— Не мога д’ида по-натам — посочи й падналата колона. — И аз го имам същото като нея, но на мене ми е съвсем слабо.

Тя протегна ръка и малко над китката й Роузи забеляза безформено розово петно, което се бе образувало върху кожата й — или по-точно във кожата й. Имаше подобно образувание и в средата на дланта. То бе дори красиво. Напомняше й детелинката, която бе открила в цепнатината между дъските на пода в стаята си. Стаята й, която бе разчитала да превърне в свое сигурно убежище, сега й се струваше безкрайно далечна. Може би онова там е сън, както и целият й живот, а това тук е действителността.

— Засега са само тия двете, но и те стигат да не мога да вляза там. Бикът ще ме подуши и веднага ще дотърчи. Ще дойде за мен, но ще убие и двете ни.

— Какъв бик? — озадачено и уплашено попита Роузи. Вече почти бяха стигнали до повалената колона.

— Ериниъс. Той е пазител на храма.

— Какъв храм?

— Не си губи времето с човешки въпроси, жено.

— Какво говориш? Какви човешки въпроси?

— Такива, чиито отговори вече са ти известни. Ела тука.

„Уенди Яроу“ бе застанала край обраслия с мъх перваз на колоната и нетърпеливо се взираше в Роузи. Храмът се издигаше току над главите им. Като го гледаше, я заболяваха очите, както когато гледаше разфокусиран кинообраз. Забеляза малки издутини, които бе убедена, че не е виждала досега, както и сенки, които веднага изчезнаха, щом примигна.

— Ериниъс е едноок и окото му е сляпо, ама носът му си е съвсем в ред. В цикъл ли си?

— В… какво?

— В месечен цикъл!

Роузи поклати глава.

— Хубаво, щот инак щеш да е свършено с нас още преди да сме биле започнали. И аз не съм, и не съм имала женска неволя, откак се разболях. Много лошо, защото най-добре с такава кръв. Ама нейсе…

Тресна най-страшната и най-оглушителната мълния досега и от небето се посипаха ледени капки.

— Трябва да побързаме! Откъсни две парчета от нощницата си — една ивица за превръзка и едно по- широчко парче, в което да можеш да увиеш камък, така че да остане да го вържеш. Не спори и престани да задаваш въпроси. Просто прави каквото ти казвам.

Роузи се наведе, прихвана края на памучната си нощница и отпра отстрани дълга широка лепта, тъй че почти целият й ляв крак се оголи. „Като ходя, ще приличам на сервитьорка в китайски ресторант“ — отбеляза наум. После откъсна една по-тясна ивица от голямото парче, а като вдигна глава, с тревога установи, че „Уенди“ стиска в ръка дълга, злонамерена на вид кама. Недоумяваше откъде я е измъкнала, освен ако не я е носила прикрепена за крака си, като чаровните дивачки, за които се разправя в романите на Пол Шелдън — там всичко си има обяснение, макар и съвсем неправдоподобно.

„Всъщност може би точно там е била скрита“ — предположи. Не се съмняваше, че тя самата би носила нож, ако придружаваше жената с пурпурния хитон. Сети се как онази, която действително придружаваше русата, се почука с пръст по челото и посъветва Роузи да не се докосва до нея. „Не ти мисли злото, но вече не се владее добре.“

Роузи отвори уста да попита жената какво възнамерява да прави с тази кама… но после се отказа. Ако човешките въпроси са въпроси, чиито отговори са ти вече известни, то нейният въпрос бе точно такъв.

„Уенди“ сякаш усети погледа й и вдигна глава.

— По-напред ти трябва голямото парче. Да е готово.

Не я остави да отговори и заби острието в собствената си ръка. Изсъска някакви неразбрани думи — може би молитва — а после прокара от лакътя до китката си тънка линия, която по цвят точно съответстваше на дрехата й. Ръката й се поду, раната зейна и от нея рукна кръв.

— Ооох, как боли! — простена жената, а сетне, без да изпуска камата, протегна към Роузи другата си ръка. — Дай тук. Голямото парче, голямото парче!

Тя постави плата в дланта й; бе доста объркана и изплашена, но не и отвратена — не й се повдигаше от кръв. „Уенди Яроу“ взе парчето, притисна го към ръката си, подържа го известно време, после го навлажни от другата страна. Явно не целеше да притисне раната — искаше чисто и просто да попие кръвта. После подаде парцалчето на Роузи — докато лежеше в леглото си на Трентън Стрийт, нощницата й бе с цвят на метличина, но сега памучната тъкан бе придобила много по-тъмен… и все пак познат цвят. Ако се смеси синьо с алено, се получава пурпурночервено.

— А сега намери камък и го увий с парчето. Кат’ свършиш, смъкни туй, дето си го навлякла, и увий цялото нещо в него.

Роузи беше много по-слисана от тази заповед, отколкото от стичащата се кръв по ръката на другата жена.

— Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!

„Уенди“ се ухили саркастично.

— На никого няма да кажа. В туй време дай онуй другото, преди да ми изтече цялата кръв.

Подаде й по-тясната ивица, която все още бе синя на цвят, и тъмнокожата жена бързо я заувива около ръката си. Отляво като гигантски фойерверк избухна светкавица. Последва гръмотевична канонада. Във въздуха се разнесе особена миризма, сякаш някой разтапяше медни монети. Сетне, сякаш светкавицата бе раздрала небесните мехове, се изля дъждът. Силният вятър отнасяше водните капки настрана и леденият порой се сипеше почти хоризонтално. Капките падаха по сгънатото парче в ръцете й и от него започна да се издига пара, а след малко рукнаха розови кървави вадички, които се застичаха по пръстите й. Приличаше на ягодов сироп.

Без да се замиеш) повече какво или защо върши, Роузи хвана — нощницата си, приведе се напред и я измъкна през главата. След миг се намери под най-ледения душ на света и чак се задъха от студ, когато дъждовните капки заплющяха по лицето, раменете и голия й гръб. Кожата й настръхна.

— Ай! — отчаяно извика. — Оу, ай! Ужасно ми е студено!

Преметна на ръка нощницата, която още не се бе измокрила много, и в този миг забеляза камък с големината на канелено руло, сгушен между два отломъка от прекатурената колона. Вдигна го, после се отпусна на колене и наметна с нощницата главата и раменете си, както хората се скриват под вестник, когато дъждът ги изненада на улицата. Сгушена под този временен дъждобран, Роузи уви камъка в окървавеното парче плат. Остави два дълги, лепкави края, които завърза най-накрая, намръщвайки се от погнуса, когато размитата от дъжда кръв на „Уенди Яроу“ започна да се процежда по земята. После опакова цялото нещо в нощницата си (вече напълно прогизнала), както й бе наредено. Сигурно цялата кръвта и без това щеше да се изпере. Това не беше порой, нито дори буря. Беше истински потоп.

— Тръгвай! — нареди жената с червената дреха. — Отивай в храма! Трябва да го прекосиш, но за нищо на света не се спирай! Не пипай нищо и не хващай вяра на онова, което ще чуеш или видиш. Вътре е пълно с призраци, но и насред самия Храм на Бика призраците не могат да сторят нищо на смъртна жена.

Роузи цялата трепереше, от стичащата се в очите и вода всичко й се виждаше двойно; от ушите й като екзотични обици, висяха огромни водни капки. „Уенди“ стоеше пред нея, мократа й коса бе прилепнала към челото и страните, а тъмните й очи пламтяха. Вече трябваше да крещят, за да надвикат безпощадната вихрушка, която се бе извила.

— Мини през вратата от другата страна на олтара и ще се намериш в градина, където всички цветя и треви са мъртви! В отсрещния й край ще видиш няколко дървета, но и те са изсъхнали, всичките, ’свен едно! Между градината и горичката тече поток! Ти не шещ пий от него, и колкото и да ти се ще — не щещ пий — дори да се не докосваш до него! Прекоси го по камъните. Ако си потопиш дори малкото пръстче, ще забравиш всичко, което някога си знаела, и дори как се казваш!

По небето пробяга ослепителна електрическа искра и в миг облаците заприличаха на оцъклени чудовища. Роузи не бе изпитвала такъв студ в живота си, нито пък подобно необикновено вълнение в сърцето си, което сякаш се опитваше да изпомпа малко топлина в изстиналата й от ледения дъжд кожа. Отново й хрумна същата мисъл — ако това е сън, то водните каскади, които се изливат от небето, са най- обикновен пролетен дъждец.

— Иди в горичката! При изсъхналите дървета! Онуй дърво, живото, е нар! Набери семки от плодовете,