— Не — отсече тя и благодари на Бога, че гласът й не се разтрепера. — Не искам да говоря за Норман. Тормозеше ме и го напуснах. Точка.

— Това стига — отвърна Бил. — Веднъж завинаги ли го напусна?

— Веднъж завинаги.

— А той знае ли? Питам единствено защото, как да кажа, ми отвори вратата по доста странен начин. Със сигурност не очакваше посещение от „Църквата на последния ден“.

— Не ми е известно знае ли, или не — отвърна тя след миг-два размисъл — няма що, въпросът недвусмислено показва, че чутото му стига.

— Страхуваш ли се от него?

— О, да. И оше как. Но това не означава непременно нещо кой знае какво. Страхувам се от всичко. Приятелите ми… приятелите ми казват, че ще свикна, но аз не съм много сигурна.

— Но не те достраша да излезеш на вечеря с мен.

— О, достраша ме. Направо се ужасих.

— Тогава защо се съгласи?

Понечи да му каже онова, което си помисли по-рано — че я свари неподготвена — но замълча. Това бе вярно, но не беше самата истина, а що се отнася до тези неща, не искаше никакви заобикалки. Не знаеше дали след вечерята в „Кухнята на татко“ изобщо им предстои някакво бъдеще заедно, но ако това е така, уклончивите отговори падали биха били добро начало.

— Защото исках — изрече тя с тих, но ясен глас.

— Добре. Прекратяваме тази тема.

— Както и темата „Норман“.

— Това истинското му име ли е?

— Да.

— Като Бейтс13?

— Като Бейтс.

— А може ли да ти задам един друг въпрос, Роузи?

Тя се поусмихна.

— Ако не трябва да обещавам да отговоря.

— Добре. Мислеше, че си по-възрастна от мен, нали?

— Да, точно така. Но ти на колко години си. Бил?

— На тридесет. От което следва, че сме нещо като съседи по отношение па възрастта… даже може да се каже, че живеем на една улица. Само че ти веднага заключи, че не само си по-възрастна, но при това си много по-възрастна. А сега идва ред на въпроса. Готова ли си?

Роузи смутено сви рамене. Той се приведе към нея, приковал великолепните си зеленикави очи върху нея.

— Знаеш ли, че си красива? И това не е просто комплимент, питам те от чисто любопитство. Знаеш ли, че си красива? Не, нали?

Отвори уста да му отговори. Не излезе нищо, просто въздухът едва доловимо изсвистя в гърлото й. Прозвуча по-скоро като изсвирване, отколкото като въздишка.

Той стисна лекичко ръката й. Докосна я за, миг, но това й подейства като електрически шок и за миг не виждаше нищо друго освен него — косата му, устните му, но най-вече очите му. Светът изчезна; сякаш те двамата се намираха на тъмна сцена под светлината на един-единствен ослепителен прожектор.

— Не ми се подигравай! — Гласът й трепереше. — Моля те, не ми се подигравай. Не мога да го понеса.

— Няма, и за нищо на света не бих ти се подигравал. — Говореше разсеяно, сякаш поставяше точка по въпроса и той изобщо не подлежеше на обсъждане. — Но ще ти казвам, каквото виждам. — Усмихна се и отново протегна ръка към нея. — Винаги ще ти казвам онова, което виждам. Обещавам ти.

Предложи му да не я изпраща чак до горе, но той настоя и на нея й стана приятно.

На вечеря говориха на по-общи теми — с голямо задоволство Бил откри, че Роузи е запален привърженик на бейзбола и не бе споменала Роджър Клемънс току-тъй; надълго и нашироко обсъдиха градските отбори, а после разговорът съвсем естествено премина към баскетбол. Напълно бе забравила за Норман, но на връщане се сети за него и се запита как ли би се почувствана, ако го завари да седи на леглото в стаята й, може би с чаша кафе в ръка, и да разглежда нейната картина с порутения храм и жената на хълма.

После, докато се изкачваха по тясното стълбище — тя вървеше отпред, а Бил я следваше на едно-две стъпала разстояние — намери друга интересна тема за притеснение — ами ако Бил поиска да я целуне за „лека нощ“? А ако след това поиска да влезе за малко?

„Естествено, че ще поиска — отбеляза Норман с подчертано спокойния си тон, което означаваше, че полага огромни старания да не се ядоса, но въпреки това се ядосва. — Даже ще настоява. Иначе защо ще се изръси цели петдесет долара за вечеря? Божке, трябва да си поласкана — сто пъти по-хубави уличници от тебе не взимат петдесетак и за двойна услуга. Ще поиска да влезе и да те чука, което сигурно няма да ти се отрази зле — най-после ще слезеш на земята.“

Успя да измъкне ключа от чантата, без да го изпусне, но като понечи да отключи, се разтрепери и дълго не можа да уцели ключалката. Бил стисна ръката й и я насочи в правилната посока. Допирът отново й подейства като електрически шок; не можа да отпъди неприличната мисъл, която й мина през ума, когато ключът прилегна в ключалката.

Отвори вратата. Норман никакъв не се виждаше, освен ако не се бе скрил в банята или в дрешника — посрещнаха ги само приятнта празна стая с кремавите стени, картината до прозореца и светещата лампа над кухненската мивка. Квартирата й не създаваше усещането за истински дом, но го наподобяваше много по-убедително от общите спални в „Д и С“.

— Никак не е лошо — замислено отбеляза Бил. — Е, не е като мезонет в предградията, но никак не е зле.

— Ще влезеш ли? — едва успя да раздвижи устни тя, сякаш бе глътнала голяма доза успокоително. — Да направя кафе…

„Чудесно! — ликуваше Норман от своеобразното си укрепление в главата й. — А с кафето още нещо, нали, миличка? От теб кафето, от него сметаната. Чудна сделка!“

Преди да отговори, Бил внимателно размисли над поканата, но накрая все пак поклати глава и отказа:

— Това като че ли не е много добра идея. Най-малкото за тази вечер. Изобщо не можеш да си представиш как ми въздейства присъствието ти. — Позасмя се нервно. — Май и аз самият не мога много да си представя. — Погледна над рамото й и забеляза нещо, което го накара да се усмихне и да направи с ръка знак, че е възхитен. — Оказа се права за картината — тогава за нищо на света не бих повярвал, но ти все пак се оказа права. Като си я купувала, сигурно си имала предвид точно това място.

Тя поклати глава и се усмихна на свой ред.

— Когато се сдобих с нея, дори не подозирах за съществуването на тази стая.

— Тогава сигурно си пророчица. Обзалагам се, че в късните следобеди и привечер, когато слънчевите лъчи я огряват, изглежда страхотно на това място.

— Да, изглежда прекрасно — съгласи се Роузи, но се въздържа да добави, че я намира за страхотна — идеална и съвсем на място по всяко време на деня.

— Да разбирам ли, че още не ти е омръзнала?

— Не, ни най-малко.

Поколеба се дали да не добави: „Освен това тя има някои особени свойства. Защо не се доближиш да я рагледаш по-внимателно? Може би видяното ще те изненада повече от дамата, която отваря вратата с огромна консерва в ръка, готова да я стовари на главата ти. Кажи ми. Бил — не ти ли се струва, че картината някак се е уголемила, или аз просто си въобразявам?“

Разбира се, не каза нищо такова. Бил постави ръце на раменете й и се наклони към нея; тя го погледна