женско име, това не променяше нещата. Според него чисто и просто поповата лъжичка не видя бял свят. Дори да е било момиче, по силата на някакви неведоми женски щуротии, какво от това? На осемте милиона червенокожи китайци хич не им дреме, както обичаше да казва.

1985 година беше истински ад! Загуби

(Каролайн)

бебето, Норман едва не го уволниха (Роузи подозираше, че арестът му се бе разминал на косъм), тя лежа в болница със счупено ребро, което бе наранило белия й дроб, а за разнообразие съпругът й беше организирал и увеселението с ракетата за тенис. През същата тази година разсъдъкът й, невероятно ясен до този миг, започна да й изневерява от време на време — в цялата бъркотия почти не обръщаше внимание на факта, че понякога половин час в „Столчето на Пух“ й се струваше като пет минути или че докато Норман е на работа, си взима душ по осем-девет пъти.

Сигурно беше забременяла през януари, защото тогава започна да й се гади сутрин, а през февруари за пръв път месечният й цикъл беше нарушен. През март последва случаят, заради който Норман бе наказан със „служебно порицание“.

„Как се казваше онзи? — питаше се тя в просъница. — Този, от който започна цялата каша — как се казваше?“

Не можеше да извика името му в паметта си — само си спомняше, че беше чернокож… или черньо, както би казал Норман. Внезапно си спомни.

— Бендър — промърмори тя в тъмното, заслушана в тихото скрибуцане на щурците. — Ричи Бепдър, така се казваше.

1985, каква проклета година! Какъв проклет живот! Сега животът е съвсем друг. Тази стая. Това легло. И песента на щурците.

Роузи затвори очи и потъна в сън.

Заслушан в непрестанния рев на уличното движение по Лейкфрънт Авеню девет етажа по-долу, Норман лежеше в леглото си на няма и пет километра от съпругата си, унасяше се в сън и полека-лека го обгръщаше мрак. Зъбите и челюстите му все още бяха схванати, но удавена в аспирин и скоч, болката вече бе съвсем слаба и маловажна. На заспиване той също си мислеше за Ричи Бендър; сякаш, без да знаят, Роузи и Норман размениха мимолетна телепатична целувка.

— Ричи — промърмори той сред сенките в хотелската стая, а после похлупи с ръка затворените си очи. — Ричи Бендър, гад такава. Долна, мръсна гад!

Това се беше случило една събота — първата събота на месец март 1985 година. Девет години, кажи- речи. Около единадесет часа сутринта на този ден някакъв черньо влязъл в бакалията на ъгъла на Шейсета улица и Саранак, пуснал два куршума в главата на продавача, изпразнил касата и си излязъл. Докато Норман и сътрудникът му разпитваха човека в пункта за изкупуване на бутилки в съседство, се появи друг черньо, облечен във фланелка с надпис „Бъфало Билс“14.

— Знам оня негър — заяви той.

— Кой негър, брато?

— Дет ограбил магазин. Седях отсреща, до пощенска кутия, кат излиза. Казва Ричи Бендър. Той лош негър. Продава дрога в стаята в мотел ей там. — Махна неопределено с ръка на изток към гарата.

— И кой ли ще да е този мотел? — попита Харли Бисингтьн. В този злощастен ден той сътрудничеше на Норман.

— Мотела на гарата.

— Но ти надали знаеш номера на стаята му? — продължи Харли. — Толкова добре ли познаваш заподозрения злодей тъмнокожи ми приятелю?

Харли винаги се изразяваше по този начин. Понякога Норман умираше от смях. В повечето случаи обаче му идеше да да го сграбчи за тясната плетена вратовръзчица, каквито все ги носеше, и да му изкара всичките тия щуротии от главата.

Тъмнокожият им приятел прекрасно знаеше, разбира се. Несъмнено самият той прескачаше дотам два- три пъти седмично — а може би дори пет-шест пъти седмично, ако финансовото му състояние в момента позволяваше — и си купуваше дрога от лошия негър Ричи Бендър. Тъмнокожият им приятел и всичките му дружки-чернилки. Вероятно тогава е имал зъб на Ричи Бендър, но на двамата полицаи това не им влизаше в работата — те искаха да спипат убиеца, да го тикнат в Окръжния съд и да приключат случая преди стъмване, нищо повече.

Черньото не можа да си спомни номера на стаята, но все пак им обясни точно къде се намира — в централното крило, на първия етаж, точно между машината за кока-кола и автомата за вестници.

Норман и Харли се разходиха до мотела, безспорно една от най-хубавите дупки в града, и почукаха на вратата между машината за кока-кола и автомата за вестници. Отвори им размъкната дълга рижа фуста с лъскава червена рокля, през която човек спокойно можеше да разгледа сутиена и бикините й — очевидно дрогирана американка. Двете ченгета забелязаха три празни кутийки от кокаин върху телевизора в стаята, а когато Норман я попита къде е Ричи Бендър, тя направи фаталната грешка да му се изхили.

— Не признавам никаква Чиниена Бленда — заяви тя. — А сега изчезвайте, момчета. Вдигайте си тлъстите задници от тука.

Дотук всичко бе съвсем недвусмислено, но впоследствие се появиха доста разнородни версии за случилото се. Норман и Харди твърдяха, че госпожа Уенди Яроу (през пролетта и лятото на онази година известна в кухнята на семейство Даниълс като „размъкнатата дълга рижа фуста“) извадила от чантата си пила за нокти и се нахвърлила с нея срещу Норман. Разбира се, той имаше по една дълга драскотина па челото и на дясната ръка, но госпожа Яроу настояваше, че полицай Даниълс сам направил драскотината на ръката си, а тази над веждите му била дело на други. Това се случило, след като я натикали в стая № 12 на мотела, разбили й носа и и счупили четири пръста, размазали девет костици в лявото й стъпало (редували се да я настъпват, според нея), изскубвали цели кичури от косата й и я удряли с юмруци в корема. Казала още на копоите от Вътрешния отдел, че след това ниският я изнасилил. Якият също се опитал, но отначало не му ставало. Ухапал я няколко пъти по гърдите и по лицето и най-после получил ерекция, но „ми опръска целия крак, още преди да влезе. После продължи да ме удря. Искал да си поговорел хубавичко с мене, обаче през повечето време говореше с юмруци“.

И сега, изтегнат в леглото в хотел „Уайтстоун“, в чаршафите, които жена му бе докосвала, Норман се обърна на една страна и се опита да се освободи от спомена за 1985 година. Но той бе доста упорит. Веднъж като изплуваше, по никакъв начин не можеше да се освободи от него. 1985 година беше истинска досадница — като някакъв задръстен съсед, който дрънка непрестанно и от когото не можеш да се откачиш.

„Тогава сгрешихме — размишляваше Норман. — Повярвахме на оня проклет черньо с фланелата.“

Да, това наистина беше грешка — голяма грешка. Бяха се подлъгали, че жената има нещо общо с Ричи Бендър — на вид идеално се връзваше с него — и следователно стаята най-вероятно е неговата. И това или беше втора грещка, или последствие от първата — няма значение, защото в крайна сметка резултатите си бяха все същите. Госпожа Уенди Яроу работеше половин ден като сервитьорка, половин ден като проститутка, и денонощно се друсаше, но стаята не беше на Ричи Бендър и тя дори не подозираше, че на света съществува такъв човек. Накрая се оказа, че именно Ричи Бендър бе обрал бакалията и бе очистил продавача, но стаята му не се намираше между машината за газирани наритки и автомата за вестници — това си беше стаята на Уенди Яроу и точно този ден Уенди Яроу си беше сама. Стоята на Ричи Бендър се оказа от другата страна на машината за газирани напитки. Заради тази грешка Норман Даниълс и Харли Бисингтън едва не останаха без работа, но в края на краищата агентите от Вътрешния отдел приеха историята с пилата, а и не откриха никаква сперма, която да подкрепи обвинението на Уенди Яроу, че е била изнасилена. Твърдението, че по-възрастният — който практически я изнасилил — използвал презерватив, а после го изхвърлил в тоалетната и пуснал водата, беше недоказуемо.

Само че неприятностите не свършиха дотук. Даже и най-отявлените защитници в отдела трябваше да признаят, че инспектор Даниълс и инспектор Бисингтън малко са се поувлекли в усилията си да се справят с петдесеткилофамовата пантера с пилата за нокти — например нямаше как да се отрече, че тя наистина има