преиначава и да ги нагажда към своите предположения. Не можеш да ги преиначиш, ако нямаш предположения.

Прескъпата карта на града се намираше в задния му джоб, но той спря да направи справка само веднъж. Нямаше и седмица, откакто бе пристигнал в този град, но в сравнение с Роузи вече имаше много по-ясна представа за разположението му — това също бе по-скоро дарба, отколкото умение.

Като се събуди вчера сутринта с непрестанна болка в ръцете, раменете и слабините и с така възпалена устна кухина, че едва успя да отвори уста (като провеси крака от леглото, първият опит да се прозее бе мъчителен), посрещна деня с ужасяващото откритие, че онова, което стори с Питьр Слоуик — известен още като Тъпърстайн, или Неотразимото зализано еврейче — вероятно бе грешка. Колко сериозна, бе трудно да се определи, защото голяма част от случилото се в къщата на Слоуик бе за него само смътен спомен. Но докато стигна до будката за вестници, вече бе напълно убеден, че в тая работа няма „вероятно“. Да не говорим, че „вероятно“ е за обикновените мижитурки — макар и негласен, този принцип от житейския правилник на Норман бе пламенно отстояван още от ранна юношеска възраст, когато майка му ги напусна и баща му наистина започна да прекалява с пердаха.

Купи си вестник и докато се връщаше в стаята си, набързо го прегледа. Нищо не се споменаваше за Питър Слоуик, но това не му донесе кой знае каква утеха. Може би просто не са имали време да включат новината в сутрешните издания — всъщност възможно бе тялото все още да лежи там, където го остави (поне където мислеше, че го остави, наум се поправи той), тоест, натъпка го зад бойлера в приземието. Само че образи като Тъмпър, които се занимават с какви ли не общественополезни дейности и имат цял куп сърцераздирателни приятелчета, не остават неоткрити за дълго. Някой ще се притесни, друг ще намине към уютната заешка бърлога ма Бодри Плейс да го потърси и най-сетне някой ще попадне на изключително неприятното откритие зад бойлера.

И естествено макар да не излезе вчера, новината се появи в днешния вестник на първа страница в рубриката „Градски новини“: „СОЦИАЛЕН РАБОТНИК ЗАКЛАН В ДОМА СИ“. От статията ставаше ясно, че служба „Информация“ е била само една от доброволните дейности па Тъмпър… и че всъщност съвсем не е бил толкова беден. Вестникът твърдеше, че семейството му — чиято единствена издънка бил — притежавало доста добро богатство. Фактът, че бе работил на автогара посред нощ, пращайки избягали съпруги при ония пачаври в „Дъщери и сестри“, само потвърждаваше подозрението на Норман, че Тъмпър е бил или незадоволен, или обратен. Както и да е, той бе истински праведен глупак, който се вреше тук и там, толкова зает да спасява света, че през по-голямата част от времето не му оставаше свободна минута дори да си смени бельото. Служба „Информация“, Армията па спасението, телефон на доверието, помощ за Босна, помощ за Русия (човек би рекъл, че у еврейче като Тъмп ще се намери достатъчно акъл, та да пропусне поне последното, но не би), както и две-три „женски каузи“. Вестникът не цитираше имена, но той вече знаеше за една от тях — „Дъщери и сестри“, известни още като „Лесби бейби в Страната на мечтите“. Панахидата на Тъмпър щеще да се състои в събота, само дето в статията се наричаше „възпоменателна сбирка“. Ах, недей!

Освен това знаеше, че ченгетата ще потърсят връзка между смъртта на Слоуик и всяка една от каузите, за които бе работил… но няма да изключат вероятността, че може и да няма нищо общо с нито една от тях. Ще се позаинтересуват и от личния му живот (приемайки, разбира се, че разхождаща се „стая под наем“ като Тъмпър изобщо има личен живот), но няма да изключат и възможността да се е случило поредното от така популярните напоследък „убийство без особени мотиви“, обикновено дело на някой случаен психопат. Може да се каже, че човекът просто си е търсел жертва.

Само че тези хипотези изобщо нямаше да натежат пред пачаврите от „Дъщери и сестри“ — Норман можеше да се закълне в това. С течение на времето бе насъбрал доста опит с подобни общежития, особено откакто наплодилите се през Новата ера „дървени философи“ започнаха да оказват своето влияние върху начина на мислене и постъпките на хората. Според тях всеки принадлежи на разбито семейство, всеки пресъздава детето в себе си и всеки трябва да се пази от всички ония гадни, лоши хора, които имат кураж да се опитат да живеят без да мънкат, да циврят и всяка вечер да тичат в някое дружество за алкохолици или наркомани. Тия „дървени философи“ са големи тъпанари, но сред тях се срещат — например жените в институции като „Дъщери и сестри“ — някои особено предпазливи тъпанари. Предпазливи ли? По дяволите! В техния случай определението „бункерна психика“ придобива съвършено нови измерения.

Норман бе прекарал почти целия вчерашен ден в библиотеката и бе открил доста интересни неща за „Дъщери и сестри“. Най-големият майтап беше, че собственичката на приюта Ана Стивънсън е била госпожа Тъмпър до 1973 година, когато очевидно се беше развела и отново бе приела моминското си име. Невероятно съвпадение на пръв поглед, но не и ако човек е запознат с брачните обичаи и церемонии на „дървените философи“. Те вървят по двойки, но в края на краищата рядко съумяват заедно да теглят хамута. Все единият дърпа надясно, а другият — наляво. Не са в състояние да проумеят простичката истина, че учтивите бракове не са особено сполучливи.

Бившата съпруга на Тъмпър обаче не управляваше своето заведение на принципа на повечето подслони за малтретирани жени, който гласи: „жените знаят“. В статия, публикувана преди малко повече от година в неделната притурка на някакъв вестник, жената Стивънсън (Норман бе поразен от изумителната й прилика с оная кучка Мод от познатия телевизионен сериал) отричаше идеята и я наричаше „не само сексистка, но и глупава“. Беше цитирано и мнението на някоя си Гърт Киншо. „Мъжете не са врагове, докато не нападнат — казваше тя. — Но ако нападнат, отвръщаме им със същото.“ Имаше и снимка — огромна дърта негърка, която смътно напомняше на Норман за един състезател от Чикагския отбор по американски футбол, Уилям „Хладилника“ Пери.

— А си ме докоснала, съкровище, ще ми станеш на батут — промърмори той.

Но всички тия работи, колкото и да бяха интересни, не му бяха особено полезни. В този град освен жени може да има и мъже, които знаят къде се намира подслонът и могат да действат като посредници, и може да го управлява само една „дървена философка“ вместо цял комитет, но Даниълс бе сигурен, че в едно отношение тези жени по нищо не се различават от по-традиционните си посестрими — смъртта на Питър Слоуик ги с разбунила като кошер. Те няма да разсъждават като ченгетата — и до доказване па противното ще бъдат твърдо убедени, че убийството па Слоуик е непосредствено свързано с тях… особено с едно лице, което им е изпратил през последните шест или осем месена от своя живот. Сигурно името на Роузи вече се споменава.

„И защо тогава го направи? — питаше се той. — Защо, за Бога, го направи? Имаше и други начини да стигнеш дотук, и ти го знаеш добре. Разбира се, че го знаеш, нали си ченге, дявол го взел! Защо ти трябваше да ги стряскаш? Дебелата повлекана от статията, Дърта Гърта, я-я-виж, сигурно вече се е строила в преддверието на проклетата дупка и оглежда с бинокъл всяко двукрако в панталони, дето минава наблизо. Освен ако междувременно не е получила някой и друг инфаркт от много сладко. Защо, защо го направи? Защо?“

Знаеше отговора, но съумя да го избегне веднага щом понечи да изплува на повърхността на съзнанието му — навеждаше го на прекалено злокобни изводи. Пречука Тъмпър и оная червенокоса курва с бежовите панталони по една и съща причина — от дъното на съзнанието му бе пропълзяло нещо, което го бе накарало да го извърши. Напоследък това нещо се появяваше все по-често и по-често, но той не искаше да мисли за него. Така му беше по-добре. По-сигурно.

Междувременно бе пристигнал на местоназначението — ей го на, Котешкият палат.

Норман прекоси улицата и безгрижно закрачи по четната страна, знаейки, че който и да го наблюдава, няма да се чувства пряко застрашен от минувач, който върви по отсрещния тротоар. Конкретният наблюдател, когото непрестанно си представяше, бе смуглата слоница, чиято снимка беше отпечатана във вестника — огромна бъчва с мощен бинокъл в едната ръка и разтопен сладолед в другата. Забави крачка още малко, но не видимо — „на пожар, припомни си, — вече са на пожар“.

Заведението се помещаваше в огромна бяла къща, не точно викторианска, а от онези богаташки триетажни грозотии от началото на века. Отпред изглеждаше тясна, но Норман бе израснал в подобен дом и бе готов да се обзаложи, че назад сградата излиза почти на съседната успоредна пряка.

„Кучка-кучка тук, кучка-кучка там — повтаряше си, но внимаваше да не променя бавната си нехайна походка и се старееше да не изпива с поглед къщата на един дъх, а да я наблюдава крадешком, сякаш на малки глътки. — Тук кучка, там кучка, кучка-кучка, тук и там.“

Точно така. Тук и там все кучки.