ще бъде съвсем кратък. А като свърши… — Вдигна ръка. Стискаше черен молив НВ. Беше подострен като бръснач. — Този път няма да си губя времето с раменете и ръцете ти. Направо ще започна от очичките. Или от езика. Как ли ще се чувстваш, скъпа моя, ако забия молив в многознайния ти лъжлив ез…“

Роузи рязко отвори очи и лицето му изчезна. Отново ги затвори и се помъчи да извика лицето на Бил. За миг бе убедена, че то няма да се появи и вместо неговото отново ще изплува образът на Норман, но той бе изчезнал някъде.

„В събота ще се видим — мислеше си тя. — Ще прекараме целия ден заедно. Ако поиска да ме целуне, няма да се противя. Или ако иска да ме прегърне и да ме погали, пак няма да се противя. Ама че побъркана история, толкова искам да съм с него.“

Отново се унесе, подозирайки, че сънува пикника с Бил вдругиден. На съседна маса имаше други туристи, които бяха довели бебе. Роузи долавяше плача му, макар и съвсем слаб. После, този път малко по- силно, до слуха й достигна тътенът на гръмотевица.

„Точно като в моята картина — рече си. — Като седнем да хапнем, ще му разкажа за нея. Днес забравих, но имахме да си кажем толкова други неща…“

Изтрещя нова гръмотевица, но сякаш по-близо. Изведнъж Роузи се ужаси. Дъждът ще им развали пикника и ще разтури празненството на „Дъщери и сестри“ на Етингър Пиър, а може и концертът да се отмени.

„Не се тревожи, Роузи, гръмотевиците са в картината, а всичко това е само сън.“

Но ако беше само сън, защо тогава все още усеща допира на възглавницата до ръцете си? И как така чувства, че пръстите й са сплетени, а тялото й е покрито с леко одеяло? Защо продължава да чува уличния шум под прозореца?

Щурците пееха и свиреха: скръъц-скръъц-скръъц-скръъц-скръъц.

Бебето плачеше.

Изведнъж през затворените й клепачи проникна заревото на пурпурна мълния, а гръмотевицата отново изтрещя досами леглото й.

Роузи ахна и скочи с разтуптяно сърце. Не виждаше никакви светкавици. И никакви гръмотевици. Стори й се, че все още чува щурците, да, но може би просто й се причува. Погледна към прозореца в отсрещния край на стаята и различи тъмния правоъгълник, който висеше на стената точно до рамката. Картината с Роуз Мадър. Утре ще я пъхне в пазарска чанта и ще я отнесе на работа. Дано Роуда или Кърт знаят някоя работилница наблизо, където слагат рамки.

И все пак, макар и едва доловимо, чуваше песента на щурци.

„От парка е“ — заключи и отново се отпусна на възглавницата.

„Даже и на затворен прозорец? — попита Практична-Разумна. Беше доста озадачена, но не беше разтревожена. — Сигурна ли си, Роузи?“

За сигурна — сигурна беше. В края на краищата вече бе почти лято, щурците са наизлезли, пък и какво значение има? Добре де, сигурно наистина има нещо необичайно в тази картина. По-вероятно е то да е в нейното съзнание, което още не бе напълно излекувано от всички изкривявания, но да речем, че причината наистина се крие в картината. И какво от това? Не намираше нищо лошо.

„Но можеш ли да кажеш, че не виждаш в това нищо опасно, Роузи? — в гласа на Практична-Разумна като че ли се долавяше тревога. — Остави настрана лошотията, или злината, или както щеш го наречи. Можеш ли да кажеш, че не е опасно?“

Не, не можеше да каже такова нещо, но, от друга страна, навсякъде дебнат опасности. Вижте какво се случи с бившия съпруг на Ана Стивънсън.

Само че Роузи не желаеше да мисли за случилото се с Питър Слоуик — не искаше отново да се окаже на улица „Виновна“, както го наричаха на груповата терапия. Искаше да мисли за събота и да си представя как ли ще я целуне Бил Стайнър. Дали ще я прегърне през раменете или през талията? А какво ще бъде усещането от допира на устните му? Дали ще бъде…

Главата й се отпусна на една страна. Разнесе се тътенът от гръмотевица. Щурците скрибуцаха оглушително и един от тях дори заподскача по пода към леглото й, но тя не го забеляза. Нишката, която свързваше тялото и разума, се бе прекъснала, и Роузи отплува в тъмата.

Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ослепително бяло. Гръмотевицата не закъсня — не изтрещя, а направо изрева.

Роузи седна в леглото и задъхана придърпа одеялото към шията си. Втората светкавица освети масата, кухненския плот, дивана, който бе всъщност канапе за двама, отворената врата към малката баня с прибрана настрани завеса на маргаритки. Светлината бе толкова ярка, че образите сякаш продължаваха да се виждат и в тъмното, след като угасна, само че цветовете се бяха обърнали наопаки. В миг осъзна, че плачът на бебето още се чува, но щурците бяха замлъкнали. Бе излязъл и вятър. Едновременно го чуваше и усещаше с тялото си. Вятърът повдигна косата й, а наблизо някакви страници прошумоляха, плъзнаха се, паднаха на пода. Снощи бе оставила ксерокопираните страници от следващия роман на Ричард Расин на масата и вятърът ги бе разпилял из стаята.

„Това не е никакъв сън“ — рече си и спусна крака на пода. В същия миг погледна към прозореца и дъхът й спря. Или прозорецът бе изчезнал, или цялата стена се бе превърнала в огромен прозорец.

Във всеки случай гледката, която се разкриваше, съвсем не беше Брайънт Парк — вместо това се виждаше жена в пурпурночервен хитон, която стоеше на върха на потънат в зеленина хълм и се взираше в руините на някакъв храм в подножието. Но сега полите на късата й дреха се увиваха около дългите й гладки крака; сега Роузи различи тънки руси кичури, които се бяха измъкнали от плитката и се виеха като планктон на вятъра, и виолетово-черни буреносни облаци, препускаха по небето. Рошавото пони пък поклащаше глава, хрупайки високите треви.

Ако това бе прозорец, то той бе широко отворен. Докато Роузи наблюдаваше, изведнъж понито навря глава в стаята, подуши дъсчения под и тъй като явно го намери доста безинтересен, се отдръпна и отново започна да пасе от своята страна.

Отново блесна светкавица, последвана от гръмотевица. След внезапен порив на вятъра разпилените страници се разлетяха и затанцуваха из кухненския бокс. Като се изправи и бавно пристъпи към картината, която се бе разпростряла върху цялата стена, от пода до тавана, вятърът развя нощницата й и полите й се увиваха около босите й крака. Косите й също се развяха и тя усети сладкия дъх на приближаващия дъжд.

„Всеки момент ще се изсипе — мислено отбеляза. — Ще ме измокри до кости. Всъщност май всички ни ще измокри.“

„РОУЗ, КАКВИ ГИ ГОВОРИШ? — изпищя Практична-Разумна. — КАКВО ЗА БОГА ПРА…“

Роузи моментално смаза гласа — в този миг й се струваше, че му се е наслушала за цял живот — и поспря пред стената, която не беше вече никаква стена. Точно пред нея, на не повече от метър и половина, стоеше русокосата жена с хитона. Тя все още бе обърната с гръб и сякаш продължаваше да се взира в подножието на хълма, но отблизо се очертаваха мускулите и грапавинките по кожата й, а като дишаше, едва забележимата извивка на гръдта й се надигаше и спускаше.

Роузи пое дълбоко дъх и пристъпи в картината.

Оттатък бе поне с десет градуса по-студено и високите треви гъделичкаха глезените и коленете й. За миг й се стори, че отново чува едва доловим бебешки плач, но после звукът заглъхна. Погледна назад, очаквайки да види своята стая, но и тя бе изчезнала. Там, откъдето влезе в този свят, се виеше старо маслиново дърво с чепат ствол и разперени коренища и клони. Под него имаше триножник с платно и малка табуретка. На столчето бе оставена разтворена палитра с какви ли не цветове и четки.

На големина платното на триножника беше като картината, която купи от „Града на свободата“. На него бе нарисувана стаята й на Трентън Стрийт, погледната от стената, където бе окачила „Роуз Мадър“. Насред помещението стоеше жена — очевидно самата Роузи — обърната с лице към вратата за площадката на втория етаж. Стойката и положението й не съответстваха напълно на позата и мястото на жената, която се взираше в порутения храм — например ръката й не беше вдигната — но ги наподобяваха до такава степен, че тя страшно се изплаши. Имаше и друго, което я плашеше в тази картина — жената бе облечена с