умолително — като дете, което слагат да спи — но той само я целуна по гладката кожа, точно между веждите.

— Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен.

— Благодаря, че ме покани.

Една сълза се търкулна по бузата й. Роузи я отри с юмрук. Не се страхуваше, нито пък се срамуваше, че той ще я забележи — имаше усещането, че една сълза поне може да му довери, а това бе прекрасно.

— Слушай — започна той, — имам мотоциклет „Харли Дейвидсън“? — старичка, но добра машина. Доста е голям, вдига страхотен шум и понякога гасне на дългите светофари, но е удобен… а аз съм изключително предпазлив водач, особено щом сам го казвам. Един от шестте мотоциклетисти в цяла Америка, които използват каска. Ако в събота времето е хубаво, мога да намина сутринта и да те изведа на разходка. Знам едно място нагоре по езерото. Красиво е. Още е студено и не става за плуване, но можем да си направим пикник.

Отначало изобщо не съумя да му отговори — просто бе зашеметена от факта, че отново я кани на среща. После се запита какво ли е усещането, когато се возиш на мотоциклет. В ума й се въртеше единствено как ли би се чувствала зад този мъж на двуколата машина, която лети с осемдесет-деветдесет километра в час. А като го прегърне през кръста? Ненадейно пламна като в треска, но макар да не отгатна веднага какво означава това, й се стори, че някога, много отдавна, е изпитвала подобно усещане.

— Роузи? Какво ще кажеш?

— Аз… ъ-ъ…

Какво да каже? Нервно облиза устни и отклони поглед, опитвайки се да се съсредоточи, и в този миг за свое най-голямо успокоение и разочарование забеляза купчината жълти листовки на кухненския плот. Отново се обърна към Бил и рече:

— Не мога. В събота е пикникът на „Дъщери и сестри“. Това са хората, които ми помогнаха, когато пристигнах тук — моите приятелки. Организирали са състезание по софтбол, конни надбягвания, хвърляне на подкови, базар — такива неща. Вечерта ще има концерт, от който се очакват стабилни приходи. Тази година са поканени „Индиго Гърлз“. Обещах от пет часа да продавам теииски и непременно трябва да съм там. Дължа на тези жени толкова много.

— Няма проблем, ще се върнем до пет. Дори в четири, ако искаш.

Искаше… но притесненията й далеч не се изчерпваха със закъснението за празненството. Дали би я разбрал, ако се опита да му обясни? Например: „С огромно удоволствие бих се притискала зад теб на мотоциклета и страшно искам да си облечен с кожено яке, за да се облегна на теб и да се наслаждавам на приятния му дъх на кожа, а то да поскръцва при всяко твое движение. Адски искам, но се опасявам от откритието, което ме очаква, като слезем от мотора — че онзи Норман в мислите ми се е оказал прав за всичките неща, които всъщност очакваш от мен. Най-много обаче се страхувам, че ще се сблъскам с основното схващаие на мъжа си, което никога не е изричал на глас, защото никога не е имало нужда — че поведението му към мен е било напълно естествено и съвсем в реда на нещата. Болката не ме плаши — мен ли ще уплаши! Не, страх ме е, че това ще бъде краят на моята малка сладка мечта. А аз нямам много мечти…“

Изведнъж разбра какво трябва да каже, но беше безсилна да го изрече — може би защото го бе чувала в толкова много филми, че винаги й звучеше като жалко скимтене. „Не ми причинявай болка. — Именно това трябва да каже. — Моля те, не ми причинявай болка. Ако ме нараниш, ще умре най-хубавото, което ми е останало.“

Но Бил чакаше отговор. Някакъв отговор.

Роуз понечи да откаже, да се извини, че наистина трябва да присъства иа пикника и на концерта, че може би ще отидат някой друг път. После погледна картината па стената до прозореца и си рече: „Тя не би се колебала. Тя щеше с нетърпение да брои часовете до събота, а когато най-сетне се качи зад него на огнения змей, непрекъснато ще го побутва по рамото да ускори още малко.“ Представи си за миг как жената от картината седи на мотоциклета, запретнала полите на пурпурния си хитон, плътно притискайки с голите си крака мъжа пред нея.

По тялото й отново премина гореща тръпка, по този път по-силна и по-сладка.

— Добре. Ще дойда. При едно условие обаче.

— Само кажи — ухили се той, очевидно преливащ от задоволство.

— Да ме закараш до Етингър Пиър — там ще се състои празненството — и да останеш на концерта. Ще взема билети.

— Дадено — веднага се съгласи той. — Може ли да мина към осем и половина, или ти се струва прекалено рано?

— Не, идеално е.

— Трябва да си облечеш яке и може би пуловер. Следобед, на връщане, ще ги натъпчем в багажника, но на отиване ще е доста хладно.

— Добре. — Вече правеше планове как ще трябва да заеме такива дрехи от Пам Хейвърфорд, с която бяха почти еднакви на ръст. Всички връхни дрехи на Роузи се свеждаха до едно леко якенце, а бюджетът й не допускаше никакви разходи по това перо, поне на първо време.

— Значи ще се видим тогава. Благодаря ти още веднъж за тази вечер. — Като че ли се поколеба дали да не я целуне отново, но сетне само стисна ръката й.

— Беше ми приятно — отвърна тя.

Бил се обърна и хукна по стълбите като хлапак. Сравнението с походката на Норман се налагаше от само себе си — съпругът й или пристъпяше тежко с приведена глава, или пък така отривисто крачеше насам- натам, че понякога чак страх я хващаше. Роузи проследи издължената сянка на Бил, която се плъзна по стената и се стопи, след това се прибра, пусна и и двете резета и се облегна на вратата, взирайки се в картината си на отсрещната стена.

Отново се бе променила. Почти бе сигурна в това.

Прекоси стаята и застана пред нея с изпъната шия — досущ като карикатура от списание „Ню Йоркър“ на запален почитател на изкуството в музей или на редовен клиент на галерия.

Да, въпреки че размерите на картината не се бяха увеличили, Роузи бе почти убедена, че сега тя изглежда още по-широка отдясно, зад второто каменно лице — онова, което надничаше с празен поглед измежду високите треви — се бе появило нещо като горска просека. Отляво пък, зад жената на хълма, се забелязваха главата и предните крака на малко рошаво пони с капаци на очите. То сякаш пощипваше буйната трева и бе впрегнато — може би в каручка, или в някаква двуколка, или дори във файтон. Не се виждаше много хубаво — тази част оставаше извън картината (засега). Роузи забеляза част от сянката на каручката, а над нея се издигаше друга сянка. Може би главата и раменете на някакъв човек. Сигурно наблизо стои някой. А да не би…

„Да не би да си превъртяла, Роузи! Наистина ли вярваш, че картината става все по-голяма? Или че се появяват нови и нови неща, ако така ти звучи по-добре?“

Истината е, че вярваше и ги виждаше, но това не я плашеше — напротив, въодушевяваше я. Съжали, че не попита Бил какво мисли по въпроса — любопитно би било да провери дали и той вижда онова, което бе забелязала… или мислеше, че забелязва.

„В събота — обеща си тя. — В събота ще трябва да го попитам.“

Започна да се съблича, а когато влезе в банята да си мие зъбите, вече бе забравила напълно за Роуз Мадър, жената от картината. Забрави и Норман, и Ана, и Пам, и „Индиго Гърлз“ в събота вечер. Мислеше единствено за вечерята с Бил Стайнър и се опитваше да си припомни как протече цялата среша — минута по минута, секунда по секунда.

Лежеше под завивките, унасяше се и слушаше песента на щурците, която долиташе от Брайънт Парк.

Вече в полусън, в съзнанието й изплува — без да й причинява никаква болка и сякаш много, много далечен — споменът за 1985 година и за дъщеря й Каролайн. Що се отнася до Норман, изобщо никаква Каролайн не бе имало и макар да бе приел колебливото предложение на Роузи, че „Каролайн“ е хубаво