този път?“ И как всички се превиват, може би дори се търкалят по пода от смях под плакатите си на Джоан Бейз и Моби Грейп от фестивала във Филмор.
Повечето дни Морт не се отдаваше на този вид тъжна параноя. Разбираше, че е добър и че всичко е въпрос само на време. И онова лято, докато работеше като келнер в един ресторант в Рокланд, той си помисли за разказа на Джон Кинтнър. Помисли си, че той вероятно е още в багажника и се блъска напред- назад по дъното. Дойде му внезапна идея. Да смени заглавието и да изпрати „Милята на лютичетата“ на „Тримесечник на Аспен“ под собственото си име! Спомняше си как си помисли, че ще си направи с тях хубава шега, въпреки че като се връщаше към това сега, не можеше да си представи каква шега е можело да бъде това.
И така той беше изпратил разказа.
И те го бяха приели.
И той ги беше
И те му бяха изпратили чек за двайсет и пет долара.
— Хонорар — бяха нарекли това в придружаващото писмо.
И Мортън Рейни, обхванат от закъсняла вина за направеното, един ден беше осребрил чека и беше пъхнал банкнотите в кутията за помощ за бедните при църквата „Света Катерина“ в Огъста.
Но вината не беше
Морт седеше до кухненската маса с глава, подпряна с една ръка, и чакаше кафето. Главата го болеше. Не искаше да мисли за Джон Кинтнър и разказа на Джон Кинтнър. Това, което беше направил с „Милята на лютичетата“, беше едно от най-срамните събития в живота му — тогава какво изненадващо имаше, че го беше забравил за толкова години? Желаеше сега отново да може да го забрави. Днес все пак щеше да бъде голям ден — може би най-големият в живота му. Може би дори
Когато беше видял списанието, истинското
Но
Самият той не каза на никого, разбира се. Просто чакаше, изпълнен с ужас. През онова лято и ранната есен спа и яде много малко — отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Сърцето му се разтупкваше всеки път, когато зазвънеше телефонът. Ако обаждането беше за него, той се приближаваше към апарата с влачещи се крака и студена пот на челото, сигурен, че е Кинтнър, и че първите думи от устата на Кинтнър ще бъдат: „Ти открадна разказа ми и нещо трябва да се направи. Мисля, че като начало ще кажа на всички какъв крадец си.“
Най-невероятното беше следното: той
Но след като есента отмина, без да се случи нищо, той започна малко по-малко да се отпуска. На мястото на
После, през ноември същата година, пристигна писмо от „Тримесечник на Аспен“.
Морт го взе, видя името си на плика и целият се затресе. Очите
„Хванаха ме. Те ме хванаха. Ще искат да отговоря на писмо, което им е изпратил Кинтнър… или Пъркинс… или някой от останалите в курса… Хванаха ме.“
Тогава помисли за самоубийство — съвсем спокойно и хладнокръвно. Майка му имаше хапчета за сън. Щеше да използва тях. Донякъде облекчен от тази перспектива, той разкъса плика и извади един лист, написан на машина. Държеше го, без да го разгъва, и в един безкраен момент се чудеше дали да не го изгори, без изобщо да го поглежда. Не беше сигурен, че може да издържи да види обвинението, да го види с очите си. Помисли, че сигурно ще полудее.
„Хайде, давай, погледни. Най-малкото, което можеш да направиш, е да погледнеш последствията. Може да не си в състояние да ги понесеш, но, за Бога, можеш, да ги погледнеш.“
И отвори писмото.
Вашият разказ „Окото на гарвана“ беше изключително добре приет тук. Съжалявам, че пращаме това писмо толкова дълго след разказа, но, откровено, ние очаквахме вие да се обадите. Бяхте толкова последователен в изпращането в продължение на години, че мълчанието ви сега, когато най-сетне успяхте да „го направите“, е малко смущаващо. Ако има нещо в начина, по който е оформен разказът ви — набор, оформление, място и т.н. — което не харесвате, надяваме се да ни го съобщите. А между другото, няма ли да ни изпратите нещо ново?
Морт беше прочел това писмо два пъти, след това къщата се разтресе от гръмогласния му смях — за щастие, беше празна. Беше слушал за разкъсващ смях и този сигурно беше такъв — той чувстваше, че ако не спре скоро, наистина ще се разкъса на две и червата му ще се изсипят на пода. Преди малко беше готов да се самоубие с хапчетата за сън на майка си, а те искаха да разберат дали не се е разсърдил за начина, по който е набран разказът! Беше очаквал да открие, че кариерата му е съсипана още преди да е започнала, а те искаха още!
Той се разсмя — по-точно, зави — докато разкъсващият му смях не се превърна в истеричен плач. После седна на канапето, препрочете писмото на Чарлз Палмър и заплака, докато не се разсмя отново. Най-накрая отиде в стаята си и легна върху възглавниците, наредени по любимия му начин, а после заспа.
Беше се отървал. Това беше крайният резултат. Беше се отървал и после не беше правил нищо такова, а всичко се беше случило преди хиляда години, така че защо трябваше да се връща и да го преследва