гласовете в сънищата. — Роуз, да не ти е зле?

Младата жена вдигна очи от книгата („Любовникът на Мизъри“ — сякаш крещяха с все сила лъскавите алени букви, а отдолу — „Най-горещият роман на Пол Шелдън“) и се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Струва ми се, че тук е малко задушно.

— Тайният ми порок са страстните любовни романи. Обичам ги повече от шоколада, защото от тях не се пълнее, а и мъжете са страхотни в сравнение с истинските, защото не ти се обаждат пияни в четири сутринта, за да те молят да опитате отново. Но тия книги изобщо не струват, и знаеш ли защо?

— Не.

— Защото изкарват живота от ясен по-ясен. В тях можеш да намериш обяснение за абсолютно всичко. То може да звучи колкото си искаш скалъпено — като сензациите в жълтите вестници — и да противоречи и на най-елементарния житейски опит, но, Бога ми, вътре има обяснение за всичко. Несъмнено в книга като „Любовникът на Мизъри“ Ана Стивънсън ще държи общежитие за малтретирани жени, защото сама е пострадала… или пък защото майка й е пострадала. Само че на мен никога не ми се е случвало такова нещо, а доколкото знам, майка ми също не е имала подобни злополуки. Вярно е, че съпругът ми често ме пренебрегваше — разведени сме от двадесет години, ако Пам или Гърт случайно са пропуснали да ти кажат — но никога не ме е малтретирал. Понякога, Роузи, хората правят разни неща, и добри, и лоши, просто така. Можеш ли да повярваш?

Роузи кимна тежко. Спомняше си колко пъти е плакала, колко пъти Норман я е бил и й е причинявал непоносима болка… а после най-неочаквано й носеше цветя и я водеше на вечеря. Ако му поискаше обяснение, той просто свиваше рамене и отвръщаше, че му се искало да я „поглези“. Просто така, с други думи.

Мамо, защо тряова да си лягам в осем часа дори и през лятото — виж, още е светло? Просто така. Тате, защо умря дядо? Просто умря. Без съмнение Норман бе убеден, че ако от дъжд на вятър излизат, това ще компенсира „лошия му нрав“, както сигурно го наричаше за себе си. Изобщо не подозираше (дори и да му бе казала, не би я разбрал), че тези вечери я ужасяваха много повече от гнева и яростните му пристъпи. С тях поне умееше да се справя.

— Ненавиждам поговорката „каквото повикало, такова се обадило“ — отбеляза Ана. — Все едно сме безсилни да променим каквото и да било, а истината е, че тук-там сред нас живее по някой и друг светец или злодей; във всеки случай изобщо не ми звучи правдоподобно. Но в книги като тази никак не дразни, дори успокоява. Поне за известно време те кара да вярваш, че Господ не е побъркан и че на любимите ти герои няма да им се случи нищо лошо. Мога ли да си получа книгата? Довечера ще я дочета. И ще пия много, много чай. Цели бъчви.

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.

— Нали ще дойдеш на Етингър Пиър, Роузи? Нуждаем се от помощ. Както винаги има страшно много работа.

— О, разбира се. Освен ако господин Лефъртс не реши, че съм някакво чудо на чудесата и не ме накара да работя и в събота.

— Съмнявам се.

Ана се изправи и заобиколи бюрото. Роузи също стана. Разговорът бе почти приключен, когато изведнъж й хрумна най-естественият въпрос на света.

— Кога мога да се пренеса, Ана?

— Още утре, ако искаш.

По-възрастната жена се наведе и вдигна картината. Вгледа се в думите, изписани на гърба, после я обърна.

— Защо каза, че е странна?

Ана почука с нокът по стъклото.

— Защото жената се намира в центъра, а е обърната с гръб към зрителя. Това е крайно необичаен похват за този тип изкуство, което иначе е доста конвенционално. — Тя погледна Роузи и продължи с малко извинителен тон: — Между другото, постройката в дъното нарушава перспективата.

— Да. Човекът, от когото я купих, спомена нещо подобно, Господин Лефъртс предположи, че сигурно е направено нарочно. Иначе някои от елементите изобщо нямаше да ги има.

— Вероятно е прав. — Ана се загледа в картината. — И все пак, има нещо. Някаква страст.

— Не разбирам. Ана се засмя.

— Нито пък аз… само че ми напомня по някакъв начин на моите любовни романи. Силни мъже, сладострастни жени и много хормони. „Страст“ е единствената дума, с която поне приблизително мога да опиша какво имам предвид. Нещо като затишие пред буря. Сигурно така ми се струва заради небето. Отново обърна картината и се вгледа в надписа. — Това ли те привлече? Твоето име?

— Съвсем не, видях го едва след като вече бях решила, че непременно трябва да я притежавам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че това е чисто и просто съвпадение — в твоите любими романи такива съвпадения не са позволени.

— А-ха — отвърна разбиращо Ана, макар много да не разбираше. Прокара пръст по изписаните с въглен букви и те се позамазаха.

— Да — продължи Роузи. Изведнъж стана неспокойна. Сякаш някъде там, в съседната часова зона, където беше вече вечер, някой си мислеше за нея. — „Роуз“ е най-обикновено име — не е като Еваиджелайн или пък Петронела.

— Може би си права — съгласи се другата жена и й връчи картината. — И все пак тоя въглен доста ме смущава.

— Как така?

— Въгленът по принцип се размазва много лесно. Ако не е защитен по някакъв начин — а твоята картина няма абсолютно никакво покритие на гърба — се изтрива за нула време. Написано е съвсем наскоро. Но защо ли? Самата картина никак не прилича на скорошно творение — тя е поне отпреди четиридесет години, а спокойно може да е правена и преди осемдесет или дори сто години. Но има и нещо друго.

— Какво?

— Художникът не се е подписал.

Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да започне новата си работа… с която не бе съвсем сигурна дали ще се справи. Той възнамеряваше да пътува с автобуса на „Континентал Експрес“ в 11: 05. Не за да икономисва — за него бе въпрос на живот и смърт да се преобрази в Роузи. Още не можеше да признае пред себе си колко дълбоко го бе потресло съвършено ненадейното й заминаване. Казваше си, че е разстроен най-вече заради банковата си карта, но в сърцето си знаеше истинската причина за гнева си — не бе и подозирал какво крои жена му. И през ум не му беше минавало, че може да постъпи така.

Откакто бяха женени, знаеше до най-малката подробност мислите, с които тя се събуждаше сутрин, и повечето й сънища. Фактът, че това положение се бе променило, направо го влудяваше. Най-големият му страх бе, че тя е планирала бягството си седмици и месеци наред, а може би дори от година. Ако знаеше истинската причина, която я бе накарала да го напусне (ако знаеше за капката кръв, с други думи), може би щеше да е по-спокоен. А може би щеше да е много по-неспокоен.

Както и да е, вече си даваше сметка, че първоначалната му инстинктивна реакция — от съпруг да заиграе ролята на детектив — се оказа фатална грешка. След първите няколко думи, които размени с Оливър Робинс по телефона, осъзна, че трябва да отхвърли и двете роли и да се опита да се превъплъти в Роузи.

Трябваше да започне да разсъждава като нея, а като начало можеше да пътува по същия начин.

Стиснал леката си пътна чанта, Норман се качи в автобуса, спря до шофьорската кабина и заоглежда пътеката между седалките.