този път?“ И как всички се превиват, може би дори се търкалят по пода от смях под плакатите си на Джоан Бейз и Моби Грейп от фестивала във Филмор.

Повечето дни Морт не се отдаваше на този вид тъжна параноя. Разбираше, че е добър и че всичко е въпрос само на време. И онова лято, докато работеше като келнер в един ресторант в Рокланд, той си помисли за разказа на Джон Кинтнър. Помисли си, че той вероятно е още в багажника и се блъска напред- назад по дъното. Дойде му внезапна идея. Да смени заглавието и да изпрати „Милята на лютичетата“ на „Тримесечник на Аспен“ под собственото си име! Спомняше си как си помисли, че ще си направи с тях хубава шега, въпреки че като се връщаше към това сега, не можеше да си представи каква шега е можело да бъде това.

Наистина си спомняше, че не беше имал намерение да публикува разказа под собственото си име… или, ако бе имал такова намерение на по-дълбоко ниво, поне не го беше осъзнавал. В невероятния случай, че приемеха разказа, той би си го взел — щеше ла им пише, че иска още да поработи върху него. А ако го отхвърлеха, поне би могъл да получи малко удоволствие от мисълта, че и Джон Кинтнър не е достатъчно добър за „Тримесечник на Аспен“.

И така той беше изпратил разказа.

И те го бяха приели.

И той ги беше оставил да го приемат.

И те му бяха изпратили чек за двайсет и пет долара.

— Хонорар — бяха нарекли това в придружаващото писмо.

И Мортън Рейни, обхванат от закъсняла вина за направеното, един ден беше осребрил чека и беше пъхнал банкнотите в кутията за помощ за бедните при църквата „Света Катерина“ в Огъста.

Но вината не беше всичко, което беше почувствал. Съвсем не.

Морт седеше до кухненската маса с глава, подпряна с една ръка, и чакаше кафето. Главата го болеше. Не искаше да мисли за Джон Кинтнър и разказа на Джон Кинтнър. Това, което беше направил с „Милята на лютичетата“, беше едно от най-срамните събития в живота му — тогава какво изненадващо имаше, че го беше забравил за толкова години? Желаеше сега отново да може да го забрави. Днес все пак щеше да бъде голям ден — може би най-големият в живота му. Може би дори последният в живота му. Трябваше да мисли за отиването до пощата. Трябваше да мисли за противопоставянето с Шутър, но умът му не искаше да остави на мира онова старо тъжно време.

Когато беше видял списанието, истинското списание с името си в него над разказа на Кинтнър, той се беше почувствал като човек, който се събужда от ужасен период на сомнамбулизъм — несъзнателно излизане, в което е направил нещо непоправимо. Как беше допуснал да стигне дотам? Предполагаше, че това ще е шега, за Бога, само малка забава…

Но беше допуснал да стигне дотам. Разказът беше публикуван и на света имаше поне една дузина хора, които знаеха, че не е негов — включително самият Кинтнър. И ако един от тях по случайност отвори „Тримесечник на Аспен“…

Самият той не каза на никого, разбира се. Просто чакаше, изпълнен с ужас. През онова лято и ранната есен спа и яде много малко — отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Сърцето му се разтупкваше всеки път, когато зазвънеше телефонът. Ако обаждането беше за него, той се приближаваше към апарата с влачещи се крака и студена пот на челото, сигурен, че е Кинтнър, и че първите думи от устата на Кинтнър ще бъдат: „Ти открадна разказа ми и нещо трябва да се направи. Мисля, че като начало ще кажа на всички какъв крадец си.“

Най-невероятното беше следното: той знаеше това. Знаеше възможните последствия от такова действие за младеж, който се надява да направи кариера като писател. Беше като игра на руска рулетка с противотанкова пушка. И все пак… все пак…

Но след като есента отмина, без да се случи нищо, той започна малко по-малко да се отпуска. На мястото на това издание на „Тримесечник на Аспен“ беше дошло ново издание. Това издание вече не лежеше по масите в залите с периодика в библиотеките по цялата страна; беше пъхнато в рафтовете или прехвърлено на микрофишове. Все още можеше да предизвика неприятности — той смътно предполагаше, че ще трябва да преживее остатъка от живота си с тази възможност, — но нали в повечето случаи далече от очите означава далече от сърцето.

После, през ноември същата година, пристигна писмо от „Тримесечник на Аспен“.

Морт го взе, видя името си на плика и целият се затресе. Очите му се напълниха с течност, която беше твърде гореща и разяждаща, за да бъде сълзи, а пликът първо се раздвои, а после започна да трепери.

„Хванаха ме. Те ме хванаха. Ще искат да отговоря на писмо, което им е изпратил Кинтнър… или Пъркинс… или някой от останалите в курса… Хванаха ме.“

Тогава помисли за самоубийство — съвсем спокойно и хладнокръвно. Майка му имаше хапчета за сън. Щеше да използва тях. Донякъде облекчен от тази перспектива, той разкъса плика и извади един лист, написан на машина. Държеше го, без да го разгъва, и в един безкраен момент се чудеше дали да не го изгори, без изобщо да го поглежда. Не беше сигурен, че може да издържи да види обвинението, да го види с очите си. Помисли, че сигурно ще полудее.

„Хайде, давай, погледни. Най-малкото, което можеш да направиш, е да погледнеш последствията. Може да не си в състояние да ги понесеш, но, за Бога, можеш, да ги погледнеш.“

И отвори писмото.

Драги Морт Рейни,

Вашият разказ „Окото на гарвана“ беше изключително добре приет тук. Съжалявам, че пращаме това писмо толкова дълго след разказа, но, откровено, ние очаквахме вие да се обадите. Бяхте толкова последователен в изпращането в продължение на години, че мълчанието ви сега, когато най-сетне успяхте да „го направите“, е малко смущаващо. Ако има нещо в начина, по който е оформен разказът ви — набор, оформление, място и т.н. — което не харесвате, надяваме се да ни го съобщите. А между другото, няма ли да ни изпратите нещо ново?

С уважение Чарлз Палмър заместник главен редактор

Морт беше прочел това писмо два пъти, след това къщата се разтресе от гръмогласния му смях — за щастие, беше празна. Беше слушал за разкъсващ смях и този сигурно беше такъв — той чувстваше, че ако не спре скоро, наистина ще се разкъса на две и червата му ще се изсипят на пода. Преди малко беше готов да се самоубие с хапчетата за сън на майка си, а те искаха да разберат дали не се е разсърдил за начина, по който е набран разказът! Беше очаквал да открие, че кариерата му е съсипана още преди да е започнала, а те искаха още! Още!

Той се разсмя — по-точно, зави — докато разкъсващият му смях не се превърна в истеричен плач. После седна на канапето, препрочете писмото на Чарлз Палмър и заплака, докато не се разсмя отново. Най-накрая отиде в стаята си и легна върху възглавниците, наредени по любимия му начин, а после заспа.

Беше се отървал. Това беше крайният резултат. Беше се отървал и после не беше правил нищо такова, а всичко се беше случило преди хиляда години, така че защо трябваше да се връща и да го преследва

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату