подсказа Ана, до прозореца на дневната — на стената дори имаше кукичка, останала от предишния наемател. Мястото беше идеално за целта, особено вечер — човек можеше да погледа през прозореца как слънцето залязва над тъмната зеленина на Брайънт Парк, после да извърне очи към картината, после отново да зарее поглед навън. Двете неща сякаш прекрасно се допълваха — прозорецът и картината, картината и прозорецът. Кой знае защо, но се допълваха. Само че ако я изгонят от стаята, ще трябва да свали картината от стената…
„Не, това е изключено — рече си Роузи. — Тя е създадена да виси там!“
Тази мисъл я накара да се раздвижи. Бавно застана до масата, остави страните пред себе си (те представляваха увеличени страници от издадената през 1951 година книга) и седна. Стори й се, че се строполи на стола — сякаш краката й бяха прикачени един към друг с гвоздеи, които някой току-що бе измъкнал.
„Можеш да се справиш, Роузи — уверяваше я тайнственият вътрешен глас, но този път авторитетният му топ звучеше малко фалшиво. — Вече го направи веднъж на улицата пред заложната къща, ще успееш и сега.“
Никак не се изненада, че тези думи не й прозвучаха особено убедително. Изуми се обаче от следващата мисъл, която й хрумна:
„На твое място жената от картината нямаше да се страхува — жената с пурпурно-виолетовия хитон ни най-малко не би се изплашила от подобна дреболия.“
Естествено това бе пълна смехория — ако съществуваше в действителност, жената от картината би обитавала древен свят, чиито хора са смятали кометите за предвестници на гибел; вярвали са, че боговете се шляят по върховете на планините, а повечето смъртни са умирали, без дори да видят книга. Ако пренесем през времето жена от древността в такава стая — със стьклени стени, хладни светлини и стоманена змийска глава, която стърчи от някаква маса — горката нещастница или ще се разпиши и ще побегне или пък ще припадне.
Само че Роузи бе убедена, че русата жена с пурпурния хитон никога не е припадала и най-малкото някакво си нищо и никакво студио може да я накара да се разпищи.
„Мислиш за нея така, все едно е истинска — обади се поизнервен вътрешният й глас. — Сигурна ли си, че това е разумна идея?“
— Роузи? — изпращя по интеркома гласът на Роуда. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна тя и въздъхна облекчено, когато установи, че все още не е изгубила гласа си, макар че беше пресипнала. — Просто съм жадна. И умирам от страх.
— Отляво под масата има хладилна чанта с минерална вода — обясни Роуда. — А колкото до страха, това е съвсем естествено. Ще се съвземеш.
— Кажи още нещо, Роузи — подкани я Къртис. Вече си беше сложил слушалки и подръпваше разни лостчета по пулта.
Наистина започна да се съвзема от паниката, и то благодарение на жената в пурпурния хитон. Силата й на успокоително средство изобщо не можеше да се мери със „Столчето на Пух“.
„Не, не е заради нея, истинската причина е в теб — мърмореше вътрешният глас. — Ти се справи, хлапе, поне засега, и то съвсем самичка. А, ще направиш ли нещо за мен, независимо как ще свърши всичко? Подсещай се от време на време кой е тук наистина Роузи и коя е Роузи Истинска.“
— Говори нещо — подканяше я Къртис. — Все едно какво.
Нищичко не й хрумваше. Погледът й се плъзна по ксерокопията на масата. Най-горната страница беше факсимиле на корицата. На нея бе изрисувана полуоблечена жена, над която заплашително се бе надвесил мъж с нож в ръка. Мъжът имаше мустаци и в мислите на Роузи се промъкна мимолетен спомен, който дори не успя да изплува до повърхността на съзнанието й
(айде да се чукаме, айде под чаршафа),
а само я лъхна като неприятен дъх.
— Ще чета книга на име „Октоподът“ — изрече тя с нормален глас, или поне така се надяваше. — Публикувана е през 1951 година от „Лайън Букс“, малко издателство за книги с меки корици. И макар че според заглавната страница името на автора е… стига ли толкова?
— На магнитофона стана идеално — отвърна Къртис, докато се пързаляше със стола от единия край на пулта до другия. — Дай ми още малко, за да настроя и DAT12. Но звучи добре.
— Да, страхотно — вметна и Роуда. Роузи не мислеше, че си въобразява облекчението в гласа на режисьорката.
Окуражена, отново се обърна към микрофона.
— Според заглавната страница авторът се нарича Ричард Расин, но господин Лефъртс — Роб — казва, че книгата всъщност е написана от жена на име Кристина Бел, Записът е част от поредицата „Жени зад маски“, която включва записи на романи в оригиналния им вариант, а аз получих тази работа, защото жената, която е щяла да чете Кристина Бел, спечелила роля в…
— Готово — прекъсна я Къртис Хамилтън.
— Божичко, звучи като Лиз Тейлър в „Бътърфийлд 8“! — възкликна Роуда и дори плесна с ръце.
Роби кимна. Ухилен до уши, той очевидно преливаше от задоволство.
— Роуда ще ти помага, но ако четеш като пред заложната къща, всички ние ще бъдем безкрайно доволни.
Роузи се наведе да извади бутилка минерална вода и едва не заби чело в ръба на масата. Докато отвиваше капачката, забеляза, че ръцете й треперят.
— Ще направя всичко възможно. Обещавам.
— Зная — усмихна се той.
„Мисли за жената па хълма — повтаряше си Роузи. — Представи си я как стои на хълма и не се страхува от нищо, което може да се изпречи пред нея от собствения й свят или пък да я изненада в гръб от твоя. Тя няма абсолютно никакво оръжие, и дори не е нужно да видиш лицето й, за да отгатнеш, че не се страхува. Това личи по стойката на гърба й. Тя е…“
— … готова на всичко — промърмори Роузи и се усмихна.
Роби се приведе към стъклото.
— Какво казваш? Не те чух.
— Казвам, че съм готова.
— Звукът е добър — каза Къртис, а после се обърна към Роуда, която също бе извадила на масата ксерокопие от романа. — Започваме веднага щом наредите, Професоре.
— Добре, Роузи, пека им покажем как се прави — заключи Роуда. — „Октоподът“, от Кристина Бел. Този запис се осъществява за „Аудио Консептс“. Режисьор — Роуда Саймънс. Четец — Роуз Макклендън. Записът тече. Като ти дам знак, започваш и… ги разбиваш!
„Божичко, не мога!“ — за последен път си помисли Роузи, но после се съсредоточи върху един-единствен магически, ярък образ — златната гривна над десния лакът на жената от картината. В същия миг паниката я напусна.
— Първа глава.
Нела разбра, че мъжът с измачкания сив цилиндър я следва чак когато се озова под светлината на уличните лампи и отляво зейна уличка, потъналата в боклуци, като разтворената челюст на старец, издъхнал с храна в устата. Но вече беше много късно. Дочу стъпки от подковани обувки, които се приближаваха към нея, и в същия миг една огромна, изцапана с кал ръка се стрелна в мрака…
3
В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята на втория етаж на Трентън Стрийт. Беше съсипана и умираше от горещина — тази година лятото бе подранило в Града на свободата — но се чувстваше ужасно щастлива. С едната си ръка бе прегърнала неголям пакет покупки. Най-отгоре стърчаха купчина жълти рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, организаран от „Дъщери и сестри“. Роузи мина през „Д и С“, за да им разкаже за първия си работен ден (направо щеше да се пукне от гордост), а на тръгване Робии Ст. Джеймс я помоли да вземе няколко