— Ще пийнете ли нещо, уважаеми? — Отнякъде бе изникнал келнер, който стоеше край Бил. Беше възрастен, достопочен господин, който приличаше на колежански преподавател по литература. „Който си пада по рокли с висока талия от времето на Френската империя“ — помисли си тя и едва не се изкиска.

— За мен чай с лед, ако обичате — каза Бил. — А за теб, Роузи?

„Ето пак. Пак го направи. Откъде знае, че никога не съм била «Роуз», и всъщност винаги съм била Роузи?“

— Същото, благодаря.

— Значи два чая с лед — усмихна се келнерът и изрецитира кратък списък специалитети. За щастие на Роузи всичките бяха на английски, а като чу „Лондонско печено“, дори започна да й се отваря апетит.

— Ще помислим и ще ви кажем след малко — каза Бил. Келнерът се оттегли, а той отново се обърна към младата жена и продължи:

— Роби има още две заслуги. Предложи ми да се отбия в студиото… В „Корн Билдинг“ сте, нали?

— Да, студиото се казва „Тейп Енджин“.

— А-ха. Та значи, предложи ми някой спедобед след работа да намина към студиото и тримата да идем да пийнем по нещо. Толкова беше загрижен, направо бащински. Като му казах, че не мога да направя подобно нещо, ме накара да му обещая най-тържествено първо да ти се обадя. И аз наистина се опитах да ти позвъня, Роузи, но от „Услуги“ не можаха да ми кажат номера ти. Няма ли те в указателя?

— Всъщност още нямам телефон — послъга тя. Разбира се, че номерът й не е включен в указателя; трябваше да доплати тридесет долара — които мъчно можеше да отдели за това удоволствие, но в никакъв случай не можеше да си позволи телефонът й да цъфне в полицейския компютър у дома. Норман се оплакваше, че нямали свободен достъп до телефонните номера извън указателя. Това бе незаконно, защото по този начин нарушаваха личните права на хората, които доброволно предоставяха на телефонните компании правото да издават телефонни указатели. Така бе постановил съдът, а Норман — както и останалите полицаи, с които се бе запознала, откакто бяха женени — изпитваше неистова омраза към съдилищата и техните постановления.

— А защо не мина през студиото? Може би си бил извън града?

Той взе салфетката, разгъна я и внимателно я постави на коленете си. Като вдигна поглед, лицето му се бе променило, но на Роузи й отне известно време да проумее очебийното — страните му бяха поруменели.

— Ами, може би просто не съм искал да има други хора. Така не можеш да говориш спокойно. Просто исках… ъ-ъ-ъ… да се сближа с теб.

— И ето ни тук — тихо отбеляза тя.

— Точно така. Ето ни тук.

— Но защо искаш да се сближаваш с мене? Защо ме каниш на срещи? — помълча, после довърши мисълта си: — Искам да кажа, не съм ли малко възрастна за теб?

Той я изгледа с недоумение, после реши, че се шегува, и се засмя.

— М-даа. И на колко години си, бабо? На двайсет и седем? На двайсет и осем?

Отначало Роузи си помисли, че той се шегува — и то не особено уместно — но после осъзна, че като се изключи шеговитият тон, въпросът е съвсем сериозен. Дори не се опитваше да я ласкае, просто гласно отбелязваше очевидни факти. Или най-малкото, очевидни за него. Това откритие я порази. Осъзна, че промените в живота й не свършват с намирането на работа и самостоятелно жилище, а едва сега започват. Сякаш всичко до този момент е било нещо като подготовка, а истинското сътресение тепърва предстои. Не земетресение, а живототресение — изведнъж зажадня за него с цялата си душа, изпълнена с непонятно въодушевление.

Бил понечи да заговори, но се появи келнерът с чая. Младият мъж поръча пържола, а тя поиска „Лондонско печено“. Кленерът я попита как да бъде приготвено и понечи да му отговори „добре запечено“ — вкъщи го ядяха така според предпочитанията на Норман — но вместо това каза:

— Алангле.

— Прекрасно! — възкликна мъжът, сякаш наистина смяташе така, и се отдалечи, а Роузи се размисли какво чудесно място би бил утопичният свят, в който всички са като този келнер и посрещат избора на другите като нещо прекрасно, отлично, превъзходно.

Обърна се отново към Бил и откри, че той не сваля очи от нея — зелените им отблясъци бяха в състояние да ръзвълнуват всяка жена. Привлекателни очи.

— Много ли беше зле? Бракът ти, искам да кажа — попита я.

— Какво имаш предвид? — смути се тя.

— Знаеш какво. В магазина на баща ми идва една жена, говорим десетина минути, а после ми се случва най-шантавото нещо на света — не мога да я забравя. Такива работи стават по филмите и в списанията, дето се подмятат в чакалнята при зъболекаря, но аз никога не съм вярвал в тях. Само че, праас-праас, ето че става и с мен. Гася лампата и в тъмното виждам лицето й. Обядвам и мисля само за нея… — Замълча и я погледна напрегнато. — Надявам се, че не те плаша.

Ужасно я плашеше, но същевременно си мислеше, че никога не е чувала по-прекрасни думи. Цялата пламтеше (с изключение на краката, които бяха студени като лед), а бръмченето на вентилаторите продължаваше да отеква в ушите й. Сякаш на тавана имаше поне хиляда вентилатора, цял батальон вентилатори.

— Та тази дама идва да ми продаде годежиия си пръстен, защото смята, че камъкът е диамант… макар че дълбоко в себе си знае истината. После, когато издирвам адреса й и отивам да я видя — с букет цветя, а сърцето ми е чак в петите, така да се каже — едва не ме халосва с консерва по главата.

Той вдигна дясната си ръка и раздалечи палеца от показалеца на един сантиметър. Роуз отвърна:

— Спокойно аз съм като Роджър Клемънс — притежавам превъзходен контрол над движенията си.

При тези думи той избухна в смях. Звучеше хубаво, неподправено, някак изотвътре. След миг и тя се присъедини.

— Както и да е, дамата не ме обстрелва, просто малко ме стряска с едва доловимото движение на ръката си, а след това скрива консервата зад гърба си, като хлапе, което е отмъкнало „Плейбой“ от чекмеджето на баща си. Казва „О, Господи, съжалявам“, а аз се чудя кой е врагът, след като очевидно не съм аз. А после започвам да се питам доколко съпругът е бивш, щом като дамата се появи в магазина с халка и годежен пръстен на ръката. Разбираш ли?

— Да, струва ми се, че разбирам.

— Това е важно за мен. Дори да ти се струва, че съм много нахален — добре де, може и да съм нахален — но… с две дума, толкова съм запленен от тази жена, че никак не ми се иска да е много обвързана с друг. От друга страна, не искам да се страхува толкова много, че всеки път, когато се почука, да търчи на вратата с консерва с размерите на кофа. Това звучи ли ти смислено?

— Да. Съпругът е доста бивш. — А после, неизвестно защо, добави: — Казва се Норман.

Бил кимна сериозно.

— Разбирам защо си го напуснала.

Роузи се засмя и притисна длани към устата си. Лицето й пламтеше. Най-сетне съумя да се овладее, но очите й вече плуваха в сълзи и се наложи да ги отрие с крайчеца на салфетката.

— Та?

— Всичко е наред.

— Сега ще ми разкажеш ли за него?

Изведнъж пред очите й с яснотата на ужасяващ кошмар изплува образ — старата ракета за тенис на Норман, марка „Принс“, чиято дръжка бе облепена с изолирбанд. Доколкото й бе известно, тази ракета още си висеше до стълбите в мазето. В първите години на съвместния им живот няколко пъти я бе пердашил с нея. После, около шест месеца след аборта, я използва, за да я изнасили анално. Много случки от брака си бе споделила (така го наричаха, „споделяне“ — думата й се струваше едновременно ужасяваща и съвсем подходяща) по време на груповата терапия в „Д и С“, но предпочиташе да запази този бисер за себе си — как се чувстваш под мъж, който те е яхнал и притиска бедрата ти с колене, завира в задника ти облепена с изолирбанд дръжка на ракета за тенис, марка „Принс“, а после се навежда и ти казва, че ако мръднеш, ще строши водната чаша на нощното шкафче и ще ти пререже гърлото. Ти лежиш, подушваш аромата на пастата му за зъби и се питаш какво ли ще се разкъса в теб.