— Разкажи ни за работата — обърна се Гърт към Роузи. — Чух те да споменаваш някаква работа.

— Разкажи ни всичко — намеси се и Пам.

— Да, разкажи ни всичко поред. А след това ще дойдеш ли за малко при мен? — обади се Ала.

— Онова… онова, което очаквам ли е?

— Струва ми, че да — усмихна се тя.

— Квартирата е чудесна, една от най-хубавите в списъка. Аз много се радвам, надявам се, ти също — започна Ана.

На ръба на бюрото й едва се крепеше купчина рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, който „Дъщери и сестри“ организираха, за да наберат средства, да печелят популярност, пък и като повод за веселие. Ана взе една листовка и нахвърли на гърба скица па жилището.

— Тук е кухненският бокс, отсам имаш ниша за леглото, а тук — нещо като дневна. Това е банята. Почти няма къде да се обърнеш — ако седнеш на дивана, краката ти стигат едва ли не до душа, но важното е, че стаята е твоя.

— Да — промърмори Роузи. — Моя.

Отново я обземаше позабравеното за няколко седмици чувство, че сякаш живее в някакъв чудесен сън и всеки миг ще се събуди на спалнята до Норман.

— Гледката е приятна — е, не е изглед към езерото, разбира се, но Брайънт Парк е хубаво място, особено през лятото. Стаята е на втория етаж. През осемдесетте години кварталът беше доста позападнал, но напоследък са започнали да го благоустрояват.

— Говориш така, сякаш си живяла там.

Ана сви рамене — правеше го толкова приятно и изискано — и начерта коридора пред стаята и стълбището. Рисуваше с точните движения на чертожник. Отговори, без да вдига поглед от схемата:

— Доста пъти съм била там. Но ти, разбира се, нямаше това предвид, нали?

— Не.

— Знаеш ли, сякаш с всяка жена, която ни напуска, си отива и частица от мен самата. Предполагам, че това ти звучи доста изтъркано, но няма значение. Важното е, че е вярно. И тъй, какво ще кажеш?

Роузи импулсивно я прегърна, но в същия миг съжали — Ана леко настръхна.

„Не трябваше да го правя — рече си тя. — Знаех си.“

При това го знаеше много добре: изобщо не се съмняваше, че тя е изключително добра жена — може би дори светица, макар понякога да се държеше малко високомерно, но имаше и още нещо — Ана не обичаше да се нарушава личното й пространство. Особено неприятно й беше да я докосват.

— Извинявай — промърмори Роузи и се отдръпна.

— Не ставай глупава — отсече другата жена. — Та какво ще кажеш за квартирата?

— Прекрасна е.

Ана се усмихна и неприятната случка бе забравена. После отбеляза с молива празното място до миниатюрното правоъгълниче, което представляваше прозорецът на стаята, и обясни:

— Тук ще бъде новата ти картина… обзалагам се, че това място ще ти се стори най-подходящо за нея.

— И аз така мисля.

Ана остави молива.

— Радвам се, че мога да ти помота, Роузи, и съм щастлива, че дойде при нас. Заповядай, струва ми се, че плачеш.

Отново хартиените кърпички, но надали това бе същата кутия, която й подаде при първия им разговор в тази стая — на Роузи й се струваше, че тук се използват доста хартиени кърпички.

Извади една, избърса очи и изрече с дрезгав глас:

— Ти ми спаси живота и аз никога, никога няма да го забравя.

— Ласкателно, но неточно — отвърна другата жена с обичайния си спокоен, суховат тон. — Спасих ти живота, колкото Синтия преметна Гърт във въздуха. Ти сама си се спасила с решението да напуснеш мъжа, който ти е причинявал болка.

— Все пак, благодаря ти, че си тук…

— Моля те, няма защо — отвърна Ана, но за пръв път, откакто бе пристигнала в „Дъщери и сестри“, Роузи забеляза в очите й сълзи. Усмихна се и й подаде кутията с носните кърпички.

— Заповядай. Като че ли и ти се поразплака.

Ана се засмя, извади кърпичка, избърса се и я хвърли в кошчето.

— Мразя да плача. Това е моята най-голяма и най-тежка тайна. От време на време ми се струва, че веднъж завинаги съм приключила с този въпрос, че просто не може да не съм, и точно тогава пак се разплаквам. Горе-долу като с мъжете.

При тези думи Роузи се улови, че си мисли за Бил Стайнъп с лешниковите очи.

Ана отново взе молива и надраска нещо под грубата скица която беше нахвърляла. После й подаде листа, на който пишеше: „Трентън Стрийт № 897“.

— Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но автобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?

Роузи се усмихна — все още със сълзи на очите — и кимна.

— Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега всичко това си остава между нас двете. — На Роузи тези думи й звучаха като предварително подготвена прощална реч. — Никой няма да получи адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа с малтретирани жени съм убедена, че това е най- правилно.

Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голямото веселие — обитателките на дома наричаха така вечерните домакински занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни. На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири терапевтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Списък на Ана“ и „Правила на Ана“.

— Още ли се страхуваш от него? — попита тя.

Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана трябваше да повтори:

— Говоря за съпруга ти — искам да знам до каква степен те тревожи мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както каза тогава. Какво мислиш сега?

Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата „страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примесваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен; тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекчение, че чак страх я хващаше — сигурно по подобен начин се чувства човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.

Разбира се, най-отдолу се таеше страхът — изобщо не се съмняваше в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все един и същи сън — тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се подава Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Понякога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път — „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може — сякаш се е парализирала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приближава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя вижда, че и цялата му уста е в кръв.