чекмеджето с нещата за рисуване. „ШУТЪР“ беше напръскано на две места върху прозореца с нещо, което приличаше на изсъхнала разбита сметана… да, там беше и спреят под налягане за готова сметана — захвърлен под печката. „ШУТЪР“ беше написано на много места върху кухненските плотове с мастило, а върху дървените подпори на верандата в далечната част на къщата — с молив, в подредена като за събиране на числа колонка, която продължаваше надолу в права линия и гласеше „ШУТЪР ШУТЪР ШУТЪР ШУТЪР“.

И най-лошото от всичко — беше издълбано и върху полираната повърхност от черешово дърво на масата с големи разкривени букви, високи цял метър, като гротескно обяснение в любов: „ШУТЪР“.

Отвертката, която беше използвал, лежеше на близкия стол. По стоманеното й острие имаше нещо червено — изцапано от черешовото дърво, предположи Ейми.

— Морт? — прошепна тя и се огледа.

Сега вече се уплаши, че ще го намери умрял — самоубил се. И къде? Ами в кабинета му, разбира се. Къде другаде? Нали там беше преживял най-забележителните мигове от живота си. Сигурно беше избрал да умре там.

Въпреки че нямаше желание да влезе и нямаше желание да бъде тази, която ще го намери, все пак краката й сами я понесоха натам. Докато вървеше, тя подритна броя на СМЕК, който беше изпратил Хърб Крийкмор. Не погледна надолу. Стигна до вратата на кабинета и бавно я отвори.

Морт стоеше пред старата си пишеща машина „Роял“. Мониторът и клавиатурата на компютъра му бяха паднали на пода сред букет от стъкла. Той самият някак странно приличаше на провинциален проповедник — може би заради позата, която беше заел. Стоеше почти изпънат, с ръце зад гърба. Но най- много заради шапката. Черната шапка, нахлупена така, че почти докосваше върховете на ушите му. Тя си помисли, че й прилича малко на стареца от онази картина — „Американска готика“, въпреки че мъжът на картината беше без шапка.

— Морт? — обади се Ейми. Гласът й беше слаб и неуверен.

Той не отговори, само и гледаше втренчено. Очите му бяха мрачни и блестяха. Никога не ги беше виждала такива — дори в онзи ужасен следобед в мотела. Сякаш това изобщо не беше Морт, а някакъв непознат, който приличаше на Морт.

Макар че тя позна шапката.

— Къде намери тази вехтория? На тавана? — Биенето на сърцето й се усещаше в пресекналия й глас.

Сто на сто я е намерил на тавана. Дори и от мястото, където стоеше, усети миризмата на молци. Морт беше купил тази шапка преди години от един магазин за сувенири в Пенсилвания. Тогава пътуваха по местата на старите заселници менонити. Пак тогава тя гледаше малка градинка в дома си в Дери, в чупката между къщата и пристройката на кабинета. Нейната градинка — но Морт често излизаше да я плеви, когато му беше нужно вдъхновение. И обикновено си слагаше шапката. Наричаше я своята „шапка за мислене“. Ейми си спомни как веднъж той се гледаше в огледалото, с шапката на глава, и как се пошегува, че трябвало да си направи такава снимка за обложка на книга.

— Когато си сложа това — казваше той, — заприличвам на селянин, който върви в браздата на метър зад задника на мулето.

После шапката беше изчезнала. Трябва да е била пренесена тук и да е била прибрана. Но…

— Това е моята шапка — каза той най-после с дрезгав, слисан глас. — Никога не е била на друг.

— Морт? Какво има? Какво…

— Бъркаш, жено. Тук няма никакъв Морт. Морт е мъртъв. — Пронизващите му очи не трепваха. — Доста време се гърчи, но накрая не можеше вече да лъже себе си, камо ли мен. Не съм го докоснал с пръст. Той избра изхода на страхливците.

— Защо говориш така? — попита Ейми.

— Точно такъв е начинът, по който говоря — каза той с известна изненада. — Всеки в Мисисипи говори по този начин.

— Морт, престани!

— Не разбираш ли какво казах? — попита той. — Да не си глуха, а? Той е мъртъв. Самоуби се.

— Престани, Морт — каза тя и заплака. — Плашиш ме, недей така.

— Няма значение — каза той и извади ръце иззад гърба си. В едната държеше ножиците от горното чекмедже на бюрото. Вдигна ги. Слънцето се беше показало и блесна върху остриетата, когато той ги отвори и затвори — досущ като морска звезда. — Няма какво да се плашиш. Ей сега всичко ще свърши. — Той тръгна към нея.

За момент тя остана на мястото си. Морт не би я убил — ако имаше склонност към убийство, то той сигурно щеше да го извърши през онзи ден в мотела.

Тогава видя погледа в очите му и разбра, че и Морт го знае.

Но това не беше той.

Тя изпищя, обърна се и се втурна към вратата.

Шутър я последва. Ножиците описаха сребърна дъга. Щеше да ги забие до дръжките между лопатките й, но се хлъзна върху листата, пръснати по дървения под. Просна се в цял ръст и изкрещя — смесица от изненада и гняв. Остриетата пробиха страница девета от „Таен прозорец, тайна градина“ и върховете им се отчупиха. Устата му се удари в пода и от нея рукна кръв. Пакетът цигари „Пал Мал“ — марката, която Джон Кинтнър пушеше мълчаливо през междучасията в курса по литературно творчество, в който бяха заедно с Морт Рейни — изпадна от джоба му и се плъзна по гладкото дърво. Той се изправи на колене и отвори уста. Заръмжа, заусмихва се през кръвта, течаща от горната му устна и зъбите.

— Това няма да ти помогне, госпожо Рейни! — извика той и стана. Погледна ножиците, разтвори ги, за да види по-добре счупените им върхове, после ядосано ги захвърли встрани. — Имам едно място в градината за тебе! Подбрал съм го специално. Внимавай сега!

И хукна през вратата след нея.

По средата на дневната Ейми също се подхлъзна. Единият й крак попадна върху захвърления брой на СМЕК и тя се просна на една страна, удари хълбока и гърдите си отдясно. Извика.

Зад нея Шутър претича до масата и сграбчи отвертката, която беше използвал за котката.

— Кротувай и не мърдай — каза той, когато тя се обърна по гръб и го погледна с разширени очи, които изглеждаха почти като упоени. — Ако мръднеш, само ще те заболи повече, преди да свърши. Не искам да ти причиня болка, госпожо, но ако трябва, ще го направя. Трябва да получа нещо, нали разбираш. Дошъл съм от толкова далече и трябва да получа нещо срещу неприятностите си.

Докато той се приближаваше, Ейми се надигна на лакти и се заизбутва назад с крака. Косата й беше паднала върху лицето. Кожата й беше покрита с пот — усещаше миризмата й — гореща и неприятна. Лицето, надвесено над нея, беше тържественото, апокалиптично лице на лудостта.

— Не, Морт! Моля ти се! Моля ти се, Морт…

Той се хвърли към нея с отвертка, вдигната над главата му, и замахна. Ейми изпищя и се претърколи наляво. Болка проряза хълбока й, когато острието на отвертката разкъса роклята и прониза плътта й. После тя изпълзя на колене — чу и почувства как при това движение от роклята й се откъсна дълга ивица.

— Не, мадам — изпъшка Шутър. Ръката му стисна глезена й. — Не, мадам. — Тя погледна през рамо и през разчорлената си коса видя, че с другата си ръка той измъква отвертката от пода. Черната му шапка с кръгла периферия се беше изкривила.

Той издърпа отвертката и я заби в десния й прасец.