Погребала съм децата си, техните деца и децата на децата им чак до пето коляно. Колко войни съм видяла да започват и свършват, и да отминават като вълните, които плискат брега, заличават стъпките и отмиват пясъчните кули! Виждала съм клади и стотици глави, набучени на колове по улиците на град Лъд, и още, как убиват мъдри владетели, а на тяхно място въздигат глупци, но продължавам да живея. — Въздъхна дълбоко. — Продължавам да живея и ето кое ми дава право да ти предложа своя съвет. Искаш ли да го чуеш? Отговаряй бързо. Не е съвет, който бих искала тя да чуе, а вече сме доста близо.

— Да, кажи ми.

— Трябва да бъдеш безжалостна към миналото. Важни са не ударите, които ни нанасят, а онези удари, на които сме устояли. И запомни, за да запазиш разсъдъка си, ако не живота си, не я поглеждай!

Жената в червено измърмори последните думи с настойчив шепот. След миг Роузи отново се изправи пред русата жена. Закова поглед в дрехата й и чак когато „Каролайн“ се размърда неспокойно и недоволно размаха ръчичка, осъзна, че отново силно я притиска към себе си. Детето се събуди и любопитно се ококори насреща й. Очите му имаха същия синкав цвят като лятното небе.

— Добре се справи, наистина успя — изрече ниският, медно-дрезгав глас. — Благодаря ти. А сега ми я дай.

Роуз Мадър протегна ръце с тъмни петна. Роузи забеляза и нещо друго, още по-обезпокоително — между пръстите й се бе напластило нещо като мътна сиво-зелена утайка, подобна на мъх. Или на люспи. Без да се замисля какво прави, притисна бебето към себе си. Този път то се раздвижи още по-неспокойно и дори проплака.

Една кафява ръка се протегна и стисна Роузи за рамото.

— Всичко е наред, повярвай ми. Нищо лошо няма да му направи, а и без друго аз ще се грижа за него, докато завършим пътуването си. Не ни остава много, а после тя ще даде детето на… е, няма значение на кого. Още известно време ще е нейно. А сега й го дай.

Докато й подаваше бебето, на Роузи й се струваше, че това е най-трудното нещо, което е правила в изпълнения си с трудности живот. Осеяните с петна ръце поеха детето и жената тихичко изръмжа от задоволство. То извърна главица към лицето, което Роузи не биваше да вижда… и се засмя.

— Да, да — изпя хрипливият сладък глас, но Роузи долови в него нешо подобно на усмивката на Норман, от което й се прииска да се разпищи. — Да, сладка моя, там беше тъмно, нали? Тъмно, мръсно и лошо, да-а, мама знае.

Нашарените с петна ръце повдигнаха момиченцето към пурпурната дреха. Детето вдигна очи, усмихна се, отпусна главица на гърдите на майка си и отново заспа.

— Роузи — повика я жената с хитона. Гласът й бе дълбок, замислен, безумен. Гласът на деспот, който всеки миг ще оглави безчетни въображаеми армии.

— Да — почти шепнешком отвърна тя.

— Наистина Роузи. Роузи Истинска.

— Д-да, струва ми се.

— Помниш ли какво ти казах, преди да слезеш долу?

— Да. Помня много добре. — Искаше й се изобщо да не си спомня.

— И какво беше то? — поиска да знае Роуз Мадър. — Какво ти казах. Роузи Истинска?

— „Аз възмездявам.“

— Да. Аз възмездявам. Страшно ли беше там долу в мрака? Страшно ли беше, Роузи Истинска?

Тя помисли внимателно.

— Страшно беше, но най-страшен ми се видя потокът. Толкова исках да пия от него.

— Има много неща в живота си, които искаш да забравиш, нали?

— Да, мисля, че има.

— Съпруга си?

Тя кимна.

Жената със спящото бебе на ръце заговори със странна, непоклатима увереност, от която на нея й се сви сърцето.

— Ти ще бъдеш разделена от него.

Роузи отвори уста да каже нещо, но не можа и дума да отрони, и отново стисна устни.

— Мъжете са зверове — подхвана Роуз Мадър. — Някои могат да бъдат облагородени, а сетне — опитомени. Но други не могат. А ако попаднем на такъв, който не може да бъде облагороден и дресиран — на злодей, с една дума — то трябва ли да се чувстваме поругани и измамени? Да седнем край пътя — или ако щещ в люлеещото се столче край леглото — и да оплакваме съдбата си? Да се гневим срещу ка? Не, защото ка е колелото, кооето движи света, а който се бунтува против него, ще бъде смазан под тежестта му. А злосторниците трябва да бъдат наказвани. Но към тази задача винаги трябва да пристъпяме с открито сърце защото следващият звяр винаги може да се окаже различен.

„Бил не е звяр“ — рече си, но никога не би дръзнала да го изрече на глас пред тази жена. Никак не й бе трудно да си представи как жената я сграбчва и впива зъби в гърлото й.

— Тъй или инак, зверовете все ще се сбият — продължи Роуз Мадър. — Така са устроени — навеждат глави и се нахвърлят един срещу друг да изпитат рогата си. Разбираш ли?

Изведнъж на Роузи й се стори, че добре проумява какво говори жената, и думите й я ужасиха. Посегна към лицето си и нервно докосна устни. Бяха пресъхнали и горещи.

— Няма да има никаква битки. Няма да има никаква битки, защото те не знаят един за друг. Те…

— Зверовете ще се сбият — повтори Роуз Мадър и й подаде нещо. Отначало тя не разбра какво е то, но после проумя — златната гривна, която Роуз Мадър носеше над десния си лакът.

— Аз… не мога…

— Вземи я — неочаквано се тросна жената с хитона. — Вземи я, вземи я! И стига си хленчила! В името на боговете, стига си хленчила като някоя глупава овца!

Роузи протегна трепереща ръка и пое гривната. Макар да бе стояло на ръката на жената, украшението бе студено. „Ако ме накара да го сложа, не знам дали ще мога“ — помисли си, но Роуз Мадър не поиска нищо подобно. Вместо това протегна осеяната си с петна ръка и посочи маслиновото дърво. Стативът бе изчезнал, а картината — подобно на нейната картина — се бе разраснала до огромни размери. Освен това се бе променила. Това бе същата стая на Трентън Стрийт, но жената, която гледаше към вратата, я нямаше. Стаята бе потънала в мрак. Само над одеялото се подаваше един-единствен рус кичур и едно голо рамо.

„Това съм аз — с почуда отбеляза Роузи. — Това съм аз как спя и сънувам този сън.“

— Отивай — заповяда Роуз Мадър и я докосна по тила. Роузи пристъпи към картината, но най-вече защото искаше да се отдалечи от допира на тази ужасна ледена ръка. Тогава осъзна, че чува — съвсем слабо — шумът на уличното движение. Във високите треви около глезените й подскачаха щурци.

— Отивай, малка Роузи Истинска. Благодаря ти, че спаси моето детенце.

— Нашето детенце — каза Роузи и застина. Който се осмели да поправи тази жена, сам трябва да е побъркан.

Но вместо да се ядоса, жената с пурпурночервеникавия хитон се развесели.

— Да, да, щом искаш — нашето детенце. А сега отивай. Помни, което трябва да помниш, и забрави онуй, което трябва да забравиш. И да се пазиш, когато си далеч от моя взор.

„Непременно — рече си. — Изобщо не възнамерявам да се домъкна тук да прося услуги. Все едно да помолиш Айди Еймин23 да организира градинско увеселение или Адолф Хитлер да…“

В този миг мисълта й се прекъсна, защото жената в картината се размърда в леглото си и придърпа одеялото над голото си рамо.

Но това вече не беше картина.

А прозорец.

— Отивай — тихо я подкани жената с червената дреха. — Справи се отлично. Отивай си, преди да си е променила мнението.

Роузи пристъпи към картината, а зад гърба й Роуз Мадър викна с глас, който вече не беше ни сладък, ни дрезгав, а направо ужасяващ:

— И помни, аз възмездявам!