се смееха. Обичаха да го слушат и той предполагаше, че доста добре поддържа вниманието им. Това изглеждаше много важно, тъй като Морт се съмняваше, че той или който и да било друг би могъл да ги научи да пишат творчески. Все пак винаги се радваше, когато излизаше след края на лекция, упражнение или семинар. Тези хлапаци го нервираха. Предполагаше, че причината за това е Джон Кинтнър.

„Кинтнър от Мисисипи ли беше?“ Морт не можеше да си спомни, но вероятно не беше. Все пак беше от някакво кътче от дълбокия Юг — Алабама, Луизиана, може би от северна Флорида. Не знаеше със сигурност. Колежът „Бейтс“ беше твърде отдавна и той от години не беше мислил за Джон Кинтнър, който един ден внезапно беше изчезнал, по причини, известни само на него.

„Не е вярно. Ти мислеше за него снощи.“

„Искаш да кажеш, сънувах го“ — бързо се поправи Морт, но адският гласец в него не го оставяше на мира.

„Не, преди това. Мислеше за него, когато говореше с Шутър по телефона.“

Не искаше да мисли за тази случка. Не му се мислеше за нея. Джон Кинтнър беше в миналото; Джон Кинтнър нямаше нищо общо с това, което ставаше сега. Морт стана и тръгна неуверено към кухнята — в млечното, ранно утро щеше да си направи силно кафе. Много, много кафе. Само че малкият адски гласец нямаше да го остави. Морт погледна към комплекта кухненски ножове на Ейми — те висяха на намагнетизираните си стоманени остриета, и си помисли, че ако може да изреже този гласец, трябва да направи операцията веднага.

„Мислиш си, че си разколебал онзи мъж — че най-после си го разколебал. Мислиш си, че този разказ отново е най-важното — разказът и обвинението в плагиатство. Главното е Шутър, който те заплашва като някакъв колежанин. Като някакъв скапан колежанин. Като…“

— Млъкни — рязко каза Морт. — Просто млъкни, по дяволите.

Гласът млъкна, но той разбра, че не е в състояние да спре да мисли за Джон Кинтнър.

Докато отмерваше кафе с трепереща ръка, той си помисли за постоянните си, шумни протести, че не е плагиатствал от разказа на Шутър, че никога не е плагиатствал нищо.

Но беше го правил, разбира се.

Веднъж.

Само веднъж.

— Но беше толкова отдавна — прошепна той. — И няма нищо общо с това.

Може и да беше вярно, но не спря мислите му.

Беше в предпоследния курс на колежа — в пролетния семестър. Класът по литературно творчество, в който учеше, този семестър се занимаваше с къси разкази. Преподавателят, Ричард Пъркинс, беше написал два романа, които бяха предизвикали много добри отзиви и твърде слаби продажби. Морт беше започнал единия и си беше помислил, че причината за добрите отзиви и слабите продажби е една и съща: книгите са неразбираеми. Но този човек не беше лош преподавател — най-малкото поддържаше интереса им.

В класа имаше дванайсетина студенти. Един от тях беше Джон Кинтнър. Кинтнър беше едва първокурсник, но беше получил специално разрешение да учи в по-горен курс. И го заслужаваше, смяташе Морт. Провинциалист от Юга или не, но този сополанко беше добър.

Според правилата на курса всеки от тях трябваше да напише шест къси разказа или три по-дълги. Всяка седмица Пъркинс избираше тези, за които мислеше, че ще предизвикат най-жива дискусия, и в края на часа ги раздаваше. Студентите трябваше до следващата седмица да се подготвят за дискусия и критика. Обичайният начин за преподаване на такъв предмет. И една седмица Пъркинс им беше дал разказ от Джон Кинтнър. Той беше озаглавен… Как беше озаглавен?

Морт беше пуснал водата, за да напълни кафеварката, но само стоеше, гледаше разсеяно в мъглата зад остъклената стена и слушаше течащата вода.

„Знаеш много добре как беше озаглавен той. «Таен прозорец, тайна градина».“

— Не беше! — извика той обидено към празната къща. Мислеше бясно, решен веднъж завинаги да заглуши адския гласец… и внезапно се сети.

— „Милята на лютичетата“! — изкрещя той. — Името на разказа беше „Милята на лютичетата“ — и то няма нищо общо с нищо!

Само че и това не беше съвсем вярно и той нямаше особена нужда от гласеца, свит някъде дълбоко в центъра на болящата го глава, за да признае този факт.

Кинтнър беше написал три или може би четири разказа, преди да изчезне там, където беше изчезнал (ако го питаха къде, Морт щеше да предположи, че това е Виетнам — повечето от тях в края на шейсетте години изчезваха във Виетнам — поне от младите). „Милята на лютичетата“ не беше най-добрият от разказите на Кинтнър… но беше добър. Кинтнър очевидно беше най-добрият писател в класа на Ричард Пъркинс. Пъркинс се отнасяше с момчето почти като с равен и според не дотам скромната оценка на Морт Рейни, Пъркинс беше прав, защото той пък на свой ред мислеше, че Кинтнър е доста по- добър от Ричард Пъркинс. Всъщност Морт смяташе, че и той е по-добър.

Но беше ли по добър от Кинтнър?

— Не — каза той през зъби, докато включваше машината за кафе. — Аз бях втори.

Да. Той беше втори и мразеше това. Знаеше, че повечето студенти, които се учат в курсовете за писатели, просто си убиват времето, задоволяват прищявка, преди да се откажат от детските си опити и да се заловят с изучаване на това, което ще е истинската работа в живота им. Писателското творчество, с което щяха да се занимават по-нататък, щеше да бъде да допълват редове от колонките за календара на събитията в местните вестници или да пишат рекламни текстове за препарата за миене на чинии „Светлосин бриз“. Морт беше постъпил в курса на Пъркинс с доверчивата надежда да бъде най-добър, защото винаги беше вървял пред другите. По тази причина срещата с Джон Кинтнър му беше подействала като неприятен шок.

Помнеше как веднъж се опита да говори с момчето… но Кинтнър, който взимаше участие в часовете само когато го питаха, му отговори почти нечленоразделно. Когато говореше на глас, той мънкаше и заекваше като момче на жетвар, чието образование е завършило с четвърти клас. Очевидно единственият му глас беше писането.

„А ти го открадна.“

— Млъкни — промърмори той — просто млъкни.

„Ти беше втори и мразеше това. Зарадва се, когато той си отиде, защото после отново можеше да бъдеш първи. Точно както винаги си бил.“

Да. Вярно. Година по-късно, когато се подготвяше за завършване, той чистеше задния килер на мръсния апартамент в Люистън, който делеше с още двама студенти, и попадна на купчина отпечатъци от курса по литературно творчество на Пъркинс. В купчината беше само един от разказите на Кинтнър. Оказа се „Милята на лютичетата“.

Спомняше си как беше седнал на опърпания, вмирисан на бира килим в спалнята си, четеше разказа, и старата завист отново го завладяваше.

Хвърли останалите отпечатъци, но взе този със себе си… по причини, за които не му се мислеше.

Като второкурсник Морт беше изпратил разказ в едно литературно списание, наречено „Тримесечник на Аспен“. Върнаха му го с бележка, в която пишеше, че редакторите го намерили много добър, „въпреки че краят изглежда доста скучен“. В бележката, която се стори на Морт едновременно покровителствена и ужасно вълнуваща, го канеха да изпрати други неща.

В продължение на следващите две години той беше изпратил още четири разказа. Не бяха приели нито един, но във всеки от пликовете с отказите имаше и лична бележка. Морт преминаваше от трепета на оптимизма на непечатания автор в дълбок песимизъм и обратно. Имаше дни, в които беше сигурен, че е само въпрос на време да пробие в „Тримесечник на Аспен“. А имаше дни, когато вярваше с положителност, че цялата редакционна колегия — човешки карикатури с моливи вместо шии — само си играят с него и го дразнят както човек дразни гладно куче, като държи парче месо вдигнато над главата му и после, когато то скочи, го вдига още по-високо. Понякога си представяше как един от тях държи някой от ръкописите му, току-що изваден от плика, и вика: „Ето още един разказ от онзи педал от Мейн! Кой иска да напише писмото