повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и повдигнатата лява ръка — а като едно цяло, което я зовеше.

Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.

Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха появили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че работи с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметровите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.

„Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“

Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е виждала, защото…

— Защото сега изображението се е разширило отдясно — измърмори. Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи какво изразяват — почуда или ужас. — Ама и отляво се е разширила, че и отгоре, и отд…

Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна — струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.

Вратата беше отключена.

Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра — беше малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува сам — и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена мисъл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: значи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.

Припомни си част от последния си разговор с Ана — обсъждаха какво би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще заключи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи, а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята имаше контакт, при това в изправност — а днес в обедната почивка бе ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служителката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати. Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото искаше да спести някакви си жалки десет долара…

Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа, но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка им по краката, корема и гърба си.

Отново се почука, три пъти по три: чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук.

И пак както тази сутрин, когато едва не се задуши от паника при вида на звукозаписната кабина, Роузи се замисли за жената от картината, която стоеше върху обраслия с трева хълм и не се страхуваше, че се задава буря, нито пък че из руините бродят призраци, троли или просто разни бандити — не се страхуваше от абсолютно нищо. Това личеше съвсем ясно в позата й, в небрежно вдигната ръка и дори (или поне така й се струваше в загатнатата гръд.

„Но аз не съм като нея, мен ме е страх — направо ще се подмокря от страх — само че този път няма да ти се оставя Норман. Кълна се в Бога, изобщо няма да ти се оставя.“

Опита се да си припомни хватката, която бе научила от Гърт — онази, дето хващаш втурналия се срещу теб противник под мишниците, а после се извръщаш настрани. Нямаше смисъл — като се опита да си представи най-важното движение, пред очите й изплува Норман, ухилен до уши (наричаше тази гримаса „хапещата му усмивка“), който се приближава към нея хубавичко да си поговорят.

Много хубавичко.

Пакетът с покупките още стоеше на кухненския шкаф, а до него се мъдреха купчина панически жълти листовки. Беше прибрала в хладилника пресните продукти, но още не бе извадила от плика консервите. Едва се замъкна до шкафа с вдървен ните си крака и бръкна в торбичката.

Отново се почука: чук-чук-чук.

— Идвам — извика Роузи.

Гласът й прозвуча изненадващо спокойно. Измъкна най-голямата консерва — килограм плодов коктейл. Стисна я колкото се може по-здраво и закрачи към вратата.

— Един момент, ей сега идвам.

Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в хотел „Уайтстоун“, пушеше цигара и се взираше в тавана.

Като много други момчета и той пропуши покрай баща си — отначало крадеше цигари от неговите „Пал Мал“, примирявайки се с пердаха, който щеше да отнесе, ако баща му го залови, но си заслужаваше всички да те видят в центъра, на ъгъла на Стейт и шосе № 49, подпрян на телефонния стълб пред обривилския „Смесен магазин и поща“, с небрежно вдигната яка на сакото и цигара в уста: страхотия, бейби, печен тип съм аз. Пък и откъде ще знаят приятелите ти, които те подминават в старите си коли, че си гепил фаса от чекмеджето на стария, а единственият път, когато си събрал достатъчно кураж и си решил да си купиш цяла кутия, дъртият Грегъри изсумтя и ти каза да се върнеш, като ти покарат мустаци?

На петнадесет години пушенето беше голяма работа, ама наистина голяма работа, и компенсираше всичко, което липсваше на Норман (да речем кола, пък била тя и трошка, каквито караха повечето му приятели — замазани с кит по калниците, с бяла „пластмасова стомана“, както й викаха тогава, около фаровете, а бронята прикрепена с усукана тел); на шестнадесет години вече се беше пристрастил — изпушваше по две кутии на ден, а сутрин дробовете му се раздираха от кашлица като на истински пушач.

Три години след сватбата с Роуз цялото и семейство — баща й, майка й и шестнадесетгодишният й брат — загинаха на същото това шосе № 49. Ходили следобед на плаж в градската къпалия на Фило, а на връщане някаква бетонобъркачка се врязала в насрещната лента и ги размазала като мухи. Главата на дъртия Макклендън се откъснала и после я намерили в една канавка на тридесет метра от мястото на произшествието, с отворена уста и порядъчно размазано кравешко лайно в окото (по онова време Норман вече беше ченге, а сред ченгетата тия работи се разчуват). Но случилото се не го разстрои ни най-малко — той дори се зарадва. Ако питат него, дъртият нахалник си получи заслуженото. Макклендън имаше навика да разпитва дъщеря си за неща, които въобще не му влизаха в работата. Пък и в крайна сметка Роуз вече не му беше дъщеря — поне пред закона. Пред закона тя бе съпруга на господин Даниълс.

Норман дръпна силно от цигарата, изпусна едно след друго три колелца дим и ги загледа как се издигат към тавана. Навън ревяха клаксони. Пристигна в този град едва тази сутрин, но вече го мразеше. Струваше му се прекалено голям. Имаше хиляди потайни местенца. Но какво от това? Вече бе напипал следата и в най-скоро време щеше да даде добър урок на твърдоглавата дъщеричка на Макклендън.

На погребението на Макклендънови — на тройното опело присъстваше едва ли не цял Обривил — Даниълс се разкашля и не можеше да спре. Хората започнаха да се обръщат, а той повече от всичко на света мразеше да го зяпат. Целият почервенял и бесен от смущение (но продължавайки да кашля), отмести хлипащата си млада съпруга и бързо излезе от църквата, като притискаше длан към устата си и се мъчеше да сподави пристъпите.

Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през сълзи неколцината пушещи — трима мъже и две жени, които не можеха да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело — изведнъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше значение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на света — дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“

В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала — всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е — слезе до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от единадесет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от едно време — като убиец, които се завръща на местопрестъплението.