вратата, най-вероятно възнамерявайки да я хлопне под носа на Норман. Но ако целеше това, вече беше прекалено късно. Даниълс светкавично посегна към него и го сграбчи за ризата, а след това го натика обратно в къщата. После бутна вратата с крак и тя се захлопна зад гърба му — чувстваше се по-изящен и от Джийн Кели в мюзикъл на „Метро Голдуин Майер“.

— М-даа, струва ми се, че можеш — повтори той. — Или по-скоро за твое добро се надявам да можеш. Ще ти задам няколко въпроса, Тъмпър, няколко хубави въпроса, тъй че по-добре се помоли на дългокосия ви еврейски Господ да ти пошепне правилните отговори.

— Махайте се оттук! — викна Слоуик. — Ще извикам полицията!

Като чу тези думи, Норман Даниълс здравата се изхили, после извъртя мъжа и изви лявата му ръка назад, чак до хърбавата му дясна плешка. Слоуик се разпищя. Той посегна между краката му, хвана го за тестисите и му нареди:

— Млъкни. Млъкни веднага или ще ти откъсна топките като грозде. Внимавай да не се разделиш с тях веднъж завинаги.

Тъмпър млъкна. От време на време задавено изхлипваше и дробовете му хъркаха, но Норман щеше някак си да го да преживее. Натика го в дневната, взе дистанционното устройство.

После сградбчи новото си приятелче за ръката и го подкара към кухнята. Там го пусна и му заповяда:

— Застани до хладилника. Задникът и плешките долепени до туй нещо, и само да си посмял да мръднеш, направо ще ти откъсна джуките. Ясно ли е?

— Д-д-да — заекна Тъмпър. — К-к-кой сте вие? — Приличаше на Тъмпър, но гласът му прозвуча като на оня смотаняк, Бухала Уудзи.

— Ървин Р. Левин от №80 — отвърна Норман. — Обикновено така прекарвам почивните си дни. — Без да изпуска Тъмпър от очи, той заизмъква едно по едно кухненските чекмеджета. Надали старият Тъмп би хукнат да бяга, но все пак. Понякога страхът минаваше всякакви граници и хората ставаха по-непредвидими и от торнадо.

— Какво… Не зная какво…

— Не ти трябва да знаеш. В това се крие цялата красота на заниманието, Тъмп. Ти не знаеш абсолютно нищо друго освен отговорите на няколко съвсем прости въпроса. Останалото остави на мен. Аз съм професионалист. Примерно от кръжока „Сръчни ръце“.

Най-сетне в последното, пето чекмедже, в другия край на стаята, откри онова, което търсеше — кухненски ръкавици, на цветенца. Колко сладко. Толкова му подхожда на лъскавите дрешки точно с такива ръкавици да си вади еврейските тенджерки с еврейските манджи от еврейската си печка. Норман ги нахлузи, после набързо отри дръжките на всички чекмеджета, за да не остават отпечатъци. Закара Тъмпър обратно в дневната, намери дистанционното, отри го в ризата си и заяви:

— Сега ще се поразговорим, Тъмпър.

Дрезгавият глас, с който изрече тези думи, прозвуча нечовешки дори на него самия. Не се изненада особено, когато установи, че от ярост се е възбудил. Захвърли дистанционното на дивана и се обърна към Тъмпър, който стърчеше насред стаята с жално приведени рамене, а от очите му иззад плътните рогови рамки се стичаха сълзи. И хич не му пукаше, че е облечен в бельо за бели хора.

— А сега хубавичко ще си поговорим. Ама много хубавичко. Не ми ли вярваш? Повярвай ми, Тъмпър. Най-добре ми повярвай.

— Моля ви — простена Слоуик и протегна треперещи ръце към Норман. — Не ми причинявайте болка. Вие грешите, аз не съм човекът, когото търсите, който и да е той. Не мога да ви помогна.

Но най-накрая доста му помогна. Тогава вече бяха в избата, защото Норман бе започнал да хапе и макар да бе увеличил звука на телевизора до края, и той не беше в състояние да заглуши писъците. Но писъци или не, Тъмпър много му помогна.

Когато празненството приключи, отиде да потърси под кухненската мивка чувал за боклук. Натъпка в него ръкавиците и ризата си, която в този си вид никак не беше за пред хора. Щеше да вземе чувала със себе си и после да се оправя с него.

На горния етаж в спалнята на Тъмпър откри една-единствена дреха, в която едрите му рамене се побираха — размъкната избеляла блуза с надпис „Чикаго Булс“. Простря я на леглото, после се пъхна под душа на Тъмпър. Докато чакаше да потече топлата вода, разгледа аптечката, откри аспирин и глътна четири хапчета. Челюстите го боляха зверски. Цялата му брада беше в кръв, косми и парченца кожа.

Застана под топлата струя и грабна сапуна на Тъмпър, напомняюки си после да го прибере в чувала. Всъщност не знаеше има ли смисъл от всичките тези предпазни мерки — не беше наясно какви улики е оставил в мазето. По едно време направо му беше причерняло пред очите. Като си миеше косата, затананика:

— Непокоорна Роуз… непокоорна Роуз… де се скиташ… кой те знай… с ветровете… расна ти… кой могъл би… да те задържи?

Спря водата, излезе изпод душа и огледа неясното си зловещо изражение в замъгленото огледало над мивката.

— Аз — безизразно отбеляза на глас. — Аз бих могъл.

Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото го вълнение — обикновено не се плашеше от жени — но в този миг тя се обади отвътре: „Един момент, ей сега идвам.“ Не звучеше раздразнено, Слава Богу — значи може би не я изкарва от банята.

„По дяволите, какво изобщо търся тук? — запита се той, като чу приближаващите стъпки. — Това прилича на сцена от нескопосана романтична комедия, от която даже и Том Ханкс не би изкарал нищо свястно.“

Дори да е вярно, това не променяше факта, че жената, която идва миналата седмица в заложната къща, не му излизаше от ума. И вместо впечатлението от нея да избледнява, то сякаш ставаше все по-ярко. Две неща бяха неоспорими: за пръв път в живота си носеше цветя на непозната, а освен това от шестнадесетгодишен не се бе срамувал толкова да покани жена на среща.

Стъпките съвсем приближиха до вратата; изведнъж Бил забеляза, че една от огромните маргарити тъкмо се кани да изскочи от букета. Посегна набързо да я оправи и в този миг вратата се отвори — на прага с убийствен поглед в очите, стиснала в заплашително вдигнатата си ръка огромна консерва — като че ли някакъв плодов коктейл — стоеше жената, която бе разменила фалшивия си диамант срещу ужасяваща картина. Сякаш бе окаменяла, разкъсвана между желанието си да нанесе изненадващ удар и зашеметяващото откритие, че това не е човекът, когото очаква. По-късно Бил си рече, че това е едно от най-невероятните преживявания в живота му. Двамата стояха на прага на стаята па Роузи, която се намираше на втория етаж в някаква сграда на Тремънт Стрийт: той — стиснал букет от съседната цветарница на Хичънс Авеню, тя — с консервата в ръка, и макар че паузата продължи не повече от две-три секунди, на Бил се стори безкрайно дълга. Достатьчно му бе обаче да осъзнае нещо потресаващо, ужасяващо, влудяващо, зашеметяващо и доста очарователно. Противно на очакванията му, повторната им среща нищо не променяше — дори стана още по-страшно. Тя не бе красива жена — със сигурност не и телевизионна красавица — но на него му се виждаше прекрасна. Неизвестно защо устните и линията на брадичката й караха дъха му да спре, а като видеше котешката извивка на синьо-сивите й очи, коленете му се подкосяваха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне и целите му страни пламтят. Прекрасно познаваше тези усещания и чак го доядя, като се улови, че ги изпитва.

Подаде й цветята с усмивка, но без да изпуска от очи консервата, и рече:

— Ще сключим ли примирие?

Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че поканата за вечеря я свари съвсем неподготвена, но за своя най-искрена почуда, я прие. Може би изпитаното облекчение също допринесе за решението й. Чак когато се настани в колата до него, Практична-Разумна — доскоро съвсем низвергната —