе за пощенската кутия (отпред с тиксо беше залепен надпис „Р. МАККЛЕНДЪН“, който смело потвърждаваше, че тя живее тук, да, именно тук), но освен рекламната брошура на евтините магазини „Уол-Март“, вътре нямаше нищо. Докато се изкачваше по стълбите към втория етаж, приготви друг ключ. Този беше от нейната квартира и единствен портиерът на сградата имаше дубликат. Както и пощенската кутия той бе нейна собственост. Краката й бяха съвсем отекли — измина пеш седемте километра от центъра дотук, прекалено възбудена и безкрайно щастлива, за да пътува с автобус, а освен това искаше да поразмисли и да помечтае. Беше гладна въпреки двете парчета сладкиш в чайната, но приглушеното ръмжене в стомаха й не помрачаваше щастието й, а дори го засилваше. Нима е изпитвала подобна радост през живота си? Струваше й се, че отговорът е „не“. Освен в мислите й радостта сякаш се разливаше по цялото й тяло и макар да чувстваше краката си уморени, не й бе никак тежко да върви. Дори кръстът изобщо не я болеше въпреки дългата разходка.

Като влезе в стаята (този път се сети да заключи), отново се разкикоти. Тази Пам и нейните „интересни личности“. Призна насила няколко неща — все пак в събота вечер на концерта на „Индиго Гърлз“ щеше да се появи заедно с Бил и жените от „Д и С“ щяха да се запознаят с него. Но когато запротестира, че е боядисала и сплела косата си съвсем не само заради Бил (всъщност наистина смяташе така), в отговор Пам вдигна очи и и намигна. Това малко подразни Роузи… но приятелката й беше толкова трогателна.

Отвори прозореца и стаята се изпълни с мекия аромат на късна пролет и с шума, който идваше от парка. После застана до малката кухненска маса — до вазата с цветята, които Бил й донесе в понеделник, лежеше тънка книжка. Цветята бяха увяхнали, но сърце не й даваше да ги изхвърли. Щеше да ги запази поне до събота. Снощи го сънува — насън се возеше на мотоциклета зад него. Той кара все по-бързо и по-бързо и изведнъж на нея й хрумва ужасяваща, фантастична дума. Магическа дума. Сега не можеше да си припомни точно как звучеше — беше някаква безсмислица като „писвам“ или „мисвам“ — но насън й се стори