— Тя е права — потвърди Роби. — Художникът, или най-вероятно последният притежател на картината — въгленът бързо се изтрива — е нарекъл картината по името на цвета на хитона.
— Моля ви — обърна се Роузи към Стайнър, — нека се заемем с нашата сделка. Трябва да си тръгвам. Вече закъснявам.
Стайнър понечи да я попита за последен път, дали е убедена, че иска да направи размяната, но прочете по лицето й, че е напълно сигурна. Забеляза и нещо друго — тя имаше едва забележимо войнствен вид на човек, на когото напоследък не му е било никак леко. Изглеждаше като жена, която може да приеме искрения интерес и загриженост към себе си като подигравка, а може би дори като опит да бъде измамена в сделката. Тъй че само кимна и рече:
— Пръстенът срещу картината.
— Да — потвърди Роузи и го дари с ослепителна усмивка. За четиринадесет години това бе първата й искрена усмивка и тази усмивка спечели сърцето на Бил Стайнър.
5
Роузи излезе и спря за миг пред магазина, примигвайки глуповато насред летящите по улицата коли; като малка баща й я водеше на кино и на излизане от салона се чувстваше точно така — полузашеметена от действителността, все още под магията на света на фантазиите. Но картината беше съвсем истинска — стигаше й само да погледне пакета, който носеше, за да се увери в това.
Вратата зад нея се отвори и възрастният господин излезе на улицата. Вече не се притесняваше от него и дори му се усмихна заговорнически, както се усмихваме само на хора, с които сме споделили невероятно, но прекрасно преживяване.
— Извинете, госпожо, дали би ви затруднило да ми направите една услуга?
— Зависи за какво става дума, но обикновено не правя услуги на непознати.
Това беше вярно. Нещо повече. Обикновено дори не разговаряше с непознати.
Той сякаш се смути и това я окуражи.
— Да… ъ-ъ… предполагам, че ще ви се стори странно, но би могло да се окаже полезно и за двама ни. Казвам се Лефъртс. Роб Лефъртс.
— Роузи Макклендън.
Мислеше да му подаде ръка, но после се отказа. Май дори не трябваше да се представя.
— Струва ми се, че нямам време за услуги, господин Лефъртс. Бързам…
— Моля ви.
Той остави куфарчето си на земята, бръкна в кафявия плик, който държеше в другата си ръка, и измъкна една от купените току-що стари книги. На корицата имаше стилизирана рисунка на мъж в раирана затворническа униформа, който стои на входа на нещо като тунел или пещера.
— Искам само да ви помоля да прочетете първия абзац. На глас.
— Тук? — Роузи се огледа. — Насред улицата? Но защо, за Бога?
— Моля ви — повтори той и тя пое книгата, надявайки се, че ако изпълни молбата му по-бързо, ще може да си тръгне. Май трябваше да постъпи точно така, защото започваше да й се струва леко мръднал. Може би не беше опасен, но със сигурност беше мръднал. А ако наистина се окаже опасен, най-добре да го разбере, докато все още не се е отдалечила много от заложната къща — и от Бил Стайнър.
Книгата се казваше „Тъмни пътища“ и беше написана от Дейвид Гудис. Никога не бе чувала това име, но това не я изненада — по-скоро я порази откритието, че книгата е била отпечатана през 1946 година, шестнадесет години преди нейното раждане.
Вдигна поглед към Роб Лефъртс. Той й кимна, едва ли не тръпнещ от очакване… и надежда? Откъде- накъде надежда? Но лицето му съвсем недвусмислено излъчваше надежда.
Малко развълнувана (каквото повикало, такова се обадило, както обичаше да казва майка й), Роузи зачете. Слава Богу, първият абзац не беше дълъг.
„Не му провървя. Пери бе невинен. На всичко отгоре бе почтен човек, който никога никому не досаждаше и предпочиташе да живее мирно и кротко. Но уликите срещу него бяха прекалено много, а почти нямаше какво да се изтъкне в негови полза. Съдът го обяви за виновен. Съдията го осъди на доживотен затвор и така го откараха в затвора «Сан Куентин».“
Тя погледна господин Лефъртс, затвори книгата и му я подаде.
— Доволен ли сте?
Той се усмихваше, очевидно бе очарован:
— Безкрайно съм доволен, госпожо Макклендън. Почакайте, само още един пасаж… направете ми това удоволствие. — Бързо запрелиства книгата, после отново й я връчи. — Този кратък диалог, ако обичате. Пери разговаря с един таксиметров шофьор. Можете да започнете от „Как да ви кажа“. Намерихте ли го?
Откри пасажа и този път въобще не се поколеба. Вече беше преценила, че Лефъртс не изглежда опасен, а може би дори не беше и побъркан. Освен това я бе обзела някаква странна възбуда, сякаш всеки миг щеше да й се случи нещо интересна, то може би дори вече се случваше.
„Да, разбира се — радостно възкликна вътрешният глас. — Не забравяй картината, Роузи.“
Естествено. Картината. Самата мисъл за нея я окуражи и я накара да се почувства голяма късметлийка.
— Всичко това е много особено — каза тя, но всъщност се усмихваше. Не можа да се сдържи.
Той кимна — стори й се, че и за мадам Бовари да се беше представила, щеше да го приеме със същата готовност.
— Да, да, несъмнено изглежда точно така, но… намерихте ли пасажа?
— А-ха.
Набързо прегледа диалога, опитвайки се да си изгради някаква представа какви са тези хора и за какво говорят. Шофьорът беше лесен — почти веднага си представи образа на Джаки Глийсън в ролята на Ралф Крамдън от сериала „Меден месец“, който се въртеше следобед по 18-ти канал. Пери я затрудни повече — сигурно бе обобщен образ. Всъщност нямаше никакво значение. Прокашля се и зачете; скоро съвсем забрави, че стои на оживено кръстовище, стиснала опакована картина, и дори не забелязваше любопитните погледи на минувачите. „Как да ви кажа — започна шофьорът, — като гледам хората в лицето, разбирам за какво си мислят, както и с какво се занимават. Понякога дори успявам да отгатна какви са… както във вашия случай“
„Добре, да вземем мен. Та какво можете да кажете за мен?“
„Имате проблеми.“
„Нямам абсолютно никакви проблеми.“
„Не можеш ме излъга, братко. Познавам те. Познавам хората. Още нещо ще ти кажа. Имаш проблеми с жените.“
„Едно на нула за мене. Мога да се похваля с щастлив брак.“
Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери — представи си Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувство за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята, а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм — вечер е, Джаки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град и си подхвърлят реплики.
„Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били, при това нещастно.“
„О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в килера.“
„Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непрекъснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна става. Картинката е готова.“
Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на седмото небе от щастие.
— Имате фантастичен глас! — похвали я. — Нисък, но не монотонен, мелодичен и много ясен, без никакъв акцент — веднага го разбрах, но гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да четете! Наистина можете да четете!
— Разбира се, че мога. — Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. — Да не мислите, че съм расла в
