— Да, сигурно си права — съгласи се Синтия и внимателно се изправи на крака, но не можа да се задържи, тупна по задник (доколкото изобщо имаше задник) и отново се разкикоти. — Божичко, всичко ми се върти пред очите като грамофонна плоча.

Ана прекоси стаята и застана пред Пам и Роузи.

— Какво е това? — попита и посочи разопакования пакет.

— Картина. Купих я днес следобед. За новата квартира, като се преместя някой ден. За моята квартира. — После добави боязливо: — Какво мислиш?

— Не зная — трябва да я видя на светло.

Ана вдигна картината и я отнесе на масата за пинг-понг. Петте жени се скупчиха наоколо. Роузи се огледа и установи, че всъщност вече са седем. Към групичката се бяха присъединили и Робин Ст. Джеймс и Консуело Делгадо, които бяха слезли току-що — те стояха зад Синтия и надничаха зад тънките й като на птичка раменца. Роузи мълчаливо очакваше мнението им — сигурно Синтия щеше да заговори първа — но мълчанието се проточи, тя започна да нервничи и накрая не издържа:

— Е? Как ви се струва? Няма ли най-сетне да кажете нещо?

— Доста странна картина — отбеляза Ана.

— А-ха — съгласи се Синтия. — Направо шантава. Абе, май съм виждала подобна преди време.

Ана погледна Роузи в очите и попита:

— Защо я купи, Роузи?

Тя сви рамене и отвърна смутено:

— Не знам как да го обясня. Стори ми се, че картината ме призова.

Ана се усмихна и кимна. Младата жена се изненада, но същевременно изпита безкрайно облекчение.

— Да. Струва ми се, че силното изкуство въздейства на хората точно така — и това важи не само за картини, но и за книги, скулптури, та дори и за пясъчни замъци, ако щеш. Някои неща сякаш ни проговарят, това е. Сякаш творецът чете собствените ни мисли. Но като говорим за тази картина… ти намираш ли я за красива, Роузи?

Собственичката се взря в придобивката си и се опита да улови онзи безмълвен зов, който я прикова на място в заложната къща и заличи от ума й всички други мисли. Погледът й се плъзна по русата жена с пурпурната тога (или хитон, както го нарече господин Лефъртс), която стоеше насред високите треви на върха на хълма, и се закова върху плитката, която се спускаше по гърба й, и златната гривна над десния лакът. После продължи към порутения храм и прекатурената

(бог)

статуя в подножието на хълма. Натам гледаше и жената с тогата.

„Откъде знаеш накъде гледа? Как разбра? Та лицето й изобщо не се вижда!“

Това, разбира се, е вярно… но накъде другаде да гледа?

— Не — отвърна Роузи. — Купих я не защото я намирам за особено красива. Просто ми се стори невероятно въздействаща. Направо останах като гръмната, като я видях. Как мислите, трябва ли една добра картина непременно да бъде красива?

— Съвсем не — отвърна Консуело. — Вземи Джексън Полак8. Той търси енергията, а не красотата. Да не говорим за Даян Арбъс.

— Коя е тя? — поиска да знае Синтия.

— Една фотографка, прочута със снимките си на брадати жени и джуджета, които пушат цигари.

— О! — възкликна девойката, замисли се над думите й и в миг лицето й светна от радост. — Навремето, като ходех по коктейли, веднъж бях на парти в една картинна галерия. Изложбата беше на някой си Апълторп, Робърт Апълторп, и знаете ли какви снимки имаше там? Едип мъж беше налапал оная работа на друг мъж! Съвсем сериозно! И въобще не бяха само пози като по порносписанията. Тоя човек наистина се впрягаше и даже изкарвал пари с тия снимки, освен това работел непрекъснато. Направо да не повярва човек, че някой може да извади толкова хляб от тоя нищо и никакъв бастун в панталоните им…

— Мапълторп — сухо я прекъсна Ана.

— А?

— Мапълторп, не Апълторп.

— О, да. Май си права.

— Той почина.

— Ами? От какво?

— СПИН — разсеяно отвърна Ана, все още разглеждайки картината на Роузи. — Някъде го наричат и „бастунджийската болест.“

— Спомена за някаква картина, дето приличала на тая — избоботи Гърт. — Къде си я виждала? В същата галерия ли?

— Не. — Разговорът за Мапълторп бе предизвикал у Синтия жив интерес, но нищо повече; сега обаче страните й изведнъж поруменяха, а ъгълчетата на устните й се извиха в смутена усмивчица. — Пък и не беше съвсем същата, но…

— Хайде де, разкажи ни — подкани я Роузи.

— Добре де, значи, баща ми беше методистки пастор в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — аз съм оттам. Живеехме в енорийския дом и в малкия салон на долния етаж имаше стари картини — с портрети на президенти, с цветя, с кучета. Най-обикновени украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.

Роузи кимна и си представи картините, с които бяха отрупани лавините в заложната къща — венециански гондоли, купи с плодове, кучета, лисици. Прости украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.

— Само че имаше и една друга… наричаше се… — Смръщи се, опитвайки се да си спомни името на картината. — Май се казваше „Де Сото гледа на запад“. На нея беше нарисуван изследовател с широкопола шапка, застанал на висока скала, а около него — няколко индианци. Той се взира над безкрайните гори в някаква огромна река. Сигурно е било Мисисипи. Но разбирате ли… работата беше там, че…

Тя ги изгледа смутено. Страните й пламтяха като божури, а усмивката й се беше стопила. Бинтованото й ухо се набиваше на очи и приличаше на причудлив аксесоар, неизвестно как прикрепен към главата й; Роузи се запита — за пореден път, откакто бе дошла в „Д и С“ — защо по света има толкова много лоши мъже. Какво им има? Дали им липсва нещо, или пък лошотията някак си им е вградена в мозъка, като дефект в паметта на компютър?

— Слушаме те, Синтия — подкани я Ана и се обърна към останалите — Няма да й се смеем, нали?

Жените поклатиха глави.

Синтия скръсти ръце зад гърба си като момиченце, което рецитира стихотворение пред целия клас, и продължи с необичайно тих глас:

— Ами, тогава ми се струваше, че реката наистина тече и това ми се виждаше ужасно необикновено. Картината висеше в стаята, където всеки четвъртък баща ми водеше заниманията на вечерното библейско училище; влизах там и бях в състояние да седя пред нея по цял час, че и повече — беше ми по-интересно и от телевизия. Гледах я как се движи… или по-скоро чаках да се раздвижи. Вече не си спомням как точно беше, била съм девет-десетгодишна. Помня само как си мислех, че ако наистина се движи, рано или късно по нея все ще мине я някой сал, я лодка или пък индианско кану и тогава ще разбера със сигурност. Само че един ден влязох в стаята и открих, че картината я няма. Просто беше изчезнала. Сигурно майка ми ме е видяла как седя пред нея и я гледам и нали знаете…

— Притеснила се е и я е махнала — довърши Роузи.

— А-ха, най-вероятно е я изхвърлила на боклука. Тогава бях хлапе. Но твоята картина ми напомня на нея, Роузи.

Пам заби нос в картината.

— Да, нищо чудно. Жената диша.

Всички се разсмяха.

— Не бе, нищо подобно… просто изглежда… някак старинна, като училищна картина… а и цветовете са толкова бледи. Като изключим облаците и дрехата на жената, всичко останало е някак белезникаво. Също като моята картина с Де Сото. Само реката беше ярка, другите неща бяха съвсем невзрачни. Но реката беше като от сребро и направо блестеше. Тя като че ли беше най-истинската част от цялата картина.