Сведе поглед към влажната, омачкана нощница, която стискаше в ръка. Нощницата, в която бе скрит увитият в парцал камък.

„Ама носът му си е съвсем в ред.“

Притискайки детето към рамото си с дясната си ръка. Роузи се отпусна на коляно, без да откъсва поглед от бика. С лявата ръка разви нощницата. Като загръщаше камъка, парчето, напоено с кръвта на „Уенди Яроу“ бе тъмночервено на цвят, но дъждът бе измил кръвта и платът бе станал бледорозов. Само краищата, които бяха вързани на възел, бяха по-ярки — всъщност имаха пурпурночервен цвят.

Вдигна камъка с лявата си ръка и почувства тежестта му. Бикът трепна и в същия миг тя замахна и търколи камъка по пода, малко встрани от чудовището. То тежко обърна глава наляво, ноздрите му потръпнаха и животното се хвърли към вързопа, подмамено от шума и миризмата.

Роузи веднага се изправи. Измачканата си нощница изостави до постелята на бебето, но малкото пакетче със семките продължи да стиска в ръка, без изобщо да си дава сметка за това. Помнеше само как се втурна към желания коридор, а през това време Ериниъс се нахвърли върху камъка, подритна го с все сила встрани, хвърли се към него, блъсна го с плоското си чело, запрати го в съседен коридор и отново хукна подир него, пръхтейки гърлено. Роузи се затича колкото се може по-бързо, но сякаш се движеше на забавен кадър — и всичко отново й заприлича на сън, защото насън човек винаги тича така, особено в кошмарите, когато врагът винаги те следва на две крачки. В страшните сънища бягството е като балет под вода.

Потъна в тесния проход в момента, в който животното се обърна и ужасният тропот започна да ги настига. Звярът се движеше със страхотна бързина, идеше право към нея, и щом я достигна, Роузи изкрещя, притисна пищящото дете към гърдите си и хукна с всичка сила. Нямаше смисъл. Бикът бе по-бърз. Задмина я… а сетне сви зад ъгъла в отсрещния край на стената отдясно. Ериниъс бе открил измамата навреме, за да се върне и да я настигне, но бе объркат коридорите и се хвърли в съседния проход.

Роузи забърза нататък запъхтяна, с пресъхнала уста, а ударите на сърцето й сякаш отекваха едновременно в слепоочията, гърлото и очите й. Изобщо не знаеше къде се намира, нито накъде се движи — сега всичко зависеше от семенцата. Ако е пропуснала макар и едничко, ще има да се лута тук с часове, докато най-сетне бикът я намери и я премаже с копита.

Стигна до разклонение с пет галерии, огледа пода, но не видя семка. Затова пък видя лъщяща миризлива локва урина и това я наведе на ужасяващо правдоподобно обяснение. Ами ако е имало семка? Вярно, не помнеше да е оставяла знак на това място, тъй че всъщност липсата му не означаваше нищо. От друга страна, не помнеше и да не е оставяла. Ами ако е оставила семка, и тя се е забила в копитото на бика, който е прелетял през кръстопътя, цепейки въздуха с наведените си напред заострени рога, опикавайки всичко наоколо?

„Не можеш да мислиш така, Роузи — правдоподобни или не, подобни разсъждения са не на място. Ще измръзнеш и най-накрая бикът ще те намери и ще те убие.“

Втурна се в един от ходовете, придържайки главицата на детето с ръка. Коридорът вървеше направо и след двадесет метра извеждаше на друг Т-образен кръстопът. Забърза натам, повтаряйки си, че не бива да губи самообладание, ако не намери семка. Просто ще трябва да се върне до предишния ъгъл и да опита друг проход — нищо работа… разбира се, ако запази самообладание. Но докато се опитваше да се подготви за неприятната изненада, някакво непознато, уплашено гласче се промъкна сред мислите й с жално скимтене: „Ще се изгубиш — ето какво става, когато напуснеш съпруга си, ето как завършват такива начинания — изгубваш се в лабиринта, играеш в тъмното на криеница с бика, изпълняваш разни поръчки на някаква луда жена… така им се полага на лошите съпруги, които си приписват по-важно място в световния ред, отколкото им се полага. Изгубват се в тъмнината…“

Роузи видя семката, чийто заострен край сочеше в десния ръкав на кръстопътя, и въздъхна с облекчение. Целуна бебето и откри, че то отново е заспало.

Зави надясно и закрачи с Каролайн — най-обикновено име, като всяко друго — на ръце. Не успя да се освободи напълно от кошмарното чувство, че плува, нито пък от страха си, че неизбежно ще стигне до кръстопът, където не е оставила знак, но на всеки ъгъл неизменно я посрещаше семка. Ериниъс обаче я следваше — тропотът на копитата му долиташе до нея, ту далечен и приглушен, ту близък и отчетлив, и този шум извика у нея спомена за пътуването до Ню Йорк заедно с родителите й, когато беше на пет-шест години. Най-ясно си спомняше две неща — женската формация „Рокетс“, които се вихрят на сцената на Рейдио Сити Мюзик Хол, а краката им се движат в пълен синхрон, и оглушителния шум и невероятната бъркотия на Гранд Сентрал Стейшън — екотът, огромните светлинни табели, непрестанният прилив на хора, сред които човек се чувства съвсем нищожен и безпомощен. Хората на Гранд Сентрал я възхитиха не по- малко от „Рокетс“, и то по много сходни причини, както откри впоследствие, но шумът от влаковете я изплаши до смърт, защото човек никога не знаеше откъде идват или закъде пътуват. Призрачните стържещи шумове и грохотът ту се усилваха, ту заглъхваха, усилваха се и заглъхваха, понякога съвсем далечни, а в следващия миг тъй близки, че сякаш земята под краката й се разклащаше. При шума от копитата на бика Ериниъс, който се хвърляше напосоки из лабиринта, този спомен изплува в съзнанието й с изумителна яснота. Роузи осъзна, че тя, която никога не е заложила и един долар на лотария и веднъж не е участвала в църковните благотворителни игри с награда пуйка или стъклен сервиз, се е впуснала в игра на късмет, в която залогът е нейният живот… и животът на детето. Спомни си онзи младеж на автогара „Портсайд“ с красивото, невдъхващо доверие лице, който бе подредил върху куфара си моите с три карти. Сега самата тя е асо пика. Суровата истина бе, че бикът не се нуждае непременно от ушите или обонянието си, за да ги открие — можеше да налети върху тях по чиста случайност.

Но нищо такова не се случи. Роузи зави за последен път и се оказа пред стъпалата. През смях и сълзи забърза задъхана към края на галерията и хукна нагоре по стълбите. Изкачи пет-шест стъпала и се обърна назад. Оттук се виждаше целият лабиринт с виещите се в сумрака ходове и безредната плетеница от завои кръстопътища и задънени галерии. Отдясно долиташе далечният тропот на копитата на препускащия Ериниъс. Той се отдалечаваше. Вече не ги застрашаваше с нищо и тя облекчено отпусна рамене.

Изведнъж в главата й екна гласът на „Уенди“: „Зарежи туй — бързо се качвай горе с детето. Добре се справи, ама още не си свършила.“

Не, със сигурност не е. Имаше да изкачи повече от двеста стъпала, този път с дете на ръце, а вече се чувстваше изтощена.

„Едно по едно, мила — посъветва я Практична-Разумна. — Така трябва да постъпиш. Едно по едно.“

Да, да. Госпожа Практична-Разумна. Царицата на програмите за възстановяване.

Продължи да изкачва стъпалата (едно по едно), като от време на време хвърляше поглед през рамо, а с отдалечаването от лабиринта в съзнанието й се въртяха какви ли не незавършени

(биковете могат ли да изкачват стъпала)

ужасяващи мисли. Бебето й се струваше все по-тежко, сякаш тук действаше някакъв шантав математически закон — колкото по-нагоре се изкачва, толкова повече й натежава детето. Забеляза над главата си точица дневна светлина и впи очи в нея. Известно време точицата като че й се присмиваше и изобщо не се доближаваше, макар че Роузи дишаше все по-учестено, а кръвта туптеше в слепоочията й. За пръв път от две седмици насам бъбреците я заболяха, сърцето й биеше до пръсване. Но тя не обръщаше внимание на тези неща — доколкото можеше все пак — и не откъсваше очи от светлата точица. Най-сетне петънцето започна да се уголемява и бавно придоби формата на отвора в основата на дървото.

На пет стъпала от изхода я преряза непоносим спазъм в дясното бедро и кракът й от коляното до горе стана на възелчета. Като посегна да разтрие пострадалото място, отначало й се стори, че се опитва да размачка камък. Стенейки тихо, свила устни в болезнена гримаса, масажираше схванатите мускули (докато бе омъжена, се научи да прави и това), докато те най-сетне започнаха да се отпускат. Сви коляно, за да види дали няма отново да я заболи. Стори й се, че й е минало, и докато изкачваше останалите стъпала, Роузи много внимаваше да не натоварва този крак. Щом излезе навън, се огледа смаяно, като миньор, оцелял по чудо след страхотно срутване.

Докато бе стояла под земята, облаците се бяха разпръснали и сега въздухът трептеше под жаркото лятно слънце. Беше задушно и влажно, но на нея й се струваше, че вдишва най-упойващия аромат на света. Вдиша мокрото си от пот и сълзи лице към късчето небе с цвят на избелели дънки, което се подаваше от