— Не ставай глупав — измърмори той и затвори очи.

Грешка. Пред очите му се появи образът, който напоследък непрекъснато измъчваше сънищата му — зелената кредитна карта от Мърчантс Банк, която плува в мрака като дирижабъл. Бързо отвори очи. Дланите ужасно го боляха. Разтвори юмруци и никак не се изненада от кървавите резки. Съвсем не бяха новост за него и той знаеше какво да прави в подобни ситуации — трябваше да се вземе в ръце. Това означаваше да размисли и да състави план за действие, а в такива случаи обикновено се започва с равносметка на постигнатото до момента.

Беше се обаждал в полицейските управления на двата по-близки града под предлог, че Роуз Макклендън — беше сигурен, че отново е възприела моминското си име — е главното заподозряно лице в сериозна банкова афера (най-голямото й провинение беше картата, и тази мисъл непрестанно го човъркаше). Ако се окаже, че е сбъркал, ще изкара съвпадението на имената чиста случайност. В практиката са известни подобни съвпадения на имената на инспектора-следовател и престъпника. При това става дума за съвсем обикновено име, Даниълс, а не нещо от сорта на Трзевски или пък Бошац.

Освен това им изпрати по факса нейни снимки. На едната тя седи на задните стълби — беше правена миналия август от Рой Фостър, един приятел от службата. Не беше много хубава — най-малкото, на нея си личеше колко е напълняла, откакто чукна тридесетте — но беше черно-бяла и чертите на лицето се различаваха доста отчетливо. Другата предстааляваше полицейска художествена фотография (Ал Кели, един талантлив кучи син, я беше направил в извънработно време по молба на Норман) на същата жена, само че този път с шал на главата.

Ченгетата в другия град бяха попитали където трябва и бяха претърсили всички подозрителни места — приюти за бездомни, неугледни хотелчета, частни общежития, където ако знаеш кого и как да попиташ, може и да се добереш до списъка на обитателите — но нищо не излезе. Самият Норман използваше всяка свободна минута, за да звъни по телефона и се ожесточаваше все повече и повече, защото не откриваше никакви писмени доказателства. Дори плати да му изпратят по факс списък на издадените наскоро шофьорски книжки, но и в него нямаше нищо интересно.

И през ум не му минаваше, че е възможно веднъж завинаги да се е изплъзнала от ръцете му и да е избягала от справедливото си наказание (особено задето се бе осмелила да вземе кредитната му карта), но вече се убеждаваше, че все пак сигурно е заминала за другия, по-далечния град, и толкова се е страхувала от него, че четиристотин километра са й се сторили прекалено малко.

Но хиляда и триста километра съвсем не са много и това ще й се изясни в най-скоро време.

Достатъчно се заседя тук. Крайно време е да намери някаква количка и да почне да мести боклуците си в новия кабинет два етажа по-горе. Смъкна крака от бюрото и в същия миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Инспектор Дапиълс ли е? — попита отсреща мъжки глас.

— Аз съм — отвърна той, и добави мислено: „Всъщност, старши инспектор Норман Даниълс.“

— Оливър Робинс се обажда.

Робинс. Робинс. Името му беше познато отнякъде, но…

— От „Континентал Експрес“. Продал съм билет па жената, която търсите.

Подскочи на стола.

— Да, господин Робинс, отлично си спомням.

— Видях ви по телевизията. Браво на вас. Кокаинът е ужасно нещо. При нас, на автогарата, непрекъснато се мотаят разни наркомани.

— Да — съгласи се Дапиълс, прикривайки нетърпението си, — сигурно е пълно с такива.

— Тия наистина ли ще идат в затвора?

— Мисля, че повечето ще идат. А с какво мога да ви бъда полезен сега?

— Ами всъщност, надявах се, че аз мога да ви бъда полезен. Нали ми казахте да ви позвъня, ако изскочи нещо. Имам предвид, във връзка с жената с тъмните очила и червения шал.

— Да. — Гласът на Норман звучеше все така спокойно и дружелюбно, но ръката му отново се бе свила в юмрук и ноктите се впиваха, впиваха в дланта му.

— Ъ-ъ, тази сутрин, докато се къпех, най-неочаквано ми хрумна нещо. Цял ден все за това мисля и ми се струва, че не греша. Тя наистина каза точно това.

— Какво каза? — Гласът продължаваше да звучи нормално, спокойно, че дори и приятно, по в стиснатия юмрук вече избиваше кръв. Норман дръпна едно от чекмеджетата на опразненото си бюро и подпря ръка на него. Тъкмо ритуално посвещаване за следващия обитател на тая скапана дупка.

— Разбирате ли, тя не ми каза за къде иска да пътува — аз и казах. Сигурно затова не можах да си спомня, като ме питахте, инспектор Дапиълс, въпреки че обикновено не пропускам подобни неща.

— Не ви разбирам съвсем.

— Когато си купуват билети, хората обикновено казват за къде ще пътуват — обясни Робинс. — „Искам отиване и връщане до Нашвил“ или пък „Еднопосочен до Дансинг, моля“. Разбирате ли?

— Да.

— Тази жена каза нещо съвсем друго. Не каза име на град, а в колко тръгва автобусът. Едва тази сутрин се сетих. Каза — „Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?“ Сякаш не е важно къде отива, а просто да се…

— … да се махне час по-скоро и да отпътува колкото се може по-надалеч! — възкликна Норман. — Да! Да, разбира се! Благодаря ви, господин Робинс!

— Радвам се, че можах да ви бъда полезен — отвърна мъжът, леко озадачен от реакцията му. — Тази дама май е важна клечка.

— Да, търсим я под дърво и камък. — На лицето му пак бе изписана усмивка, а видеше ли я Роузи, цяла настръхваше и изпитваше желание да се залепи на стената, за да не я удря в бъбреците. — Страшно ни трябва. Значи автобусът в единадесет и пет, господин Робинс. А той закъде е?

Робинс му каза, а след това попита:

— И тя ли е от бандата?

— Не, става дума за една кредитна афера.

Робинс отговори нещо — явно му се бъбреше — но Норман тресна слушалката, без да го доизслуша. Пак вдигна крака на бюрото. Количката и местенето можеха да почакат. Облегна се на стола и се втренчи в тавана.

— Да бе, да, истинска кредитна афера. Само че нали знаеш за дългата ръка на закона.

Протегна ръка и разтвори юмрука си — цялата му длан бе в кръв. Пораздвижи пръстите, които бяха окървавени.

— Дългата ръка на закона, мръсница такава — повтори той и изведнъж се ухили. — Скапаната дълга ръка на закона, която скоро ще те спипа, искам да ти кажа.

Продължи да свива и да разтваря юмрук, а по бюрото му капеше кръв, но той се смееше и се чувстваше добре.

Най-сетне всичко си идваше на мястото.

Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в момента вниманието й беше ангажирано с Гърт Киншо и едно кльошаво мъниче, което бе пристигнало преди десетина дни — Синтия някоя си. Тя имаше фрапантна пънк-прическа — половината й коса беше зелена, а другата половина — оранжева, и сигурно не тежеше и тридесет килограма. Лявото й ухо беше превързано — приятелят й се опитал, при това доста успешно, да го откъсне. Носеше потник с образа на Питър Тош на фона на психаделично синьо-зелено изображение на слънчев взрив.

„НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“, оповестяваше надписът отдолу. При всяко нейно движение дълбоко изрязаната под мишниците фланелка разкриваше стегнатите й гьрдички с малки ягодовочервени зърна. Девойката се беше запъхтяла и цялото й лице бе плувнало в пот, но явно изпитваше безкрайно задоволство от себе си и от факта, че се намира тук.

Гърт Киншо беше пълната противоположност на Синтия Роузи така и не можеше да разбере дали Гърт е съветничка, постоянна жителка на „Д и С“ или приближена на двора, така да се каже. Току се появяваше за