Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се запъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга противна въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-често. Ненавиждаше бездомните хора — смяташе ги за ходещи кучешки лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:

— Оставете ме на мира, моля ви.

Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.

Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване — понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интересуваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва парада — много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша скапано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил докаран с „Мейфлауър“9. Храната го накара да се почувства по-добре и го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и следователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два размисъл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето, застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано „Информация“.

„Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида — къде другаде?“

Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я заобиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вътре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъмпър, приятелчето на Бамби10. Четеше вестник „Правда“ и от време на време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе превърнал в Норман — инспектор Даниълс в засада, което означаваше, че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката (важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.

Около четири и петнадесет към будката се приближи разплакана жена. Тя каза на Тъмпър, че пристигнала от Ню Йорк с „Грейхаунд“, а докато спяла, някой й задигнал портмонето. Обясняваха се дълго, жената изхаби няколко от хартиените кърпички, които мъжът й предложи, но в крайна сметка той й намери някакъв хотел, където щели да я настанят на доверие за няколко нощи, докато съпругът й изпрати пари.

„Аз да ти бях съпруг, уважаема госпожо, щеше да получиш парите лично от мен — мислено отбеляза Норман, продължавайки да описва махалоподобни движения зад будката. — Заедно с един ритник отзад, задето си толкова умна.“

Като се обади в хотела, Тъмпър се представи като Питьр Слоуик. На Норман това му бе достатъчно. Евреинът заобяснява на жената какво да прави отсега нататък и как да стигне до хотела, но Даниълс се отдалечи от будката и се запъти към телефонните кабини, където по чудо бяха останали цели два телефонни указателя, които все още не бяха раздрани или изгорени. През деня можеше да се обади в своето полицейско управление и оттам да получи необходимата информация, но предпочете да провери в указателя. В зависимост от това как ще се развият нещата с начетения евреин, впоследствие телефонните разговори можеха да се окажат опасни — от оня тип случки, които човек не забравя лесно. А и не се наложи. В градския указател бяха дадени само три имена с фамилията Слоуик. Имаше един-единствен Питър.

Даниълс надраска на едно листче адреса на Тъмпърстайн, излезе от автогарата и се запъти към таксиметровата стоянка. Шофьорът на най-предното такси в редицата беше бял — слава Богу — и Норман го попита дали в този град е останал поне един хотел, където човек може да плати в брой и да не слуша цяла нощ как се гонят хлебарките. Онзи поразмисли, после кимна.

— Хотел „Уайтстоун“. Хубав, евтин, плаща се в брой и не задават въпроси.

Норман отвори задната врата на таксито, качи се и рече:

— Карай натам.

В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса дама с дългите като на фотомодел крака до Студио С на звукозаписната компания „Тейп Енджин“, а там, точно както й бе обещал, я чакаше Роби Лефъртс и бе все така мил, както и на улицата пред заложната къща, когато я убеждаваше да почете на глас от току-що купената книга. Роуда Саймънс, около четиридесетгодишната режисьорка, също изглеждаше приятелски настроена, но… режисьорка! Само като си помисли човек, че става дума за Роузи Макклендън, която навремето дори не се бе осмелила да се запише в курса по драма за напреднали. Къртис Хамилтън, тонрежисьорът, също се държа любезно, но бе прекалено зает с режисьорския пулт и я удостои единствено с кратко, разсеяно ръкостискане. Преди да опънат платната (както се изрази Роби), госпожа Саймънс им предложи кафе и Роузи съумя през цялото време да държи чашата нормално, без да разлее и капчица течност. Само че когато пристъпи през двойната врата в малката остъклена кабина за запис, изпадна в такава паника, че едва не изпусна купчината ксерокопия, които Роуда нарече „страните“. Почувства се почти както тогава, когато взе приближаващата се по Уестморленд Стрийт червена кола за сентрата на Норман.

Те се взираха в нея зад стъклената преграда — дори младият Къртис Хамилтън със сериозното изражение се бе обърнал към нея — и лицата им й се сториха размазани и изкривени, сякаш се намираше под вода. „Сигурно на една златна рибка хората й изглеждат по същия начин, като се наведат да я разгледат през аквариума — рече си тя и още в следващия миг — не мога да се справя с това. Защо, за Бога, ми е хрумнало, че мога?“

Чу се силно прещракване, което я накара да подскочи.

— Госпожо Макклендън? — Това беше тонрежисьорът. — Дали боихте могли да седнете пред микрофона, за да изравня звука?

Не бе особено убедена, че може. Не знаеше в състояние ли е дори да се помръдне. Стоеше като истукан и се взираше в микрофона, който стърчеше на отсрещната стена на кабината като някаква фантастична отровна змия. Дори и да успее да прекоси стаичката, като седне пред него, от гърлото й няма да излезе и звук.

В този миг сякаш всичко, което бе извоювала, се сгромолясваше пред очите й — с невероятната бързина на филмов преглед за Кийстоун Копс11. Представяше си как незначителните й спестявания се стопяват и трябва напусне приятната стаичка, където живееше едва от четири дни; как в „Дъщери и сестри“ всички охладняват към нея, даже и Ана.

„Не мога да те върна пак на старата работа — чуваше думите които Ана ще каже. — Както добре знаеш, в «Д и С» винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях. Как можа да постъпиш толкова глупаво, Роузи? Откъде-накъде ти хрумна, че можеш да бъдеш актриса, пък макар и в този скромен смисъл на думата?“

Сякаш виждаше как й отказват сервитьор, ско място в кафенетата из центъра, но не защото не изглежда добре, а защото отдалеч ще им лъхне на поражение, срам и погубени надежди.

— Роузи? — обади се Роб Лефъртс. — Дали би седнала, за да може Кърт да изравни звука?

Още не беше разбрал, и двамата мъже не знаеха, но Роуда… тя най-малкото подозираше. Беше сграбчила молива, който стърчеше до преди малко зад ухото й, и дращеше нещо по бележника пред себе си. Само че погледът й не следеше движенията на ръката — вместо това тя се взираше в Роузи и веждите й бяха сключени недоволно.

Изведнъж — като удавница, която ревниво се хвърля върху всеки боклук, който види, за да се задържи над водата поне още мъничко — Роузи се замисли за картината. Беше я окачила точно там, където й