най-сетне се обади: какво била правела, къде била тръгнала с мъж (при това много по-млад), когото изобщо не познава, да не се е побъркала? Тези въпроси бяха изпълнени с най-искрен ужас, но Роузи веднага прозря истинското им предназначение — служеха за камуфлаж. По-важният въпрос бе толкова ужасяващ, че дори и Практична-Разумна не смееше да го зададе от достопочтената си позиция в главата на Роузи.

„Ами ако Норман те хване?“ — това бе страшният въпрос. Ами ако Норман я завари да вечеря с друг мъж? По-млад, красив мъж? Норман се намираше на хиляда и четиристотин километра оттук, но това изобщо не интересуваше Практична-Разумна, която всъщност не беше нито практична, нито разумна, а чисто и просто уплашена и объркана.

Тъй или инак, де да беше само Норман. През целия си живот на зряла жена никога не бе оставала насаме с мъж, а в момента в душата й цареше пълна бъркотия. Да вечеря с него? О, разбира се. Няма що. Гърлото й се сви, а стомахът й ръмжеше като пералня.

Ако бе облечен с нещо по-изискано, а не с избелели, по чисти дъпки и плътна памучна риза; ако бе отправил макар и най-бегъл критичен поглед към обикновените пуловер и пола, с които бе облечена; или пък ако заведението, в което я заведе, й се бе сторило прекалено трудно (не й идваше наум друга дума), надали изобщо би съумяла да слезе от буика му. Но ресторантът изглеждаше никак заплашително, а по- скоро дружелюбно — над входа грееше весел надпис „Кухнята на татко“, от тавана висяха огромни вентилатори, а масивните маси бяха застлани с червени карирани покривки. Според рекламата зад витрината завението предлагаше „Оригинални телешки специалитети от Канзас“. Келнерите бяха възрастни господа с дълги престилки, завързани под мишниците. Те заприличаха на Роузи на бели рокли до земята от времето на Френската империя. Вечерящите по масите не се различаваха много от тях с Бил — е, от Бил поне: хора от средната класа, със средни доходи, облечени съвсем неофициално. Ресторантът й се стори жизнерадостно и открито място, където човек може да диша спокойно.

„Сигурно е така, само че те никак не приличат на теб — пошепваше вътрешният й глас. Не се заблуждавай, Роузи. Те са самоуверени, щастливи, но най-вече — изглеждат съвсем на място тук. Това обаче не важи и никога няма да важи за теб. Прекалено дълго си живяла с Норман и прекалено често си седяла в ъгъла и си повръщала в престилката си. Вече си забравила как се държат хората, какво си говорят… ако изобщо някога си знаела. Опитваш ли се да бъдеш като тях, дори само в мечтите си, някой ден ще ти бъде много, много мъчно.“

Нима е вярно? Самата мисъл я ужасяваше, понеже дълбоко в себе си изпитваше истинска радост от това, че Бил бе дошъл да я види, че й бе донесъл цветя, че я бе поканил на вечеря. Представа нямаше какво изпитва към този човек, но бе поканена на вечеря… което я караше да се чувства млада и изпълнена с магия. Това бе неизбежно.

„Давай, продължавай да се радваш — каза Норман. Пошепна й тези думи в мига, в който с Бил прекрачиха прага на заведението, и те прозвучаха толкова близки и толкова истински, сякаш, минавайки наблизо, наистина ги бе изрекъл. — Радвай се, докато можеш, защото после твоето приятелче ще те изведе в мрака и ще поиска хубавичко да си поговорите. Разговорите може и да ги пропусне. Може би просто ще те завлече в най-близката уличка, ще те притисне до стената и набързо ще те оправи.“

„Не — мислено отвърна тя. Изведнъж осветлението в ресторанта й се стори прекалено ярко и всичко, абсолютно всичко зазвуча в ушите й необикновено ясно, дори мързеливите въздишки на огромните вентилатори. — Не, не е вярно, той е добър, това са лъжи!“

Незабавно последвалият отговор бе неопровержим и според Норман — Абсолютната истина.

„Никой не е добър, пиленце — Ти, аз, всички.“

— Роуз? Добре ли си? — попита Бил. — Цялата пребледня.

Не, не беше добре. Прекрасно знаеше, че глъсът, който отеква в главата й, лъже; че принадлежи на онази част от съзнанието й, която бе попарена от отровата на Норман; но онова, което знаеше, много се различаваше от онова, което изпитваше. Не може да остане сред всички тези хора, наистина сред всички тези хора, да улавя уханието на сапуните, парфюмите и шампоаните им и да слуша веселата глъч на разговорите им. Не може да се справи с келнера, който заплашително ще се надвеси над нея и ще заизрежда списък специалитети на чужди езици. Но най-трудно щеше да й бъде с Бил Стайнър — как щеше да му говори, да отвръща на въпросите му, а през това време да се пита какво ли би било да го погали.

Понечи да му каже, че не се чувства добре, и е най-добре да я изпрати; може би някой друг път. После, както и в звукозаписното студио, се сети за жената в пурпурния хитон — изправена сред буйните треви на хълма, с вдигната ръка и разголено рамо, което хвърля меки отблясъци в странната приглушена светлина на онова място, тя съвсем безстрашно и спокойно се взира в порутения храм, който се струваше на Роузи по- страховит и от най-мрачните къщи, които бе виждала. Представи си русата плитка, златната гривна и едва загатнатата извивка на гръдта й и се поуспокои.

„Мога да се справя — рече си. — Не знам дали изобщо мога да хапна, но със сигурност мога да събера достатъчно кураж да постоя известно време с него в това светло място. Дали да се опасявам, че може да ме изнасили? Струва ми се, че този човек най-малко мисли за насилие. Това са чисто и просто глупостите на Норман — Норман, който смята, че нито един чернокож не притежава радио, което не е крадено от някой бял.“

Тази простичка истина й позволи да отдъхне облекчено и та се усмихна на Бил. Усмивката бе несигурна и ъгълчетата на устните й леко потрепваха, но по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.

— Всичко е наред. Малко ме е страх, това е всичко. Ще се наложи да ме изтърпиш.

— Нали не се страхуваш от мен?

„Баш от теб се страхувам“ — вметна Норман, който се ое загнездил в мислите й като злонамерен тумор.

— Не, не точно. — Вдигна глава и го погледна в очите. Това й костваше много и страните й като че пламнаха, но устоя твърдо. — Просто ти си едва вторият мъж, с когото излизам през живота си, и ако това наистина е среща, то това е първата ми среща, откакто завърших гимназията. Горе-долу през осемдесета година.

— Мили Боже! — възкликна той. Изрече го съвсем тихо и напълно сериозно. — Сега пък мен ме хваща страх.

Служителят, който ги посрещна — Роузи не бе съвсем сигурна дали не се наричаше maitre d’otel, или това е някой друг — попита дали предпочитат „пушачи“ или „непушачи“.

— Пушиш ли? — попита я Бил; тя отривисто поклати глава.

— Някъде по-встрани би било чудесно — обърна се той към господина с фрака и в същия миг някаква сивозеленикава сянка — стори й се, че беше петдоларова банкнота — премина от ръката на кавалера й в ръката на келнера. — Може би дори в някой ъгъл?

— Разбира се, господине — отговори келнерът и ги поведе през ярко осветеното помещение с мудно поклащащите се вентилатори.

Като се настаниха на масата, Роузи попита Бил как я е открил, макар че вече имаше известни подозрения. По-скоро искаше да узнае защо я е потърсил.

— Ами чрез Роби Лефъртс — отвърна й. — Той минава през два-три дни да провери не са ли се появили нови бестселъри — всъщност стари бестселъри; разбираш какво искам да кажа…

Спомни си Дейвид Гудис — „Не му провървя. Пери бе невинен…“ — и се усмихна.

— Знаех, че те е наел да четеш романите на Кристина Бел, защото специално дойде да ми каже. Беше страшно въодушевен.

— Нима?

— Каза, че не е чувал по-хубав глас, откакто Кати Бейтс записа „Мълчанието на агнетата“, а това значи много — Роби просто боготвори този запис, както и „Смъртта на наемника“, запис на самия Робърт Фрост. Има го на дългосвиреща плоча, 33 оборота, от едно време. Ужасно е издраскана, но е нещо невероятно.

Роузи замълча. Това надхвърляше всичките й очаквания.

— Та значи, помолих го да ми даде адреса ти. Е, така звучи доста захаросано. Истината е, че изобщо не го оставях на мира. А Роби е от хората, които просто са много уязвими в това отношение. И за да му отдам дължимото, Роузи…

Но останалото изобщо не стигна до пея. „Роузи — повтаряше си тя. — Той ме нарече «Роузи». Дори не съм го молила, сам ме нарече така.“