листовки и да се опита да ги раздаде по магазините в нейния квартал. Стараейки се да не показва колко се вълнува от самата мисъл, че има свой квартал, Роузи обеща да вземе колкото може.

— Направо ми спасяваш живота — каза Робин. Тази година тя отговаряше за продажбата на билетите и изобщо не криеше, че никак не й върви. — И ако някой те попита, Роузи, кажи му, че не сме тинейджърки, избягали от къщи, нито пък сме лесбийки. Много хора не си купуват билети само заради тия слухове. Ще направиш ли това за мен?

— Разбира се — отвърна тя, но прекрасно знаеше, че няма да каже нищо подобно. Изобщо не си представяше как се изправя пред някакъв съвършено непознат продавач и му изнася лекция на тема „Какво е «Дъщери и сестри»… и какво не е.“

„Но пък мога да кажа, че са чудесни жени“ — помисли си и включи вентилатора в ъгъла, а после отвори хладилника да прибере малкото си покупки. После допълни на глас:

— Не, ще кажа „дами“. Чудесни дами. Да, така звучи доста по-добре. Кой знае защо думата „жени“ притесняваше мъжете — особено онези над четиридесет години, но думата „дами“ не ги плашеше чак толкоз. Това си беше чиста измишльотина (а по нейно мнение още по-глупаво беше самите жени да вдигат шум около семантиката на думата), но докато размишляваше по този въпрос, изведнъж се сети как наричаше Норман проститутките, които понякога арестуваше. Никога не казваше за тях „дами“ (тази дума употребяваше, когато имаше предвид съпругата на някой колега, например „Съпругата на Бил Джесъп е страхотна дама.“), само че не ги наричаше „жени“. За него те бяха „фусти“. Фустите това, фустите онова. Чак сега си даваше сметка колко много е мразила винаги тази дума. Фусти. Все едно казваш „пфу“ с погнуса.

„Забрави за него, Роузи, той не е тук. Няма и да бъде.“

Както винаги тази мисъл я изпълни с радост, почуда и благодарност. Неведнъж й бяха казвали — най- вече на груповата терапия в „Д и С“, че с течение на времето тези еуфорични чувства ще стихнат, по на нея никак не й се вярваше. Вече сама си е господарка. Беше се изплъзнала от чудовището. Беше свободна.

Роузи затвори вратата на хладилника, извърна се и огледа стаята си. Мебелировката беше съвсем оскъдна, а украшения — като изключим картината — нямаше никакви, но въпреки това при вида на всичко, до последната прашинка, й се искаше да крещи от радост. Стените бяха кремави и Норман Даниълс, никога не ги бе виждат; имаше стол, от който никога не я беше блъскал на пода, защото „философства“; имаше и телевизор, пред който никога не бе седял и не се бе хилил злорадо на новините, нито пък се бе заливал от смях на повторенията на „Всички в семейството“ и „Бар «Наздраве»“. Ала най-хубавото беше, че в нито един от ъглите на тази стая не се бе свивала, напомняйки си, че ако й призлее, трябва да повръща само в престилката си. Защото него го нямаше. И никога нямаше да го има тук.

— Сама съм си господарка — промърмори с удоволствие Роузи.

Прекоси стаята и застана пред картината. Хитопът на русата жена едва ли не грееше под лъчите на късното пролетно слънце. „Тя е жена — рече си. — Не е дама и със сигурност не е фуста.“ Стоеше си на хълма и смело се взираше в порутения храм и прекатурените божества…

„Божества ли? Но богът беше само един… нали така?“

Не, като се вгледа внимателно, откри две статуи — едната лежеше до повалената колона, отправила ведър взор в надвисналото небе, малко по-надясно от нея имаше друга фигура. Тя бе повалена настрана и надничаше през високата трева. Виждаше се само извивката на бялото каменно чело, едното око и крайчецът на едното ухо. Чак сега я забелязваше, но какво от това? Сигурно в картината имаше още куп неща, които не бе забелязала — дребни подробности, като в онези рисунки, „Открийте седемте разлики“, пълни с какви ли не неща, които на пръв поглед изобщо не се забелязват, и… — и това си беше чиста глупост. Картината всъщност беше съвсем простичка.

— Е, досега — промърмори Роузи.

Изведнъж веднъж се размисли за Синтия и за онази картина „Де Сото гледа на запад“. Момиченцето седяло пред нея с часове, сякаш гледало телевизия, и наблюдавало как реката се движи.

— Движела се е наужким — изрече и хукна към прозореца да подиша чист въздух и да проветри стаята. От детската площадка долитаха тънките гласчета па децата и по-силните гласове на по-големите хлапета, които играеха бейзбол.

— Разбира се, че наужким. Като всички деца. Че и аз така.

Подпря прозореца с пръчка — иначе известно време стоеше отворен, а после падаше с гръм и трясък — и отново се извърна към картината. Изведнъж я обзе ужасяващо подозрение, при това толкова убедително, че Роузи за малко да го приеме за истина. Гънките по пурпурния хитон не бяха същите. Бяха се разместили. Бяха се разместили, защото жената, която беше облечена с този хитон, или тога, или все едно какво, се беше размърдала.

— Ти си ненормална — откъде ти хрумна тази щуротия? — прошепна. Сърцето й биеше лудешки. — Сигурно съвсем си откачила. Това, струва ми се, ти е известно.

Да, известно й беше. Въпреки това се наведе към картината и внимателно се взря в нея. Почти половин минута оглежда рисунката от пет сантиметра разстояние, сдържайки дъха си, за да не се запоти стъклото. Най-после се отдръпна и с облекчение изпусна дъха от гърдите си. Гънките на хитона не бяха мръднали и милимегьр. Беше сигурна в това. (Е, почти сигурна.) Чисто и просто въображението й й погаждаше лоши номера след дългия уморителен ден — който беше едновременно прекрасен и безкрайно напрегнат.

— Но аз се справих — заяви тя на жената в хитона.

Вече изобщо не й се струваше необичайно да разговаря гласно с нея. Е, може би бе малко ексцентрично, но какво от това? Кому пречи? Дори никой не знае! А и като гледаше обърнатия гръб на русата красавица, й беше някак по-лесно да повярва, че тя наистина я слуша.

Роузи застана до прозореца, опря се на перваза и се загледа навън. Отсреща децата се смееха, тичаха по бейзболното игрище и размахваха бухалки. До бордюра, точно под нейния прозорец, спря кола. Преди време, като видеше кола да спира под прозореца й, изстиваше от ужас, а пред очите й веднага изплуваше юмрукът на Норман с пръстена от Полицейската академия; в тази кола пристига юмрукът, пристига при нея, думите „дълг, лоялност, общност“ стават все по-големи и по-големи и най-сетне сякаш изпълват целия свят… но това време вече беше отминало. Слава Богу. Роузи отново се обърна към картината:

— Дори смятам, че не просто се справих. Като че ли свърших доста добра работа. И Роби беше на същото мнение, зная, но по-важното беше да спечеля Роуда. Тя като че предварително бе решила да не ме хареса, и то защото съм откритие на Роби. Нали знаеш как е?

После отново се извърна към картината — точно както жените оглеждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобщената новина или идея ги е потресла — но, разбира се жената на хълма продължаваше да гледа към порутения храм — на нея не й оставаше нищо друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.

— Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите — отбеляза и се изсмя. — Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петдесет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но знаеш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на ден — не на седмица, а на ден — а ще записват още цели три романа от Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…

Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрището, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката — заоблено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше — вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото, но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е изникнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звучеше малко по- разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиждаше сега.

— Картина е станала по-голяма! — възкликна. Не. Не беше точно така.

Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет сантиметра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че какво толкоз?

„Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво — рече си. — Може би…“

Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й подейства както първия път — не като съвкупност от отделни елементи: храмът,