— А случайно да са идвали у вас да играят покер и да гледат „Деби представя Далас“?

— Ами… не. Не, но…

— А у нас са идвали. Чувала съм разговорите им и знам как гледат на останалия свят. Точно така, за тях другите са „останалият свят“. Дори и най-добрите разсъждават така. Светът се дели на две. Съществуват те… и клиентите на „К-Март“. Това е.

Бил понечи да каже нещо, макар да не бе много сигурен точно какво, но сетне размисли. Стори му се в известен смисъл правдоподобно Норман да съумее да се добере до адреса на Роузи на Трентън Стрийт чрез някакви неведоми полицейски системи за осведомяване, но не това го накара да замълчи. Изражението на лицето й — изражението на жена, която с омраза и нежелание бе разровила спомените за по-злощастни времена в своя живот — му подсказваше, че не би могъл да й каже нищо достатъчно убедително. Тя се страхуваше от полицаите, знаеше, че не „всички страхове могат да бъдат победени със силата на логиката“.

— Освен това Ана каза, че не съм длъжна да го правя. Според Ана, ако наистина е бил Норман, той ще отиде най-напред при тях, а не при мен.

Бил се замисли над думите й и заключи, че съдържат истина.

— И какво смята да прави?

— Вече е взела мерки. Изпратила е факс на някаква женска организация в нашия град — там, където живеех преди — и ги е предупредила за ставащото тук. Поискала е информация за Норман и след час те й изпратили цял куп неща, включително и снимка.

Той повдигна вежди.

— Бързо са се справили, при това в извънработно време.

— В момента съпругът ми е герой у дома — безизразно заяви. — Сигурно цял месец само го черпят. Проведе успешна операция срещу голяма наркотрафикантска банда. Два-три поредни дни снимката му излизаше на първа страница във вестниците.

Бил подсвирна. В крайна сметка може и да не е чак такава параиоичка.

— Жената, която получила съобщението на Ана, не спряла дотук — продължи Роузи. — Обадила се в Полицейското управление и поискала да говори с него. Заблудила ги с някаква история за това, че възнамерявали да му връчат похвална награда от името на жените.

Той се замисли, после избухна в смях. Тя се усмихна вяло.

— Дежурният проверил в компютъра и казал, че лейтенант Даниълс е на почивка. Според него бил заминал някъде на запад.

— Което значи, че може да е дошъл да си почива тук — замислено отбеляза младият мъж.

— Да. И ако някой пострада, аз ще съм ви…

Той я сграбчи за раменете и рязко я извърна към себе си. Тя разтвори широко очи и като че потрепна. Този поглед предизвикваше у него неизпитвана досега болка. Внезапно си припомни някаква история, която бе чувал в Ционския американски Център, където до деветгодишна възраст ходеше на вероучение и курсове по иврит. Ставаше дума как по времето на пророците хората понякога се превръщали в камък. Тогава това му се струваше възможно най-жестоката форма на наказание, която е съществувала под слънцето, далеч по-страшна от разстрел или от електрическия стол — наказание, което по никакъв начин не може да бъде оправдано. И сега, като виждаше какво бе направил Норман Даниълс с тази жена, чиято крехкост и уязвимост бяха изписани на лицето й, започваше да се пита прав ли е бил.

— Само не казвай „виновна“ — изрече. — Да не би ти да си създала Норман?

Тя премига, сякаш никога досега не й бе хрумвало подобно нещо.

— Но как, за Бога, е успял да открие тоя Слоуик?

— Правил се е на мен.

Бил я изгледа учудено. Роузи кимна.

— Звучи налудничаво, но говоря сериозно. Наистина умее да прави такива неща. Виждала съм как го прави. Сигурно по същия начин се е справил и с оная банда.

— Усет? Интуиция?

— Нещо повече. Почти като телепатия е. Той го нарича „риболов“.

Бил поклати глава.

— Май говорим за много особена личност.

Тези думи я изненадаха и тя се разсмя.

— О, Боже, и представа нямаш! Както и да е, жените в „Д и С“ вече са виждали снимката му и ще бъдат изключително предпазливи, особено в събота. Някои ще носят със себе си спрей… както казва Ана, онези, които може и да се сетят да го използват, ако се окажат натясно. Всичко ми звучеше много успокоително, докато изведнъж не ми заяви: „Не се тревожи, Роузи, и друг път сме били под тревога“, но накрая всичко се оправяло. Защото когато има убит човек — при това добър човек, като този, дето ме измъкна от затруднението на онази влудяваща автогара — това не е просто тревога.

Гласът й отново се извисяваше и думите се сипеха все по-бързо. Той хвана ръката й и я погали.

— Зная, Роузи — изрече, надявайки се, че гласът му звучи успокоително. — Знам, че не е.

— Мисли си, че знае какво прави — Ана де; че й се е случвало да изпада в подобна ситуация, и то само защото се обадила в полицията, когато някакъв пиян тип замерил прозореца с тухла, или пък се мотаел наоколо и заплюл жена си, като излязла да прибере сутрешния вестник. Никога не се е сблъсквала със същество като Норман, но това не й е известно, което пък тревожи мен. — Тя замълча, стараейки се да се овладее, а после се усмихна. — Както и да е, тя твърди, че не било необходимо и аз да се замесвам, поне на този етап.

— Радвам се да го чуя.

Вече почти бяха стигнали до „Кори Билдинг“.

— Нищо не каза за косата ми. — Тя го погледна плахо. — Това какво означава, че не си забелязал, или че не ти харесва?

Той огледа косата й и се ухили.

— Забелязах и ми харесва, само че мислите ми бяха заети с други неща — страхувах се, че няма да те видя никога повече, искам да кажа.

— Съжалявам, че толкова те разстроих. — Наистина съжаляваше, но се и радваше, че го разстрои. Нима някога ухажването на Норман я бе вълнувало и наполовина толкова много? Не помнеше. Помнеше ясно как бяха на рали и той я опипваше под някакво одеяло, но поне за момента всичко друго чезнеше в мъгла.

— Хрумна ти от картината, нали? Онази, която си купи, когато се запознахме.

— Може би — внимателно отвърна. Странно ли му се вижда и затова ли не бе казал и думичка за косата й?

Но той отново я изненада, дори повече, отколкото с въпроса за Уенди Яроу:

— Когато жените променят цвета на косата си, изглеждат така, сякаш са си променили цвета на косата. В повечето случаи мъжете се правят, че не знаят това, и намират промяната за страхотна, но всъщност го знаят. Но ти… сякаш когато дойде в магазина бе с боядисана коса, чийто истински цвят е този, с който си сега. Това вероятно ти звучи като най-нахалното твърдение на света, но е самата истина, а блондинките по правило изглеждат най-нереалистични. Само че трябва да я сплетеш като жената на картината. Ще си като викингска принцеса. Много секси ще стои.

Тази дума сякаш натисна огромен червен бутон в главата й и предизвика у нея невероятно приятни емоции, които същевременно ужасно я плашеха. „Не обичам секса — каза си. — Никога не ми е харесвал, но…“

Срещу тях се задаваха Кърт и Роуда. Четиримата се срещнаха пред поочуканите въртящи се врати на „Корн Билдинг“. Режисьорката огледа Бил.

— Бил, това са хората, с които работя — представи ги Роузи. Руменината плъзна нагоре по страните й. — Роуда Саймънс и Къртис Хамилтън. Роуда, Къртис, това е… — В един кратък, отчайващо подтискащ миг по никакъв начин не можеше да си спомни името на човека, който вече означаваше толкова много за нея. После, става Богу, то изведнъж изплува. — Бил Стайнър — довърши.

— Приятно ми е — избърбори Кърт и се ръкува с младия мъж. После хвърли поглед към вратата, очевидно горящ от нетърпение да нахлузи слушалките на ушите си.