рецитира детски стихчета в различна тоналност и с различна височина на гласа и точно с това се зае сега, стараейки се много-много да не вика, за да не притеснява съседите си. Когато пет минути по-късно излезе от банята, се почувства като нормално човешко същество от плът и кръв и вече не й се струваше толкова натрапливо, че тялото й е чудновата конструкция от бодлива тел и натрошено стъкло. Гласът й също се бе оправил.

Понечи да облече дънки и тениска, но се сети, че ще обядва с Роб Лефъртс, затова си сложи нова пола. После седна пред огледалото да сплете косата си. Вършеше го бавно, защото гьрбът и раменете й също бяха схванати. Горещата вода бе облекчила болката, но не я бе премахнала напълно.

„Да, бебето беше доста едричко за възрастта си“ — помисли си тя, толкова погълната от плитката, че дори не обърна внимание на думите си. Но докато си завързваше косата, вдигна поглед към огледалото, което отразяваше цялата стая зад гърба й, и видя нещо, което я накара да се ококори изумено. Всичко друго моментално излетя от главата й.

— О, Боже мой! — безсилно възкликна Роузи. Изправи и се прекоси стаята с отмалели крака, сякаш стъпваше на кокили.

В много отношения картината беше съвсем същата. Русата жена продължаваше да стои на хълма, плитката се спускаше по гърба й, а лявата й ръка все така засенчваше очите й, но жестът вече не бе лишен от смисъл, защото буреносните облаци бяха изчезнали. Небето над главата на жената с късата дреха имаше цвета на избелели дънки като във влажен юлски ден. Във въздуха кръжаха няколко едри черни птици, които също бяха новост, но Роузи почти не им обърна внимание.

„Небето е синьо, защото бурята мина. Свърши, докато бях… ъ-ъ… докато бях на друго място.“

Със сигурност помнеше единствено, че това друго място бе мрачно и страшно. Това й бе достатъчно — не искаше да си спомня повече, а и като че ли вече не държеше и да постави картината си в нова рамка. Нямаше да я показва утре на Бил и дори нямаше да я споменава. Не би било добре той да види жаркото слънце, което се бе появило на мястото на надвисналите буреносни облаци, но още по-зле би било, ако не забележи никаква промяна. Това би означавало, че си е изгубила разсъдъка.

„Вече изобщо не съм сигурна дали искам да притежавам това проклето нещо. Толкова е страшно. И знаеш ли кое е най-смешното? Мисля, че в тази картина има призраци.“

Вдигна платното като поднос, без да позволява на мисълта, която я караше да го държи по този особен начин

(внимавай да не паднеш Роузи)

да изплува. Вдясно до входната врата имаше малък дрешник, но засега в него нямаше нищо друго освен маратонките, с които напусна дома си, и един нов евтин пуловер. Трябваше да остави картината на пода, за да отвори вратата (можеше, разбира се, да я пъхне под мишница, колкото да освободи едната си ръка, ала някак си не й се искаше), но преди да влезе в дрешника, внимателно се взря в нея. Грееше слънце — несъмнено нов елемент, а в небето над храма кръжаха големи черни птици — сигурно и те са нови, но нямаше ли още нещо? Някаква друга промяна? Струваше й, че не греши, но не може да я забележи веднага, защото всъщност нещо липсваше. Нещо бе изчезнало, нещо…

„Не искам и да знам — изрече рязко. — Въобще не искам да мисля за това, тъй че тук ти е мястото.“

Точно така, тук й е мястото. Малко й бе мъчно, че изпитва такива чувства към картината, защото бе започнала да я възприема като талисман, който й носи късмет. Но едно бе сигурно: именно мисълта за Роуз Мадър — безстрашно застанала на своя хълм — я крепеше в първия ден в звукозаписното студио когато я бе обзела паника. Затова не й се искаше да изпитва такива неприятни чувства към картината, нито пък да се страхува от нея… но не можеше да ги превъзмогне. В крайна сметка в маслените платна времето не се променя за една нощ нито пък изрисуваните елементи се увеличават или намаляват, сякаш някой невидим оператор непрестанно сменя лещите на обектива. Роузи нямаше ясна представа какво ще прави с картината за в бъдеще, но за уикенда й готвеше следната съдба — ще се наложи да я тикне в дрешника, да прави компания старите й маратонки.

Внесе я вътре, подпря я на стената (устоявайки на желанието дори да я обърне с лице към стената) и затвори вратата. Като свърши и тази работа, облече единствената си хубава блуза, взе си чантата и излезе от стаята. Докато крачеше по дългия сумрачен коридор към стълбите, от дълбините на съзнанието й изплуваха думите: „Аз възмездявам.“ Роузи се закова на най-горното стъпало и така се разтрепера, че едва не изпусна чантата, а мускулите на десния крак отново я заболяха, сякаш я преряза ужасен спазъм. Но болката премина и тя забърза към първия етаж. „Няма да мисля за това — заповяда си, докато вървеше към автобусната спирка. — Като не искам — няма, а аз съвсем определено не искам. Ще си мисля за Бил. За Бил и неговия мотоциклет.“

Мисълта за Бил така я погълна, че не усети кога се озова в студиото всред мрачните герои на „Убий всяко мое утре“, а на обяд съвсем не й остана време за размишления. Господин Лефъртс я покани в приятно италианско заведение на име „Делла Фемина“, което й се стори най-прекрасният ресторант на света. Докато ядеше пъпеш, господин Лефъртс й направи „сериозно предложение за работа“, което включваше договор за двадесет седмици или за дванадесет книги, в зависимост от това кое условие ще се изпълни по-напред, при заплащане осемстотин долара седмично. Нямаше да получава по хиляда долара, както Роуда я бе посъветвала да настоява, но Роби й обеща да й намери импресарио, който да я представи в колкото радиостанции тя пожелае.

— До края на годината можеш да изкараш двадесет и две хиляди долара, Роуз. И повече, ако искаш… но защо да се преуморяваш?

Тя помоли да й остави почивните дни за размисъл, преди да му даде отговор. Господин Лефъртс се съгласи на драго сърце. Преди да се разделят във фоайето на „Корн Билдинг“ (Роуда и Кърт седяха на пейката до асансьора и си шепнеха заговорнически), той протегна ръка. Роузи отвърна на жеста, очаквайки да се ръкуват. Вместо това той пое ръката й, наведе се и я целуна. Младата жена изтръпна от вълнение — подобен жест на внимание бе виждала само по филмите.

Чак когато седна пред микрофона и зачака Кърт да навие нова магнетофонна лента, мислите й се върнаха към картината, прибрана на сигурно място

(надявай се, Роузи, надявай се)

в дрешника. Най-неочаквано осъзна какво се бе променило, какво бе изчезнало от пейзажа — гривната. Жената с пурпурния хитон я носеше над десния си лакът. Тази сутрин на ръката й нямаше нищо.

Като се прибра у дома същата вечер, Роузи коленичи на пода и надникна под неоправеното си легло. Златната гривна се бе търкулнала чак до стената, беше се задържала изправена и меко проблясваше в тъмнината. Приличаше на огромна венчална халка. Отстрани имаше още нещо — сгънато парченце син плат. В крайна сметка част от изгубената нощница като че се бе намерила. Парчето бе напръскано с червеникавопупурни петънца. На пръв поглед приличаха на петна от кръв, но тя знаеше какво всъщност представляват — това са петна от сока на плодове, които за нищо на света не бива да се опитват. Тази сутрин имаше подобни петна и по пръстите си и ги изми под душа.

Гривната беше невероятно тежка — най-малко половин, а може би дори цял килограм. Ако очите не я лъжеха и металът бе истински, колко ли ще струва? Сто и двадесет хиляди долара? Или сто и петдесет? Не беше зле, особено като се има предвид, че гривната бе изпаднала от картина, която получи срещу евтин годежен пръстен. И все пак й беше неприятно да докосва украшението и затова го остави до лампата на нощното шкафче.

Седна по турски на леглото и се облегна на стената, подържа сгънатото памучно парче, после повдигна единия му край. Вътре имаше три семки — три съвсем мънички семчици — и докато отчаяно ги гледаше, онези безмилостни думи отекнаха в главата и като биене на клепало:

„Аз възмездявам.“