гората?

— Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не четат добре на глас — даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство. А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диалогът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наистина ги чух!

— Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин Лефъртс. Вече…

Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.

6

В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си. Не го бе правил от години — обикновено цялото му бюро бе отрупано с най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, полицейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората, които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе поддържала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в кабинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден — замъкна в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропаднала — този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав. Има една изконна истина, която политиците и радетелите за общественото благо изобщо не разбират или не искат да разберат — негрите не знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.

Норман огледа бюрото — с изключение на телефона и краката му, то бе съвършено празно — после бавно отмести очи към стената отдясно. Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъщи от разни ресторанти — да не говорим за календара с оградените в червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.

Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше неприятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собствения му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем просто заключение — благодарение на лошия си нрав най-сетне така е загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навлякъл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога, например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотворно да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал — той да не е Свети Антоний — но човек трябвада спазва правилата на играта… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава работа, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го местеха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя кокошарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на Чък Бери, в която се пееше „C’est la vie“7, което значи, знае ли човек.

Ударът бе успешен, при това беше страхотен удар — сценарий да беше написал, нямаше да се получи толкова добре. Бе станало нещо невероятно — той изведнъж се оказа истински герой. Опитваха се да заловят банда наркотрафиканти, които действаха в целия град, а в такива мащабни операции все нещо не е както трябва… само че този път той успя. Всичко сработи идеално — все едно да играеш на зарове в Атлантик Сити и да хвърляш печеливши седмици една след друга, като всеки път удвояваш залога. Неговите хора заловиха над двадесет човека, сред които имаше и пет-шест големи риби. На окръжния прокурор оная работа сигурно му става, както не му е ставала от първите класове на гимназията. Норман, който едно време се страхуваше, че ако не си усмири нрава, някой ден тоя скапан перко ще го подведе под отговорност, сега бе пръв любимец на прокурора. Прав е Чък Бери, човек никога не знае.

— А хладилникът е натъпкан със салати и безалкохолно — изтананика Норман и се ухили.

Усмивката му беше толкова жизнерадостна, че на повечето хора им се приискваше и те да му се усмихнат, но Роузи се вкаменяваше при вида на ухилената му физиономия и пожелаваше да потъне вдън земя. Тайно наричаше тази гримаса „хапещата усмивка на Норман“.

А на всичко отгоре такава прекрасна пролет, наистина чудесна на пръв поглед, но всъщност доста лоша пролет. Тотално скапана, ако трябва да сме точни, и причината за това бе Роуз. Според първоначалните си очаквания отдавна трябваше да я е пипнал. Но тя все още съумяваше да му се изплъзне. Все още беше на свобода.

Беше ходил на автогарата още същия ден, когато разпита „своя добър приятел“ Реймън. Носеше със себе си снимка на Роуз, но и това не му помогна особено. Като спомена тъмните очила и червената кърпа (безценни подробности, които бе научил от преписа на първоначалните показания на Реймън Сандърс), един от продавачите в „Континетал“ от дневната смяна се сети, че я е виждал. Единственият проблем беше, че продавачът не можеше да си спомни закъде е пътувала, а и не можеше да се провери, защото нямаше къде. Бе платила билета си в брой; пътувала без багаж.

Според разписанието на „Континентал“ е имала три възможности, но Норман изключваше третата — автобусът на юг в един и четиридесет и пет. Не би се бавила толкова. Оставаха две възможности — единият град беше на четиристотин километра оттук, а другият бе доста по-голям и се намираше в сърцето на Средния Запад.

Постепенно се бе убедил, че тогава бе допуснал грешка, която му струва последните две седмици — бе предположил, че каквато е страхливка, не би избягала толкова надалеч от дома си, от родния си град. Но сега…

Целите му длани бяха нашарени с извити бели резки. Приличаха на следи от нокти, но истинският им източник се криеше в главата му — сякаш там бе монтирана нажежена фурна, която през целия му живот не бе изстивала и за минутка.

— На твое място бих умрял от страх — промърмори той. — И ако още не ти е увряла главата, обещавам ти, че много скоро цялата ти смелост набързо ще се изпари.

Да. Трябва да я хване. Без Роуз събитията от тази пролет — бляскавият удар, репортерите, които го озадачаваха с почтителния си въпрос ще се промени ли нещо оттук нататък, че дори и повишението, нищо не означаваха. Жените, с които спеше, откакто го бе напуснала, също не означаваха нищо за него. Важното бе, че тя го напусна. Още повече, че той изобщо не подозираше. И на всичкото отгоре бе отмъкнала кредитната му карта. Беше я използвала само веднъж, при това бе изтеглила някакви си въшливи триста и петдесет долара, но не в това бе въпросът. По-важното бе, че е задигнала нещо негово, явно бе забравила кой е най-големият мръсник на света и сега ще трябва да си плати. При това доста соленичко ще й излезе.

Откакто Роуз го напусна, бе удушил една жена. Изви й врата, а после я натика зад един силоз на западния бряг на езерото. И това ли да припише на лошия си нрав? То не се знае, но май понамирисваше на чиста лудост. Знаеше само, че я намери на Фремънт Стрийт, улицата на червените фенери — беше миниатюрна брюнетка с бежови тесни панталопки и с такива едни огромни цици като на Дейзи Мей. Не бе обърнал внимание колко много прилича па Роуз (или поне така си казваше сега и вероятно си вярваше), докато не се нахвърли върху нея на задната седалка на служебната си кола — четиригодишен шевролет без номера. Изведнъж тя извърна глава, прожекторите от близкия силоз блеснаха в лицето й и в този миг курвата беше Роуз, тая мръсница, дето го заряза, че и бележка не остави, дявол го взел, поне думичка да беше драснала, и докато се усети, бюстието беше омотано на врата на курвата, езикът й стърчеше между зъбите, а очите й се бяха изцъклили като стъклени топчета. Но най-лошото бе, че като издъхна, вече никак не приличаше на Роуз.

Е, не се паникьоса… пък и защо да се паникьосва? И без това не му беше за пръв път. А дали Роуз е знаела? Дали не е усетила? Заради това ли го напусна? Защото се е страхувала, че може да я…

Вы читаете Роуз Мадър
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату