брошурки… стига човек да се интересува как би могъл да напусне съпруга си и да се радва на живота с обратните си сестри по душа.

„Ако имах автомат — мислеше си Норман, — нещо тежко и бързо от рода на «Мак-10», мисля, че само за двадесет секунди щях да превърна света в по-добро място за живеене. В много по-добро място за живеене.“

Повечето посетители бяха жени, но имаше достатъчно мъже, та той да не се набива на очи. Обикаляше павилионите, правеше се на любезен, отвръщаше на усмивките и киманията. Купи си билетче за ръчно тъканата завивка на снежинките, представяйки се под името „Ричард Питърсън“. — Може би не е много подходящо да се представя като Хъмп — не и тук. После си купи книжка със заглавие „Жените също притежават права над недвижимото имущество“ и обясни на лесбийската принцеса зад Щанда, че щял да я изпрати на сестра си Джийни в Топика. Принцесата се усмихна и му пожела приятен ден. Той се усмихна в отговор и й пожела същото. Оглеждаше всички и търсеше едно конкретно лице: Роуз. Още не я бе забелязал, но не се отчайваше — още бе рано. Положително ще бъде тук за обяд — веднъж само да потвърди със сигурност предположението си, че тя е тук, всичко ще бъде наред и всичко ще се подреди. Е, наистина се пооплеска на касата, но какво от това? Случката мина и замина и няма да се повтори. Със сигурност.

— Страхотна количка имаш, приятелю — жизнерадостно възкликна млада жена в къси панталони с тигров десен. Водеше за ръка момченце. То държеше огромна фуния черешов сладолед и очевидно се опитваше да омаже цялото си лице с него. Норман го прецени като първокласно кретенче. — И лепенките също са страхотни.

Тя му протегна ръка и той се запита — за секунда — колко ли бързо тьповатата й усмивка, която означаваше „Не се страхувам от инвалиди“, ще изчезне от лицето й, ако вместо да й подаде ръка, както тя очакваше, й отхапе няколко пръста. Бе протегнала лявата си ръка и Норман никак не се изненада, че на безименния й пръст няма венчална халка, въпреки че мишлето с черешовия сладолед по цялата физиономия доста приличаше на нея.

„Пачавра с пачавра — мислено възкликна. — Както те гледам така, разбирам какво му е на шибания свят. Какво си направила? Хванала си някоя от обратните си приятелки да те заплоди с олигофренче, а?“

Усмихна се, леко стисна протегнатата ръка и рече:

— Благодаря.

— Имате ли познати тук? — попита жената.

— Ами да — вие — веднага отвърна Норман. Тя доволно се засмя.

— Благодаря, но нямах това предвид.

— Не, просто исках да видя. Ако преча и празненството е частно, веднага мога да се махна.

— Не, в никакъв случай! — викна тя, ужасена от думите му… както и бе очаквал, че ще реагира. — Останете. Разходете се наоколо. Повеселете се. Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Ще ми достави удоволствие. Захарен памук? Хот-дог?

— Не, благодаря. Преди време катастрофирах с мотоциклет — така се и оказах в тая прекрасна количка. — Негодницата кимаше със съчувствие, но стига да поиска, за около три минути можеше да я накара да се разреве като на заколение. — Та от тогава нямам много апетит. — Усмихна се несигурно и допълни: — Но животът още ми харесва, Бога ми!

Тя се засмя.

— Браво на вас! Пожелавам ви най-приятен ден.

Той кимна.

— Да ви се връща двойно. И на теб весел ден, синко.

— Естествено — уклончиво отвърна хлапакът и враждебно изгледа чичкото в инвалидната количка сред сладоледената пяна по лицето си. В миг Норман бе обзет от паника — стори му се, че момчето видя истинския Норман, който се криеше зад обръснатата глава и коженото яке с хиляди ципове на Хъмп Питърсън. Рече си, че това е най-обикновена градинска параноя, ни повече, ни по-малко — което е съвършено нормално, при положение, че се бе намъкнал с измама в неприятелския лагер — но въпреки това побърза да се отдалечи от младата жена.

Надяваше се, че веднъж да се махне от хлапето с враждебния поглед, ще се почувства по-добре, но уви. Краткотрайният оптимизъм бе последван от доста неприятни предчувствия. Вече наближаваше време за обяд, след четвърт час хората ще започнат да се настаняват по масите, а от Роузи нямаше ни следа. Възможно бе да е отишла с другите жени в лунапарка, но той дълбоко се съмняваше. Никога не е била от ония фусти, дето си падат силните изживявания. „Да, прав си, никога не е била, но може да се е променила“ — пошепна някакъв вътрешен глас. Той понечи да каже още нешо, но преди да е успял и дума да издума, Норман най-безмилостно му запуши устата. Въобще не му се слушаха глупости, макар да знаеше, че нещо у Роуз се е променило, иначе още да си е у дома и да продължава да му глади ризите всяка сряда, вместо всичко това, което се случва сега. Мисълта как у Роуз настъпва такава промяна, че тя събира сили просто да си излезе от къщи, при това с неговата кредитна карта в джоба, отново се загнезди в главата му и започна упорито да го човърка. Размишленията на тази тема направо го задушаваха, сякаш нещо притискаше гърдите му и не му позволяваше да диша.

„Контролирай се — заповяда си. — Просто трябва да се контролираш. Представяй си, че дебнеш някой престъпник — толкова пъти си го правил. Достатъчно е да се накараш да мислиш по този начин и всичко ще бъде наред. Виж какво, Норми — забрави, че търсиш Роуз. Забрави за нея, докато не се появи наистина.“

Опита се да последва този съвет. Хъмп Питърсън бе приет като най-обикновен посетител, точно както бе очаквал, и това улесни задачата. Две лесбийки с фланелки без ръкави, за да се виждат изключително добре развитите им мускули, играеха на летяща чиния и го включиха за малко в играта, а някаква по-възрастна лелка с побелели коси и отвратителни разширени вени му донесе кисело мляко, защото, както каза, й се сторило, че сигурно му е много неудобно и горещо в тази количка. „Хъмп“ топло й благодари и потвърди, че доста се е посгорещил. „За разлика от теб, мила моя — отбеляза шум, когато жената с прошарената коса се отдалечи. — Нищо чудно, че си се завряла при тия лесбийки — никой мъж не би се хванал с тебе, дори на живот и смърт.“ Във всеки случай киселото мляко беше хубаво — добре изстудено — и Норман лакомо го омете.

Номерът бе да не се застоява на едно място прекалено дълго. След малко напусна ливадата и отиде при игрището за хвърляне на подкови, където двама некадърни мъже играеха срещу две точно толкова некадърни жени. Според него играта можеше да си продължава така до залез слънце и никой да не спечели.

Завъртя се покрай шатрата-кухня — първите хамбургери вече бяха готови и готвачите разпределяха картофената салата в големи купи. Най-сетне се запъти към централната алея и към лунапарка, придвижвайки количката с наведена глава, като само от време на време хвърляше бегли погледи към жените, които бързаха към масите за пикник — някои бутаха детски колички, други мъкнеха току-що спечелените възможно най-идиотски награди. Роуз не бе сред тях. Не се виждаше никаква.

Прекалено зает да търси Роуз, Норман не забеляза, че същата тъмнокожа жена, която го загледа на входа, отново го следи с поглед. Тя беше изключително едра и всъщност малко приличаше на Уилям „Хладилника“ Пери.

Гърт люлееше едно момченце на люлките на детската площадка. Изведнъж отпусна ръка и поклати глава, сякаш да отпъди натрапчива мисъл, но без да изпуска от поглед инвалида с рокерското яке, макар да бе обърнат с гръб към нея. На задната облегалка на количката му имаше надпис: „АЗ СЪМ МЪЖ, КОЙТО УВАЖАВА ЖЕНИТЕ“.

„Освен това ми изглеждаш някак познат — рече си тя. — Да не би пък просто да приличаш на някой филмов актьор?“

— Люлей ме де, Гърт! — викна хлапето на Мелани Хигинс. — Давай! Искам силно! Искам да се превъртя!