някой и друг ден, после пак изчезваше. Често присъстваше на сбирките за групова терапия (те се провеждаха сутрин и следобед и всяка обитателка бе длъжна да ги посещава поне четири пъти седмично), но не обелваше нито дума. Гърт беше грамадна жена, висока поне метър и осемдесет и пет — имаше широки, заоблени, шоколадови на цвят рамене, гърдите й бяха колкото пъпеши, а внушителният й увиснал корем се издуваше като бъчонка под тениската с размер XXXL, пусната свободно над неизменния памучен анцуг. Косата й бе сплетена на стотина къдрави плитчици, които стърчаха на всички страни (доста странна прическа).

Толкова приличаше на хилядите други жени, които четат списания и се тъпчат с бисквитки по обществените перални, че силните й ръце, здравите й бедра под размъкнатия анцуг и стегнатият задник, който макар да бе огромен, не подскачаше, когато Гърт ходеше, изобщо не се забелязваха на пръв поглед. Роузи я бе чувала да говори само по време на спортните им занимания.

Гърт преподаваше сложното изкуство на самоотбраната на всички обитателки на „Д и С“, които имаха желание да го изучат. Самата Роузи бе взела няколко урока и все още се стараеше да упражнява поне веднъж дневно комплекса, който треньорката наричаше „Шест чудесни начина да видиш сметката на мръсника“. Не владееше добре движенията, а и не можеше да си представи как би ги приложила на някой мъж — например на оня с тюленските мустаци, дето се беше подпрял тогава на вратата на „Напръстничето“ — но жената й допадаше. Най-много й харесваше как се променя широкото й шоколадово лице по време на тренировка — замръзналата безизразна маска сякаш се разчупваше и то ставаше живо и умно. Дори красиво. Веднъж Роузи я попита на какво всъщност ги учи — на тае-куон-до, жиу-жицу или карате. Или може би на някаква съвсем друга техника? Гърт сви рамене и отвърна:

— От всичко по малко. Каквото ми е останало.

Сега масата за тенис беше изместена встрани и в средата на стаята бяха проснати няколко сиви дюшека. Край облицованата с чамова ламперия стена, между старинната музикална уредба и праисторическия телевизор, чиито възможности се изчерпваха с бледорозови и бледозелени образи, бяха наредени десетина сгъваеми стола. Там седеше само Пам. С книгата върху плътно притиснатите си колене и с опънатата назад коса, привързана със син плетен шнур, приличаше на свенлива девойка на училищна забава. Роузи седна до нея и подпря картината на коленете си.

Сто и двадесет килограмовата Гърт и Синтия, която и с туристическа раница на гърба едва ли имаше петдесет килограма, се дебнеха в кръга. Синтия лъхтеше от умора, но, изглежда, й беше забавно. Леко приведена, с протегнати напред ръце, грамадната жена я обикаляше спокойно и мълчаливо. Роузи ги наблюдаваше развеселена, но гледката малко я потискаше. Все едно катеричка да се изправи срещу мечка.

— Вече бях започнала да се тревожа — посрещна я Пам. — Дори се чудех дали да не излезем да те търсим. — Прекарах най-невероятния следобед на света. Но първо искам да чуя ти как си. Пооправи ли се?

— Вече съм по-добре. „Изберете Мидол и ще забравите какво значи болка“. Но това няма значение. С теб какво става!? Цялата сияеш!

— Ами!

— Съвсем сериозно. Разказвай бързо.

— Я да видим сега — започна да свива пръстите си един по един. — Оказа се, че годежният ми пръстен е фалшив, размених го срещу картина — ще си я закача в новата квартира — предложиха ми работа…

Тя млъкна, сякаш да прецени ефекта от думите си, и допълни:

— … и срещнах една интересна личност. Приятелката й се ококори.

— Ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Честна дума. Но не бързай да се радваш — той е поне на шейсет и пет.

Говореше за Роби Лефъртс, но пред очите й за миг се появи образът на Бил Стайнър със синия копринен елек и лешниковите очи. Това бе направо смехотворно. Сега изобщо не й беше до мъже. А и освен това нали вече стигна до извода, че Стайнър е най-малко седем години по-млад? Направо момченце.

— Говоря ти за онзи, дето ми предложи работа. Казва се Роби Лефъртс. Остави това сега — искаш ли да видиш новата ми картина?

— О-о, хайде де! — дружелюбно, но като че малко недоволно се провикна Гърт насред стаята. — Това да не ти е танцова забава, сладурче.

Последната дума прозвуча като „суадурче“.

Синтия се втурна към нея и потникът й се развя. Гигантката се извърна, сграбчи под мишниците крехката девойка с шарената коса и я преметна във въздуха. Тя прелетя над главата й и се строполи по гръб на дюшека.

— Ууууу! — изписка и скочи на крака като гумена топка.

— Не желая да гледам никакви картини — отвърна Пам. — Освен ако не е портрет на твоя човек. Наистина ли е на шейсет и пет? Силно се съмнявам!

— Може и на повече да е. Е, имаше и един друг — оня, дето ми каза, че годежният пръстен е с изкуствен диамант. После ми размени пръстена срещу картината. — Замълча. — Той е доста по-млад.

— И как изглежда?

— С лешникови очи… — Наведе се и вдигна картината. — Нищо няма да ти кажа, докато не обърнеш внимание на ей това.

— Роузи, не се прави на луда!

Тя се ухиля — почти бе забравила колко са приятни безобидните закачки — и заразгръща хартията, в която Бил Стайнър грижливо бе опаковал най-ценната придобивка в новия й живот.

— Слушай — обърна се Гърт към Синтия, която я обикаляше дебнешком. Огромните й кафяви крака бавно пружинираха. Гърдите й се повдигаха и спускаха под бялата тениска като океански вълни. — Видя как се прави. Сега е твой ред. Не забравяй, че не можеш да ме преметнеш — каквото си ми дребосъче, ще вземеш да се прекършиш — но можеш да ми помогнеш да се преметна сама. Готова ли си?

— Готова, готова, три-пет — викна Сиптия.

Ухили се до уши и малките й бели зъби блеснаха. „Има зъбки на свирепо зверче — рече си Роузи. — Така прилича на мангуста.“

— Гъртруд Киншо, ела ми тука!

Гърт се втурна към нея. Миньончето сграбчи на свой ред огромните й ръце и самоуверено подложи кльощав момчешки хълбок под внушителните й месища — на Роузи й се струваше, че никога не би била способна на подобно нещо… изведнъж негърката вече летеше във въздуха като привидение с бяла блуза и сив анцуг. Тениската й се запретна и отдолу се подаде най-огромният сутиен на света — бежовите чашки приличаха на артилерийски снаряди от Първата световна война. Гърт се стовари на пода и стъклата потрепераха.

— Урааа! — развика се Синтия и затанцува, победоносно размахвайки сплетепите си ръце. — Голямото мамче падна на тепиха! Урааа! УРААА! Кой ще брои? Бързо почвайте да броите, дяволите ви…

Гърт се усмихна — това изражение й беше неприсъщо и придаваше на лицето й доста свиреп вид — грабна Синтия, вдигна я пад главата си и започна да я върти като самолетна перка.

— Ооооооо! Ще повърна! — пищеше момичето, но в същото време се заливаше от смях. Зелено- оранжевата коса и шареният потник се сливаха в размазано цветно петно. — Оооооо! Направо ще се ИЗДРАЙФАААМ!

— Достатъчно, Гърт — тихо нареди нечий глас. На най-долното стъпало стоеше Ана Стивънсън. Както винаги бе облечена в бяло и черно (много рядко се обличаше в други цветове — елегантен черен панталон и бяла копринена блуза с дълъг ръкав и висока яка. Роузи почти й завидя. Винаги й завиждаше на вкуса. Малко позасрамена, Гърт внимателно спусна Синтия на земята.

— Ниго ми няма, Ана — рече момичето.

После залитна, спъна се, стовари се на дюшека и се разкикоти.

— Виждам — сухо отвърна Ана.

— Преметнах Гърт. Трябваше да ме видиш. Изживях най-вълнуващия миг в живота си. Честна дума.

— Несъмнено е било така, но Гърт може да ти каже, че се е преметнала сама. Просто си й помогнала да извърши онова, за което тялото й вече е било подготвено.