— Както се казва, за мен е удоволствие — разбирам, че сте приятел на Роузи — заяви Роуда и също протегна ръка. Тъничките й гривни глухо звъннаха.

— Удоволствието е мое — отвърна той и се обърна към Роузи. — Остава ли уговорката за събота?

Тя се размисли напрегнато, сетне кимна.

— Ще те взема в осем и половина. Не забравяй, че трябва да се облечеш топло.

— Ще го имам предвид.

Руменината сякаш бе плъзнала по цялото й тяло, гърдите й се бяха стегнали и дори усещаше лек гъдел в пръстите. Бил я погледна и сякаш отново натисна горещия бутон, но този път усещането бе по-скоро приятно, отколкото тревожно. Изведнъж я обзе неистово желание — комично, но при все това невероятно силно — да обвие тялото му с ръце… и с крака… и просто да се изкатери по него като по дърво.

— Ами, значи ще се видим тогава. — Той се наведе и лекичко докосна с устни ъгълчето на устата й. — Роуда, Къртис, беше ми приятно.

После се обърна и закрачи, подсвирквайки си.

— Роузи, нямам какво да кажа, освен че имаш добър вкус — отбеляза другата жена. — Какви очи!

— Ние сме просто приятели — смутено заобяснява тя. — Срещнах го… — Замълча. Изведнъж й се стори много сложно и твърде неловко да разказва как точно се е запознала с Бил. Сви рамене и се засмя притеснено: — Е, нали знаеш как става.

— О, знам — отвърна Роуда, проследявайки с поглед Бил, който се отдалечаваше по улицата. После се обърна отново към Роузи и доволно се засмя. — Знам, и още как. В тази развалина тупти сърце на истинска романтичка, която искрено се надява, че с господин Стайнър ще станете много добри приятели. А междувременно, готова ли си пак да се захващаме за работа?

— Да.

— Надявам се, че в работата ти ще има подобрение, след като… проблемите вече горе-долу са решени?

— Сигурна съм, че ще има голямо подобрение — заяви Роузи и се оказа права.

Преди да си легне същата вечер, Роузи отново включи новия си телефон и позвъни на Ана. Попита я има ли новини и дали някой не е виждал Норман из града. Тя даде категоричен отрицателен отговор и на двата въпроса, увери я, че засега всичко е спокойно, а после се опита да й пробута изтърканата мъдрост, че щом няма новини, значи всичко е наред. Роузи изпитваше известни съмнения по този въпрос, но ги запази за себе си. Вместо това колебливо изказа на Ана съболезнования по повод смъртта на бившия й съпруг, в същото време питайки се дали госпожица Добри нрави няма някое и друго правило за справяне с подобни ситуации.

— Благодаря, Роузи. Питър беше странен човек с тежък характер. Обичаше хората, но беше трудно да го обича човек.

— Стори ми се много любезен човек.

— Не се съмнявам. Към непознати винаги се държеше като добър самарянин. Но за близките си и за онези, които се опитваха да му бъдат приятели — зная добре, защото съм принадлежала и към двете категории — се държеше по-скоро като Левит, който се отвърнал на другата страна. Веднъж в Деня на благодарността грабна цялата пуйка и я запрати по брат си Хал. Не помня точно за какво се спречкаха, но вероятно са разисквали ООП или Сейзар Чавес19. Все спореха ту за едното, ту за другото.

Ана въздъхна.

— В събота следобед ще има възпоменателна сбирка — сигурно ще седим на сгъваеми столове, като пияници на събрание на Дружеството за анонимните алкохолици и ще се редуваме да говорим за него. Най-малкото аз така си го представям.

— Това е добре.

— Мислиш ли? — Роузи си представи как Ана повдига вежди със свойственото си несъзнателно високомерие и повече от всякога заприличва на Мод. — На мен ми се струва доста глупаво, но сигурно си права. Както и да е, ще се наложи да се оттегля от пикника за известно време, но ще се върна, при това надали изпълнена със съжаление. Малтретираните жени в този град изгубиха един приятел, в това поне няма никакво съмнение.

— Ако е работа на Норман…

— Знаех си, че именно това ще последва. Отдавна работя с жени, които години наред са били мачкани, тъпкани, пренебрегвани и унижавани и мазохистичната мегаломания, която развиват, ми е добре позната. Тя е неразделна част от синдрома на малтретираната жена наред с чувството за иереалност и депресията. Помниш ли взривяването на космическата совалка „Чалънджър“?

— Да… — Роузи бе озадачена, но помнеше случая.

— Същия ден при мен дойде една жена, потънала в сълзи. Лицето и ръцете й бяха в червени петна — сама се бе щипала и удряла. Твърдеше, че тя е виновна за смъртта на целия екипаж и на милата учителка на борда. Попитах я защо, а тя ми обясни, че написала не едно, а две писма в подкрепа на космическата програма с човешко участие: едното изпратила в „Чикаго Трибюн“, а другото — до представителя на своя район в долната камара. С течение на времето малтретираните жени развиват комплекси за вина, това е. Научават се да поемат вината за абсолютно всичко.

Роузи си представи как Бил я изпращаше към „Корн Билдинг“, прегърнал я през кръста. „Само не казвай «виновна» — беше изрекъл. — Да не би ти да си създала Норман?“

— Дълго време не разбирах на какво се дължи това — продължи Ана, — но мисля, че вече знам отговора. Все някой трябва да поеме вината, защото депресията и отчуждението са лишени от всякакъв смисъл. Човек откача. По-добре да се чувстваш виновен, отколкото да се побъркаш. Но вече е време да изоставиш този начин на мислене, Роузи.

— Не разбирам.

— Разбираш — тихо отвърна Ана, а после смени темата.

Двадесет минути след като пожела на Ана „лека нощ“, Роузи бе в леглото и се взираше в тъмнината, а пред очите й като отвързани балони плуваха лицата на разни хора. Роб Лефъртс, досущ като господин Пенибегс от жълтите карти „Общинска хазна“ — на картата, която стискаше в протегнатата си ръка, пишеше „Безплатно освобождаване от затвора“. Роуда Саймънс със забоден в косата молив, която казва „найлонови маски, а не найлонови ласки“. Гърт Киншо, човешка равностойност на планетата Юпитер, която е облечена с анцуг и мъжка фланелка с остро деколте, и двете мярка XXXL. Синтия Някоя си (Роузи все не можеше да запомни фамилията й), жизнерадостната пънкарка с шарената коса, дето с часове седяла пред някаква картина с река, която като че наистина се движела.

И, разбира се, Бил, с кафявите очи със зеленикави отблясъци, миниатюрния белег на дясното ухо, което навремето си е продупчил (сигурно в колежа, като проява на смелост под влияние на алкохола), а после е оставил да зарасне. Сякаш усещаше случайните побутвания, докато вървяха, и допира на ръката му до тялото й — топлата длан, силните пръсти — и се питаше дали докосването му й бе подействало възбуждащо. Тя самата бе склонна да признае с нежелание, че на нея й бе подействало именно така. Той бе толкова различен от Норман — направо й се струваше, че е влязла в досег с обитател на друга слънчева система.

Затвори очи и се унесе.

От мрака изплува друго лице. Лицето на Норман. Той се усмихваше, но сивите му очи бяха като бучки лед. „Тръгнал съм на риболов, сладка моя — казваше й. — Лежа в легло си, а то съвсем не е толкова далеч, и се опитвам да те уловя. Съвсем скоро ще можем да си поговорим. Хубавичко ще си поговорим. Разговорът