минали грешки. Другите Хъмповци изкупуват греховете си точно както вършат и всичко останало в живота си — най-самоотвержено се изправят до стената за разстрел. За разлика от тях Хъмп Питърсън просто се опитваше да се превърне в нещо като почтена жена. Норман често се бе сблъсквал с подобни отрепки, които впоследствие се превръщат в най-отявлени противници на наркотиците, в религиозни фанатици или в перотисти29. Дълбоко в себе си те оставаха непроменени — все същите едноизмерни тъпанари, които просто подкарват старата песен на нов глас. В случая обаче не това бе важното. Важното бе, че ако се огледа по-старателно, човек винаги може да открие някой и друг такъв чешит в ъгъла на сцената. Те са нещо като пустинни храсти в пясъците или пък като ледени шушулки в Аляска. Тъй че, да — Норман смяташе, че жените ще приемат Хъмп чисто и просто като Хъмп, макар че ще се оглеждат много внимателно за инспектор Даниълс. Даже и най-циничните сред тях най-много да го окачествят като недъгав женкар, който прилага баналната стратегия „чувствителен, добросъвестен човек“, след което ще престанат да му обръщат внимание. С мъничко късмет Хъмп Питърсън хем ще се набива на очи, хем ще си остане незабелязан — точно като онзи с кокилите, който изпълнява Чичо Том на парада в чест на Четвърти юли.

От там насетне планът на Норман бе съвсем прост. Ще открие ядрото на групата и ще ги наблюдава от позицията на Хъмп — ще се слее с пейзажа, ще наблюдава какви игри играят; кой с кого разговаря, как се хранят. Ако някой му донесе хот-дог, царевична питка или парче пай — непременно ще се намери някоя услужлива кучка (никакви пропаганди не са в състояние да изкоренят изконната им необходимост да носят храна на мъжката половина от света — у тях това е инстинкт, за Бога) — ще приеме храната с благодарност и ще я омете до шушка. Ако го заговорят, няма да мълчи; на усмивката ще отвърне с усмивка, а ако спечели плюшено мече на стрелбището или на кегли, ще го подари на някое хлапе… като изключително много внимава да не потупа малкия по главата — в наши дни дори подобни работи ги изкарват за тормоз над децата.

Но преди всичко ще се оглежда. Ще се оглежда за своята непокорна Роуз. Стига да мине за най- обикновен посетител, това няма да го затрудни — Норман като никой друг умееше да дебне из засада. Веднъж като я забележи, стига да поиска, може да си свърши работата и тук, на самия кей — просто ще изчака да й се приходи до тоалетната, ще я последва и ще й прекърши врата като на пиле. Всичко ще свърши за секунди, но именно в това бе проблемът. Той не искаше всичко да свърши за секунди.

Искаше да има повече време. Искаше да поговорят на спокойствие. Да изслуша в подробности разказа за приключенията й от мига в който го напусна с неговата кредитна карта в джоба. Да получи пълен отчет, тъй да се каже, от игла до конец. Например можеше да я попита как се е чувствала, докато е вкарвала пин- кода в машината, и да разбере какво е изпитвала в мига, когато се е навела да прибере парите — парите, които той бе спечелил, за които бе работил по цели нощи и се бе разправял с какви ли не отрепки, които спокойно щяха да правят каквато си поискат, с когото си поискат, ако нямаше такива като него да им попречат. Искаше да я попита как си е представяла, че подобно нещо може да й се размине безнаказано. Как изобщо й е хрумнало, че може него да напусне безнаказано.

А като изслуша всичко, което иска да узнае, той ще си поговори с нея.

Само дето „говоря“ надали бе най-подходящата дума за онова, което възнамеряваше да направи с нея.

Точка първа — трябва да я открие. Точка втора — трябва да я държи под око от разумно разстояние. Точка трета — като й омръзне и тръгне да се прибира, да я проследи… най-вероятно след концерта, но може и по-рано, ако му излезе късметът. Извън увеселителния парк веднага може да захвърли инвалидната количка. Ще остави отпечатъци наистина (моторджийски ръкавици с капси щяха да му спестят това главоболие, а и щяха да допринесат за образа на Хъмп, но не разполагаше с много време за подготовка, да не говорим за ужасното главоболие от серията „специални издания“), но няма значение. Кой знае защо му се струваше, че отсега нататък отпечатъците ще са последната му грижа.

Той искаше срещата да се състои в квартирата й — подозираше, че желанието му ще се изпълни. Като се качи в автобуса (разбира се, че ще се качи на автобуса — нямаше кола, а надали би харчила пари за такси), ще я последва неотлъчно. Ако случайно го забележи, преди да са стигнали до измамническото й гнезденце, ще я довърши на място, пък да става каквото ще. Но ако всичко върви добре, ще я последва чак в бърлогата й и в тази бърлога ще я накара да изтърпи нечувани мъки.

Норман насочи количката към будката, в която продаваха билети за цял ден, прочете, че билетът за възрастни струва дванадесет долара, отброи сумата, подаде банкнотите на продавача и влезе в парка. Беше празно — още беше рано и нямаше много хора. Това, разбира се, си имаше и лоша страна. Ще трябва изключително много да внимава да не привлича неодобрителни погледи. Но с тази задача лесно можеше да се справи.

— Приятел! Ей, приятел! Върни се!

Той се закова, ръцете му замръзнаха върху страничните облегалки на количката и облещи празен поглед срещу Кораба на духовете и огромния автомат в старовремски капитански одежди на входа. „Ужас зад борда, друже!“ — монотонно повтаряше капитанът с механичния си глас. О не, Норман никак не искаше да привлича неодобрителни погледи… а ето че прави точно това.

— Ей, ти, плешивия! В инвалидната количка!

Хората започнаха да се извръщат. Забеляза облечена в червена дреха чернокожа дебелана, на вид двойно по-загубена от продавача със заешката устна в „Базов лагер“. Стори му се смътно позната, но не й обърна внимание — това си беше чиста параноя, та той не познава никого в този град. Тя отмина, здраво стиснала дамската си чанта с размерите на дипломатическо куфарче, но сума ти други хора продължаваха да го зяпат. Слабините му плувнаха в пот.

— Ей, ало, върни се! Дал си ми повече!

Отначало изобщо не проумяваше какво му казват — сякащ му говореха на непознат език. После схвана за какво става дума и изпита безкрайно облекчение — примесено с голяма доза презрение към собствената си глупост. Разбира се, че му е дал прекалено много. Бе забравил, че не е възрастен, а инвалид.

Обърна количката и се върна на касата. От гишето се бе подал някакъв дебелак, който го гледаше със същата погнусена досада, която и той самият изпитваше към себе си. Служителят стискаше петдоларова банкнота, с която посочи ценоразписа, а после я тикна в лицето му и се провикна:

— За инвалиди е седем, не можеш ли да четеш?

За миг си представи как навира петачката в лявото око на тоя мазен тип, но после я взе, пъхна я в един от многобройните джобове на якето си и смирено се извини.

— Нищо, нищо — разсеяно отвърна билетопродавачът и се обърна на другата страна.

С разтуптяно сърце Норман отново се насочи към парка. Изгради образа изключително старателно… начерта проста, но печеливша стратегия за постигането на целите си… и после, още в самото начало, направи не просто глупост, а потресаваща глупост. Какво му става? Не знаеше, но ще трябва да се съобразява с това.

— Мога да се справя — мърмореше си под нос. — Дявол го взел, мога да се справя.

— Ужас зад борда, друже! — избоботи роботът над главата му точно в мига, когато Норман го подмина. В едната си ръка размахваше лула с големината на тоалетна чиния. — Ужас зад борда, друже! Ужас зад борда, друже!

— Както кажеш, Капитане — изломоти той и продължи напред. Стигна до кръстопът с пътепоказател, където пътеката се разделяше три — към кея, към централната алея и към ливадата за пикник. Под стрелката, която сочеше към ливадата, бе поставена допълнителна табела: „ГОСТИТЕ И ПРИЯТЕЛИТЕ НА «ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ» МОГАТ ДА ЗАПОВЯДАТ НА ОБЯД В ДВАНАДЕСЕТ ЧАСА И НА ВЕЧЕРЯ В ОСЕМНАДЕСЕТ ЧАСА. КОНЦЕРТЪТ ЗАПОЧВА В ДВАДЕСЕТ ЧАСА! ЗАБАВЛЯВАЙТЕ СЕ ДО НАСИТА!“

„Няма начин“ — рече си и подкара покритата с лепенки количка по циментовата алея сред цветните лехи към ливадата за пикник. Тя не беше точно ливада, а цял парк, при това доста приятен. Имаше детска площадка за онези, които се бяха уморили или уплашили от лунапарка. Храстите бяха подрязани във формата на животните на Дисни, имаше игрища за игра на подкова, за софтбол и многобройни дървени маси. Насред поляната беше разпъната брезентова шатра, а вътре се забелязваха готвачи с бели престилки, които подготвяха обяда. Зад шатрата бяха подредени няколко павилиона, очевидно предназначени само за днешния ден — в един имаше лотария с награди ръчно тъкани завивки; в друг продаваха тениски (чиито надписи не се различаваха много по смисъл от лепенките на „Хъмп“); в трети пък имаше какви ли не