— Какво ще кажеш да се поразмърдаш, приятелю? — попита човекът отзад.

— Какво ще кажеш да ти поразбия носа? — сряза го той. Другият пътник не намери какво да отговори.

Даниълс постоя още миг, опитвайки се да реши кое място най-миого му

(й)

допада, а после закрачи по пътеката. Не би седнала най-отзад — неговата Роуз бе толкова придирчива, че в никакъв случай не би избрала място близо до тоалетната кабина, освен ако автобусът не е препълнен, а неговият добър приятел Оливър Робинс (от когото също като нея си бе купил билет) го бе уверил, че за автобуса в 11: 05 винаги има свободни места. Нито пък би седнала точно над колелата (много друса), или пък близо до шофьора (прекомерно се набива на очи). Съвсем не — най-вероятно би се настанила по средата, при това от лявата страна, защото беше левачка, а човек като избира уж напосоки накъде да се движи, почти винаги поема посоката на по-силната си ръка.

От дългогодишния си опит като полицай се бе убедил, че телепатията е напълно възможно, но изключително трудно нещо… всъщност дори невъзможно, ако не избереш правилната роля. Трябва да се намърдаш като къртиче в главата на онзи, когото преследваш, и да следиш не толкова мисълта, колкото мозъчните вълни — да улавяш не отделните мисли, а начина му на мислене. А когато най-после го напипаш, можеш да хванеш краткия път — пресичаш бежешком извивките на размишленията на жертвата и някоя нощ най-неочаквано изскачаш зад вратата… или пък се скриваш под леглото с нож в ръка, готов да разпориш матрака отдолу в мига, в който пружините се разскърцат и горкият мухльо (или мухла в неговия случай) си легне да спи.

— Най-неочаквано — промърмори Норман и се отпусна на седалката, надявайки се, че е уцелил нейното място. Репликата му хареса и той я повтори, а в това време автобусът излезе на заден ход от стоянката и потегли на запад. — Най-неочаквано.

Пътуването беше дълго, но доста приятно. На две от спирките за почивка ходи в тоалетната, ала не защото наистина му се налагаше, а защото знаеше, че жена му е трябвало да го прави, но надали й се е искало да използва тоалетната в автобуса. Макар да бе придирчива, Роуз имаше проблеми с бъбреците. Сигурно й е по наследство от покойната й майка, която открай време му приличаше на кучка, дето прикляка под всеки божи люляков храст, който й се изпречи на пътя.

На втората спирка забеляза петима-шестима пушачи, скупчени около пепелник в ъгъла на преддверието на чакалнята. Погледна ги жално, но после ги подмина и влезе вътре. Умираше за цигара, но Роуз не би изпитвала подобно желание — тя не пушеше. Вместо това се спря да попипа препарираните рошави животинки, които се изпречиха пред погледа му, защото Роуз си падаше по такива щуротии; после си купи евтин криминален роман от будката до входа, понеже жена му понякога четеше такива помии. Поне милион пъти й бе казвал, че истинските криминални следствия нямат нищо общо с тъпотиите в тия книги, и тя винаги се съгласяваше — тъй ще да е, щом той го казва — но въпреки това продължаваше да ги чете. Изобщо нямаше да се изненада, ако и тя е прелиствала същите книги… но после с голямо неудоволствие се е отказала да си купи, защото при толкова много въпроси без отговор и почти никакви пари, никак не й се е искало да изхарчи цели пет долара за нищо и никакво забавление.

Поръча си салата и се насили се да почете от книгата, после се върна в автобуса. Не след дълго отново потеглиха; Норман седеше неподвижно с книгата в скута, взрян в ширналите се поля — Изтокът отстъпваше място на Средния Запад. Когато шофьорът обяви, че навлизат в съседната часова зона, върна часовника си с един час — пет пари не даваше за часовите зони (през следващите тридесетима дни щеше да следва собствения си биологичен часовник), но Роуз би постъпила точно така. Разлисти книгата и зачете — разказваше се за някакъв пастор, който открил труп в градината си — но бързо му доскуча и я остави. Скуката обаче беше само привидна. Вътрешно не изпитваше отегчение. Чувстваше се като момиченцето от оная приказка за трите мечки. Седи на столчето на най-малката мечка, държи в скута си нейната книжка, скоро ще открие и къщурката й. Ако всичко върви както трябва, не след дълго ще се скрие и под креватчето й.

— Най-неочаквано — измърмори. — Най-неочаквано…

Като слезе от автобуса в ранните часове на следния ден, застана до вратата на отделението за багаж и огледа чакалнята с високи тавани, опитвайки се да погледне курвите и сводниците, наркоманите и просяците не като полицай, а с по-други очи — по начина, по който ги е възприела тя, когато е слязла от същия този автобус, влязла е в същата тази чакалня и я е видяла в същия този час на денонощието, когато по правило човешката природа е най-пасивна.

Стоеше насред залата, опитвайки се да се потопи в този шумен свят, да го почувства — на вид, на мирис, на вкус — и да улови усещането, което той пораждаше.

„Кой съм аз? — запита се той и си отговори: — Роуз Даниълс.“

„Как се чувствам?“

Мъничка. Съвсем объркана. Страх ме е. Просто умирам от страх.

В миг му хрумна нещо ужасно — ами ако, обзета от паника, Роуз е заговорила неподходящия човек? Това е напълно възможно — за някои долни типове подобни места са златна мина. Ами ако този неподходящ човек я е отвел в мрака, а после я е ограбил и убил? Безсмислено е да си казва, че няма такава опасност — беше полицай и прекрасно знаеше, че тя съществува. Ами ако, да речем, някой главорез случайно забележи глупавия й евтин пръстен…

Няколко пъти пое дълбоко дъх — преразпределяше усилията си, стараейки се да се съсредоточи върху онази част от съзнанието си, с която играеше ролята на Роуз. Какво друго му остава? Ако са я убили — убили са я, и толкоз, тъй че най-добре да не разсъждава излишно над този въпрос… пък и освен това не можеше да понесе мисълта тя да му се изплъзне толкова лесно и някакъв си друсал нехранимайко да задигне онова, което по право принадлежи на Норман Даниълс.

„Няма значение — заключи накрая. — Няма значение, ти мисли за себе си. В момента единствената ти задача е да се движиш като Роузи, да говориш като Роузи и да мислиш като Роузи.“ Закрачи бавно из чакалнята, стиснал портфейла си в ръка (както тя би притискана чантата си), и заоглежда хората, които бързаха насам-натам — едни влачеха куфари, други крепяха на раменете си овързани с канап кашони, трети се разхождаха прегърнати. Изведнъж някакъв мъж се втурна към жена с момченце, която бе слязла от същия автобус. Целуна жената, после грабна момченцето и го подхвърли във въздуха. То се разпищя от радост и страх.

„Страх ме е — всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до смърт — повтаряше си Норман. — Сигурна ли съм в нещо? На какво да вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“

Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата, облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забелязва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма роднини — няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, дори може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, където да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен, объркан, безразличен, опасен нощен свят — благодарение па неговата банкова карта може да си позволи да плати нощувката — но така ли ще постъпи?

Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса:

„Така ли ще постъпя!“

„Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд — нямам сметка. Мога да постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко — намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, която излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“

Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се разкъркори.

„Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вчера в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“