— Роузи? Къде витаеш?

— Тук съм — сподавено отвърна тя. — Да. Още се страхувам от него.

— Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от каквито и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.

Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринадесет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите — приведен над масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук, той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше какво ще каже тя — просто я използваше като удобен слушател, пред когото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова, за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство — чисто и просто минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?

Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.

— Не зная — изрече гласно. — Струва ми се, че ако беше тръгнал да ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все още ме издирва. При това не е кой да е — все пак е полицай. Умее да издирва хора.

— Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че ти трябва да бъдеш много по- внимателна. Освен това не бива да забравяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?

— Няма.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— А ако случайно се появи, какво ще направиш?

— Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.

— И после?

— Ще се обадя в полицията.

— Без никакво колебание?

— Без никакво колебание.

Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх. Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави — беше професионалист. Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също — всички ченгета са братя.

— А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?

— Ще позвъня на теб.

Ана кимна одобрително.

— Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.

— Зная.

Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно така… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият този живот от месец и половина насам — „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, новите й приятели — ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Възможно ли е това?

Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм, бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не би могло да превърне нейната картината в сън.

„Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отговарям па тези въпроси“ — заключи и се усмихна.

— А колко е наемът, Ана?

— Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари поне за първите два месеца?

— Да. — Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да водят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си тръгне оттук. — Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно пари като за начало.

— Като за начало — повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и строго я изгледа зад купищата книжа. — Което пък ме навежда на мисълта за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…

— Неопределено? Временно?

Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в понеделник. Ана кимна.

— Аз не бих се изразила така — всъщност не зная точно какви думи бих употребила в случая — но да приемем, че имам предвид нешо такова. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.

— Естествено. Разбирам те.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…

— Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа като келнерка — тихо я прекъсна Роузи. — Мисля, че ще се справя, гърбът ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя друга закусвалня.

Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше старателна ученичка.

Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.

— Но не вярваш, че ще се стигне дотам.

— Не. — Отново погледна картината. — Мисля, че нещата ще потръгнат. О, Ана, дължа ти толкова много…

— Знаеш как трябва да постъпиш, нали?

— Да предам нататък.

— Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие — жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от собствената си сянка — просто я изпрати тук.

— Може ли да те попитам нещо, Ана?

— Питай каквото си поискаш.

— Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?

Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна дебел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя предната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки — Норман, който говори по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега чуваше думите му — разбира се, че е спешен случай, жена му е бременна. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книгата, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хубавица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгушила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.

„Ама ей това е проблемът — бе казал Норман. — Колко пъти съм ти казвал, че тия помии не мога да ги понасям?“

— Роуз? — Това бе загриженият глас на Ана. Сякаш долиташе отдалеч, както понякога глъхнат