които ще намериш под него, но да не си посмяла да ги опиташ и дори не се пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! От дървото има стълби, които водят надолу, към подземието! Намери бебето и й го донеси, но се пази от бика! Пази се от бика Ериниъс! Хайде, тръгвай! Бързай!
Роузи се страхуваше от Храма на Бика с чудновато разкривените стени, но възможността да се махне от дъжда й донесе известна утеха. Искаше да се махне от вятъра, дъжда и светкавиците, но да е на закрито, в случай, че падне градушка. Мисълта да се намери гола насред градушка, пък макар и насън, й се стори крайно неприятна.
Изкачи няколко стъпала, после се обърна към другата жена. Ефирната червена дреха бе плътно прилепнала към тялото й като пласт боя и „Уенди“ също изглеждаше като гола.
— Кой е Ериниъс? — викна Роузи. — Какъв е той?
Хвърли през рамо поглед към храма, сякаш очакваше богът да чуе гласа й и да се появи. Но не се показа никакъв бог — около постройката, чиито очертания се размиваха в дъжда, нямаше никого.
Тъмнокожата жена вдигна нагоре очи и викна в отговор:
— Защо го правиш толкова глупаво, момиче? Отивай, отивай, докато все още можеш!
И безмълвно посочи храма, точно като господарката си.
6
Роузи закрачи към храма гола и бяла като сняг, притиснала свитата си на кълбо нощница към корема си, стараейки се да го предпази колкото може. След пет крачки стигна до каменната глава, която лежеше в тревата. Взря се в нея, очаквайки да види лицето на Норман. Разбира се, че ще е той, най-добре да е подготвена предварително. В сънищата винаги става така.
Но не беше Норман. Пооредялата коса, месестото лице и буйните мустаци като на Дейвид Кросби принадлежаха па мъжа, когото подмина на входа на онази кръчма — „Напръстничето“ — в деня, когато се изгуби, търсейки „Дъщери и сестри“.
„Пак се изгубих — рече си наум. — Божичко, изгубих се.“
Отмина каменната глава, чиито празни очи сякаш плуваха в сълзи, а напряко на лицето и челото й бе паднал дълъг мокър стрък трева, който наподобяваше белег; като се доближи до странно наклонения храм, й се стори, че дочува шепот зад гърба си: „Ей, маце, айде да се чукаме, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
Заизкачва се по хлъзгавите стъпала, които бяха обрасли в лози и пълзящи растения и изглеждаха доста несигурни, обзета от странното усещане, че каменната глава се извръща настрани, за да следи извивките на голите й крака, докато се изкачва към мрачния вход, а от мократа земя под каменната фигура избива кална вода.
„Не мисли за нея, не мисли за нея, не мисли.“
Устоя на обзелото я желание да избяга — и от дъжда, и от въображаемия поглед — и продължи внимателно да подбира пътя си, стараейки се да избегне цепнатините, които с течение на времето се бяха образували в камъка, а на места бяха достатъчно широки да си изкълчи глезена или да си счупи крака. Но това не беше чак толкова страшно — кой знае какви отровни гадини кротуваха в тия тъмни дупки, готови всеки миг да я ухапят или да я ужилят?
Водата се стичаше от плешките й чак до основата на гръбначния й стълб и на Роузи й се струваше, че никога не й е било толкова студено, но въпреки това поспря на най-горното стъпало и се взря в каменната рисунка, издялана над широкия тъмен вход на храма. Не я бе забелязала на картината си — явно е била скрита в сянката на надвисналия покрив.
Изобразяваше момче с ледено изражение, което се подпираше на нещо като телефонен стълб. То имаше перчем на челото, а яката на сакото му бе вдигната нагоре. В устата му висеше цигара, а небрежната, отпусната поза сякаш целеше да извести на целия цвят, че това е господин Самата невъзмутимост, издание от края на седемдесетте. Но не означаваше ли тя още нещо? Младежът сякаш казваше: „Ей, маце, ей, маце, ей, маце, не искаш ли да си легнем? Не искаш ли да стоплим кревата? Не искаш ли да скочим под чаршафа?“
Това бе Норман.
— Не! — прошепна тя. Прозвуча почти като стон. — О, не!
О, да. Това бе самият Норман, Призракът на предстоящите побоища — подпрян на телефонния стълб на ъгъла на Стейт Стрийт и шосе № 49 в центъра на Обривил (в центъра на Ооривил, ама че работа); Норман, който зяпа след минаващите девойки, а от отворената врата на „Кръчмата на Финеган“, където магнетофонът е усилен докрай, се носи „А трябва да танцуваш“ на „Би Джийс“.
Изведнъж вятърът утихна и отново се чу плачът на бебето. Не звучеше тревожно — по-скоро детето бе гладно. Едва доловимите вопли накараха Роузи най-сетне да откъсне очи от проклетата рисунка и да се раздвижи, но миг преди да влезе вътре, отново вдигна глава… не можа да се въздържи. Малкият Норман бе изчезнал, ако изобщо някога е бил там. Сега точно над главата й се мъдреше надписът: „ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ КУР“.
„В сънищата нищо не е постоянно — мислеше си тя. — Те са като водата.“
Обърна се назад и видя „Уенди“, която продължаваше да стои край падналата колона, вир-вода в слепналите паяжини па своята дреха. Роузи й помаха, продължавайки нерешително да притиска омотаната нощница с другата си ръка. „Уенди“ помаха в отговор и продължи да я наблюдава, очевидно без да обръща абсолютно никакво внимание на проливния дъжд.
Младата жена прекрачи широкия хладен каменен праг и пристъпи в храма. Напрегната до крайност, не посмя да влезе навътре и остана близо до входа, готова веднага да изскочи навън, ако види… ъ-ъ… не знаеше какво. „Уенди“ й бе казала да не обръща внимание на призраците, но Роузи бе на мнение, че на жената с червената дреха й е много лесно да бъде хладнокръвна — нали си остана отвън.
Предполагаше, че вътре ще е по-топло, но сега не й се струваше кой знае колко по-топло — от влажните стени лъхаше студ като в подземие или гробница и за миг й се стори, че няма да съумее да се накара да продължи по мрачната пътека, засипана с купища отдавна изсъхнали листа. Беше прекалено студено… при това не само в буквалния смисъл на думата. Скръстила ръце на гърдите си, тя трепереше и шумно поемаше дъх на кратки вдишвания, а над нея се виеха тънички струйки пара. С пръст докосна зърното на гърдата си и никак не се изненада, че то се бе втвърдило като камъче.
Представи си как се връща при жената на хълма и тази мисъл я накара да се раздвижи — как щеше се изправи пред Роуз Мадър с празни ръце? Запристъпва по пътеката бавно и внимателно, вслушвайки се в далечния плач на пеленачето. Сякаш идеше от километри разстояние по някаква тънка магическа нишка. „Иди долу и ми донеси моето детенце.“ Каролайн. Името, което искаше да даде на своето детенце и което Норман и „изби“ от главата, изплува в мислите й съвсем естествено. Непостоянното пулсиране в гърдите й се възстанови. Докосна ги с ръка и потръпна. Бяха се отпуснали.
Очите й привикнаха с тъмнината и изведнъж й хрумна, че Храмът на Бика много прилича на християнска църква — всъщност наподобяваше Първа методистка църква в Обривил, която редовно посещаваше два пъти седмично, преди да се омъжи за Норман. Брачната им церемония също се състоя там, както и опелото на майка й, баща й и братчето й. От двете страни на пътеката имаше редици дървени пейки — най-задните бяха прекатурени настрана и почти бяха затрупани под изсъхналите листа с мирис на канела. По-предните все още бяха изправени в стройни редици. На еднакви разстояния по пейките бяха наредени дебели черни книги — може би дори методистките „Химни и хвалебствия“, с които бе израснала.
В следващия миг — пристъпяйки по централната пътека като някаква странна гола птица — долови и миризмата, която се носеше наоколо. Приятният аромат на листата, които вятърът бе навял през вратата, се смесваше с някакъв друг, доста по-неприятен мирис. Той напомняше на плесен, на мухъл, на изгнило, но като че ли изобщо не приличаше на тези миризми. Дали пе мирише на засъхнала пот? Да, може би. А може би и на разни други секрети — на сперма и на кръв.
Веднага след като усети миризмата, я обзе почти непреодолимо усещане, че нечии злонамерени очи я наблюдават. Чувстваше как те внимателно изучават голотата й, може би дори отбелязват всяка извивка и линия на тялото й, стараейки се да запомнят с точност движението на мускулите под мократа гладка, лъскава кожа.
Стори й се, че в шума на дъждовните капки, които барабаняха по покрива, и пукота от сухите листа под