нуждае от фармакологична намеса — само че лягането вечер понякога му създаваше проблеми.

Глътна един перкодан с малко уиски, после се отпусна на възглавницата и отново запуши цигара след цигара, смачквайки фасовете в претъпкания пепелник на нощното шкафче.

Не мислеше за Роузи, най-малкото директно — вълнуваше го пикникът, дето го организираха новите й дружки. Вече се разходи до Етингьр Пиър, но мястото никак не го окуражи. Беше доста обширно — имаше плаж, поляна за пикник и увеселителен парк — и Норман изобщо не си представяше как точно да го наблюдава, за да не пропусне мига на пристигането или тръгването на Роуз. Ако разполагаше с шестима сътрудници (или дори четирима, стига да знаят какво вършат), щеше да се чувства съвсем различно. Имаше три входа — ако се изключи възможността тя да пристигне с лодка — а Норман бе сам и не можеше да следи и трите едновременно. Ще се наложи да обикаля из тълпата, а това си е направо умряла работа. Искаше му се да вярва, че утре единствена Роуз ще може да го разпознае, но де да беше така. Налагаше да приеме, че те ще са нащрек, както и че вече са получили негови снимки от някоя подобна женска организация в родния му град. Не знаеше за „к“ и „с“, но първите две букви от думата „факс“ определено означават „фонтан от акъл“.

Бедата обаче не се изчерпваше с това. Другият проблем бе твърдото убеждение, до което го бе довел горчивият опит, че маскировката е сигурен начин за провал в подобни ситуации. Сигурно единственият по- бърз и по-сигурен начин да се издъниш е да се въоръжиш с неизменния радиотелефон — достатъчно е някое хлапе да пусне количка с дистанционно управление точно там, където се каниш да нанесеш съкрушителния удар на твоя мърльо.

„Добре, де — разсъждаваше Норман. — Не се тръшкай толкова. Спомни си какво казваше дъртият Уайти Слейтър — положението е такова, каквото е. Единственият въпрос е как да се справиш с него. Хич не си и помисляй да отлагаш. До проклетия купон остават двадесет и четири часа, а ако я изпуснеш сега, можещ да си я преследваш и до Коледа и пак да ти се излъзне. Ако случайно си пропуснал да забележиш, този град е доста голям.“

Надигна се от леглото, запъти се към банята и застана под душа, протегнал наранената си ръка зад завесата. След като се изкъпа, намъкна избелели дънки и зелена риза, нахлупи новата си шапка и напъха тъмните очила — поне за момента — в джоба на ризата. Слезе с асансьора до централното фоайе и се запъти за вестник и цитопласт. Докато чакаше оня тиквеник зад щанда да пресметне рестото, хвърли поглед през стъклената стена зад гърба му. Оттук се виждаха служебните асансьори и единият тъкмо се отвори. От кабината с кикот и глъч се изсипаха три камериерки. Носеха чанти и Норман предположи, че са в обедна почивка. Тази в средата му беше позната отнякъде — стройна, хубавка, с бухнала руса коса. След миг се досети. Тъкмо бе тръгнал да огледа „Дъщери и сестри“. Бяха се засекли на улицата и известно време въряха заедно. Червени панталони. Апетитно задниче.

— Заповядайте, господине — прекъсна го продавачът на вестници.

Норман пъхна монетите в джоба си, без изобщо да ги погледне. Повече не обърна внимание и на трите камериерки, даже и на онази с апетитното задниче, макар че мина на крачка от тях. Автоматично направи връзка, нищо повече — беше му професионален рефлекс, ставаше от само себе си. Съзнателният поток на мислите му бе съсредоточен върху едно-единствено нещо — как утре най-успешно да открие Роуз, като сам остане незабелязан.

Бе се запътил по коридора към централния вход на хотела, когато дочу две думи, сякаш изскочили от собствените му мисли — „Етингър Пиър“.

Забави крачка, сърцето му подскочи чак в гърлото, а раната па дланта запулсира яростно. Изненадата продължи не повече от миг — след краткото объркване Норман спокойно закрачи към въртящата се врата с наведена глава. Ако някой го наблюдаваше отстрани, би предположил, че чисто и просто го е прищракало коляното, нищо повече — и слава Богу. Не смееше да спре, дявол го взел. Ако жената, която говореше, е някоя кучка от лесбийския клуб на Дърам Авеню, може да го разпознае… а може и вече да го е разпознала, особено пък ако двете магически думи бяха изскочили от устата на матката сладурана, с която онзи ден заедно пресякоха улицата. Даваше си сметка, че е малко вероятно — като ченге знаеше колко възхитително, потресаващо незабележими изглеждат повечето цивилни граждани — но от време на време се случва на човек да му хрумне нещо. Убийци, похитители и касоразбивачи се укриват от полицията толкова успешно, че в крайна сметка влизат в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР, но най- ненадейно се озовават в пандиза благодарение на някой продавач от „7-11“, който чете поредицата „Истински детективи“, или на някоя пазачка на паркинг, която редовно следи криминалните хроники по телевизията. Норман не смееше да спре, но…

… но трябваше да спре.

Застана вляво от въртящата се врата, с гръб към жените и рязко коленичи. Наведе глава и се престори, че завързва връзката на обувката си.

— … ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…

Вратата ги погълна, но чутото го успокои — жените наистина говореха за пикника и концерта на някаква си женска група на име „Индиан Гърлз“ — най-вероятно лесби, с който щеше да приключи празненството. Следователно има шанс тези жени да познават Роузи. Не е много сигурно — на празника ще има какви ли не хора, които нямат нищо общо с „Дъщери и сестри“ — но все пак е възможно. А Норман бе човек, който много се осланяше на капризите на съдбата. Дявол да го вземе, само дето не знаеше коя от трите изрече тези думи.

„Дано да е била Русокоска — молеше се той, докато се изправяше енергично и нахълтваше във въртящата се врата. — Дано да е била Русокоска, с големите очи и сладкото задниче. Дано да е била тя.“

Разбира се, опасно бе да ги следи — не знаеше в кой миг някоя от тях ще реши да се огледа небрежно и да спечели голямата награда на „Познай кой е престъпникът“ — но в момента друго не му оставаше. Нехайно закрачи след тях, извърнал глава встрани, сякаш шарениите по витрините живо го интересуваха.

— Как върви днес с калъфките? — попита дебелата, която вървеше по средата.

— Като никога свърших с всичките — отвърна по-възрастната жена, която вървеше откъм улицата. — Ами ти, Пам?

— Още не съм ги броила, пълна трагедия — отвърна Русокосика и всички се разсмяха.

На Норман направо му призляваше от женски кикот и винаги изпитваше усещането, че всичките му пломби ще изпопадат. Той се закова насред улицата, зазяпа се във витрината на някакъв магазин за спортни стоки и остави жените да се отдалечат. Тя е, няма съмнение. Русокоска бе изрекла магическите думи „Етингър Пиър“. Може би от това зависеше всичко, а може би не. В момента бе прекалено екзалтиран, за да прецени. Несъмнено обаче извади невероятен късмет — човек толкова се надява на подобни случайни открития, когато работи върху заплетен случай, а да не повярваш колко често се случват.

Засега смяташе да прибере случилото се в някое чекмедженце и да продължи с План А. Дори нямаше да разпитва в хотела за Русокоска. Вече знаеше, че се казва Пам, а това бе обещаващо начало.

Застана на автобусната спирка, изчака петнадесет минути специалния автобус за летището и скочи в него. Дотам имаше доста път. Когато най-сетне слезе пред терминал А, сложи тъмните очила, прекоси улицата и се отправи към паркинга за дълъг престой. Първата кола, която се опита да свие, не бе карана от толкова отдавна, че акумулаторът й беше напълно изтощен. Втората — най-невзрачен форд „Темпо“ — за късмет запали веднага. Норман обясни на пазача, че е бил три седмици в Далас и си загубил талончето. Допълни, че все ги губел. Бележките за прането също вечно му изчезвали, а като взимал снимки от фотото, най-редовно трябвало да си показва шофьорската книжка. Човекът в кабинката закима с досада, явно слушаше за хиляден път все същата отегчителна история. Когато обаче извинително му предложи десет долара за изгубеното талонче, се постресна. Банкнотата изчезна.

Норман Даниълс напусна паркинга за дълъг престой почти в същия миг, когато Роби Лефъртс правеше на неговата бегълка „сериозно предложение за работа“.

Като се отдалечи на четири-пет километра от летището, спря зад някаква очукана таратайка и размени регистрационните номера на двете коли. След още три километра се отби в някаква автомивка. Беше се обзаложил наум, че темпото ще се окаже тъмносиньо, но загуби. Колата беше зелена. Надали имаше значение — пазачът благоволи да откъсне поглед от портативния си черно-бял телевизор чак като подуши десетачката — но най-добре да не рискува. Така човек се чувства по-спокоен.

Включи радиото и попадна на станция със стари парчета. Тъкмо вървеше Шърли Елис и Норман