ли не очакваше (дори нещо повече — за миг бе напълно сигурна в това) розовата топчица да проникне през боята и да се върне в онзи свят, създаден от неизвестен художник преди шейсет, осемдесет или дори сто години.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Детелинката се удари в стъклото (доста необичайно за маслено платно, както бе казал Роби в деня, когато се запознаха), отскочи и бавно се приземи на пода като топчица смачкана тоалетна хартия. Картината може и да е магическа, но стъкленото покритие със сигурност не беше.

„А как тогава щурците са успели да изскочат навън? Ти наистина смяташ, че именно така е станало, нали? Че щурците и детелинката някак си са успели да изпаднат от картината?“

Бог да й е на помощ, защото точно така смяташе. Подозираше, че извън тази стая, в компанията на други хора, подобна мисъл би й се сторила смехотворна, ако изобщо й хрумне, но засега вярваше напълно в това обяснение — щурците са изскочили от тревата под краката на русата жена с пурпурния хитон. Някак си са успели да прескочат от света на Роуз Мадър в света на Роузи Макклендън.

„И как именно? Нима чисто и просто са се просмукали през стъклото?“

Не, естествено. Това беше глупаво, но…

С леко разтреперани ръце Роузи посегна към картината и я свали от кукичката. Занесе я в бокса, постави я на плота и я обърна. Надрасканите с въглен думи на гърба съвсем се бяха размазали — ако не знаеше какво гласи надписът, изобщо не би успяла да го разчете.

Съвсем колебливо, вече сериозно изплашена (сигурно се е страхувала през цялото време, но едва сега започваше да си дава сметка), попипа гърба на картината. Като побутна с пръст кадастрона, той изпращя. Звукът беше обезпокоително силен. А когато докосна долния ръб, където кафеникавата хартия се скриваше в рамката, напипа нещо… няколко неща…

Преглътна с усилие — гърлото й бе пресъхнало. Като насън, сякаш това не беше нейната ръка, посегна и отвори едно чекмедже; извади нож и бавно насочи острието към кафявата хартия.

„Недей! — изписка Практична-Разумна. — Роузи, недей, не знаеш какво може да изскочи оттам!“

За миг задържа върха на ножа опрян върху кадастрона, но после го остави настрана. Вдиша картината и огледа долния край на рамката, установявайки с някаква далечна част на съзнанието си, че ръцете й са се разтреперали неудържимо. Новият елемент насред гората — просека с големина поне сантиметър в най- широката си част — изобщо не я изненада. Отново постави картината на плота, като я придържаше с дясната си ръка, а с лявата — по-сръчната си ръка — отново насочи ножа към гърба.

„Недей, Роузи! — Този път Практична-Разумна не изписка, а направо простена. — Моля те, не прави това, остави всичко, както си е.“ Само че този съвет бе направо смешен — ако го бе последвана първия път, когато госпожа П-Р й го натякваше, все оше щеше да живее с Норман. Или да умира от него.

Цепна с ножа задното покритие на картината, точно над издутините, които беше открила. На плота изпаднаха шест щурчета — четири бяха мъртви, петото едва-едва помръдваше, а шестото събра сили колкото да отскочи от плота и да се прекатури в мивката. Освен щурците от картината изпаднаха още няколко розови цветчета детелина, няколко стръка трева… и парче изсъхнало кафяво листо. Беше почти сигурна, че е листо.

С внимателни движения (и без да обръща никакво внимание на госпожа Практична-Разумна) Роузи отдели от рамката цялата задна част на картината. Отвътре изпадаха още няколко природни находки: мравки (повечето бяха мъртви, но три-четири все още можеха да пълзят), пухкавото телце на мъртва пчела, няколко листенца от маргаритка като онези, които човек откъсва едно по едно, докато брои: „Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича“… и няколко лъскави бели косъма. Стискайки картината по-здраво, Роузи повдигна космите към светлината и по гърба й полазиха тръпки — като огромни крака, които се изкачват по стълбище. Знаеше какво ще й кажат, ако занесе находката на някой ветеринар и го помоли да ги разгледа под микроскоп — това са конски косми. Или по-точно, това са косми от малко рошаво пони. Което в момента преспокойно пасе трева в един друг свят.

„Започвам да губя разсъдъка си“ — хладнокръвно отбеляза Роузи, но това не беше гласът на Практична-Разумна, а нейният собствен глас, който изразяваше мислите и душата й. Не звучеше нито истерично, нито уплашено — говореше съвсем разумно, спокойно и като че ли с лека почуда. Роузи подозираше, че именно този глас ще отбележи неизбежността на смъртта в дните или седмиците, когато тя окончателно наближи.

Само че младата жена упорито отказваше да повярва, че се побърква, или поне да повярва в този факт с абсолютната увереност, с която би приела откритието, че е неизлечимо болна от рак. Току-що разряза гърба на картината си и отвътре изпаднаха няколко стръка трева, косми и насекоми — сред които и три- четири живи. Толкова ли е трудно да се приеме този факт? Преди няколко години бе чела в един вестник как някаква жена открила в стар семеен портрет напълно валидни акции — в сравнение с тях някакви си буболечки са направо прозаични.

„Е, да, но все още живи? А какво ще кажеш за свежата детелинка и зелената трева, а, Роузи? Листото е мъртво, но ти прекрасно знаеш какво ти се върти в главата — че…“

Мислеше си, че листото не е изсъхнало зад стъклото. Пейзажът беше летен, но дори и през юни човек може да попадне на сухо листо, скрито в тревата.

„Та бих искала да повторя — изгубвам си разсъдъка.“

Само че нещата бяха тук — насекомите и тревите бяха разпилени по кухненския плот.

Неща.

Не сънища или халюцинации, а материални предмети.

Но имаше още нещо, което никак не искаше да признае открито. Тази картина й беше проговорила. Не, съвсем не на глас, но при все това, още в първия миг, когато я видя, картината й проговори. На гърба бе изписано собственото й име — или поне възможна негова версия — а вчера бе изхарчила далеч по-голяма сума, отколкото можеше да си позволи, за да направи косата си по подобие на жената в пурпурния хитои.

Водена от някаква инстинктивна решителност, пъхна плоската страна на ножа под горния край па рамката и натисна дръжката надолу. Ако бе усетила някакво съпротивление, веднага щеше да се откаже — това бе единственият й нож и тя не искаше да го счупи — но гвоздейчетата излязоха съвем лесно. Роузи махна най-горната част, придържайки стъклото със свободната си ръка, за да не падне на плота и да се разбие, и я остави настрана. След миг държеше в ръце самото платно. Беше дълго около седемдесет и пет сантиметра, а без рамката и подложката на височина бе към четиридесет и пет сантиметра. Внимателно прокара пръсти по отдавна засъхналата боя, напипвайки миниатюрните грапавини, че дори следите от четката на художника. Това бе необикновено, дори малко страшновато усещане, но в него нямаше нищо свръхестествено — пръстът й не потъна в другия свят, скрит в картината.

Телефонът, който купи вчера и веднага включи, иззвъня за пръв път. Звукът бе усилен докрай и стресната от ненадейните, пронизителни трели, самата Роузи извика. Ръката й потръпна и пръстът й едва не промуши платното.

Постави картината на масата и забърза към телефона, като се надяваше да чуе гласа на Бил. „Ако е той — разсъждаваше тя, — мога да го поканя да види що за картина имам.“ Щеше да му покаже и най- разнородните боклуци, които изпаднаха отвътре. Нещата.

— Ало?

— Ало, Роузи? — Не беше Бил, а някаква жена. — Ана Стивънсън се обажда.

— О, Ана! Здравей! Как си?

От мивката долиташе настойчиво скрибуцане — скръъъц, скръъъц.

— Не съм много добре — отвърна Ана. — Съвсем не съм добре. Случило се е нещо крайно неприятно и непременно трябваше да ти се обадя. Може би няма нищо общо с тебе — от все сърце се надявам да е така, но…

Роузи приседна на пода — дори когато откри издутинките по гърба на картината, не се бе уплашила толкова.

— Какво има, Ана? Какво се е случило?

Слушаше с нарастващ ужас. Когато приключи, Ана й предложи да отиде в „Дъщери и сестри“ и да остане там през нощта.

— Не зная — окаменяла отвърна тя. — Ще трябва да помисля. Аз… Ана, трябва да се обадя на един