спусна мека сивота. Когато отново се вдигна, той се почувства странно и уплашено. Значи нещо му имаше? Нещо физическо?

Не — просто беше напрегнат.

Чу нещо — или помисли, че е чул — и бързо се огледа. Наоколо нямаше нищо. „Сдържай нервите си — каза си той разтреперан. — Наистина трябва да го направиш — просто сдържай шибаните си нерви.“

И после си помисли: „Наистина имах пистолет. В този ден. Но не беше зареден. Казах им, по-късно. Ейми ми повярва. Не знам за Милнър, но Ейми повярва и…“

„Не беше ли, Морт? Наистина ли не беше зареден?“

Той отново си помисли за пукнатината в остъклената стена — безсмислената светкавица, която минаваше през всичко. „Значи така се случва — помисли си той. — Значи така се случва понякога в живота.“

После погледна отново към пакета от Федералния експрес. Това беше нещото, за което трябваше да мисли — не за Ейми и господин Цуни-ми-гъза от Шутърс Ноб, щата Тенеси, а за това.

Пликът беше разлепен — всички вече са толкова небрежни. Той го отвори и изтръска списанието в скута си. На корицата с яркочервени букви беше написано „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Под него с много по-ситен шрифт — „Юни 1980“. А отдолу — имената на някои от писателите, представени в броя. Едуард Д. Хох. Рут Рендъл. Ед Макбейн. Патриша Хайсмит. Лорънс Блок.

Неговото име го нямаше на корицата.

Е, разбира се. Тогава той почти не беше известен като писател, още по-малко като автор на мистериозни разкази — „Сезон за сеитба“ беше единствен от този род. Името му не означаваше нищо за редовните читатели на списанието, затова редакторите не го бяха написали отгоре. Той отгърна корицата.

Под нея нямаше страница със съдържание.

Страницата със съдържанието беше откъсната.

Той бясно запрелиства списанието, веднъж даже го изпусна и го вдигна с лек вик. Първия път не намери изрязаното място, но втория път разбра, че липсват страници от осемдесет и трета до деветдесет и седма.

— Ти си го изрязал! — изкрещя той. Изкрещя толкова високо, че очните му ябълки щяха да изскочат от орбитите. Удари с юмруци по кормилото на буика, и отново, и отново. Клаксонът заскърца и загърмя. — Изрязал си го, копеле такова! Как си го направил? Изрязал си го! Изрязал си го! Изрязал си го!

Беше стигнал на половината път до къщата, когато ужасният гласец попита с учудване как би могъл Шутър да направи това. Пликът беше дошъл с Федералния експрес от Пенсилвания, а Джулиет го беше взела, така че как, как, за Бога… Той спря.

„Добре — беше казала Джулиет. — Добре, защото аз видях какво направихте.“

Това беше — това обясняваше всичко. Джулиет беше замесена. Само че…

Само че Джулиет си живееше в Ташмор открай време.

Само че тя не беше казала това. То беше само в съзнанието му. Малък параноичен облак.

— Все пак той го прави — каза Морт. Влезе в къщата и след като премина през вратата, захвърли списанието с всичка сила. То хвръкна с развети страници като подплашена птица и се приземи с плясък на пода. — О, да, бас държа, бас държа, че той го прави. Но защо стоя тук и го чакам? Аз…

Внезапно видя шапката на Шутър. Шапката на Шутър лежеше на пода пред вратата на кабинета му.

Морт остана на място за момент, заслушан в ударите на сърцето си, после с големи тромави крачки отиде на пръсти до печката. Извади ръжена от стойката, потрепна, когато върхът му леко звънна в лопатата. Стисна го и внимателно се върна до затворената врата — държеше оръжието си така, както го беше държал, преди да връхлети в банята. По пътя трябваше да заобиколи списанието, което беше хвърлил.

Стигна до вратата и застана пред нея.

— Шутър?

Пак никакъв отговор.

— Шутър, по-добре излез доброволно! Ако трябва аз да вляза и да те извадя, никога няма да можеш доброволно да излезеш отникъде!

Все още никакъв отговор.

Той остана още миг, за да събере кураж (но не беше наистина сигурен, че го събра), и после завъртя дръжката. Блъсна вратата с рамо и се втурна вътре с вик, размахал ръжена…

А стаята беше празна.

Но Шутър беше идвал, разбира се. Да. Мониторът на компютъра на Морт беше на пода, а екранът му приличаше на напукано втренчено око. Шутър го беше убил. На бюрото, където беше стоял мониторът, се мъдреше стара пишеща машина „Роял“. Стоманените повърхности на този динозавър бяха потъмнели и прашни. Върху клавиатурата беше сложен ръкопис. Ръкописът на Шутър — същият, който беше оставил под камъка на верандата му преди един милион години.

Беше „Таен прозорец, тайна градина“.

Морт пусна ръжена на пода. Отиде до пишещата машина като омагьосан и вдигна ръкописа. Бавно прелисти страниците и разбра защо госпожа Гейвин беше толкова сигурна, че е негов… достатъчно сигурна, за да го спаси от боклука. Може би той не го знаеше съзнателно, но нейното око беше разпознало неравния шрифт. Й защо не? Тя много години беше виждала ръкописи, които изглеждаха като „Таен прозорец, тайна градина“. Компютърът му „Ванг“ и лазерният принтер „Система пет“ бяха относително нови тук. През по-голямата част от кариерата си на писател той беше използвал точно този стар „Роял“, вече почти износен от годините, направо тъжна картинка — когато пишеше на него, напечатаните букви излизаха разкривени като зъбите на старец.

Но машината през цялото време си стоеше тук забутана в килера в задната част на кабинета му, зад старите отпечатъци и ръкописи… зад това, което редакторите наричат „боклук“. Шутър сигурно я беше откраднал, написал беше на нея ръкописа си и после я беше мушнал обратно, докато Морт е бил до пощата. Разбира се. Това беше вероятно, нали?

„Не, Морт. Не е вероятно. Искаш ли да направиш нещо, което наистина има смисъл? Повикай полицията. Това има смисъл. Повикай полицията и им кажи да дойдат и да те затворят. Кажи им да го направят бързо, преди да направиш още поразии. Кажи им да го направят, преди да си убил още някого.“

Морт пусна страниците със силен, див вик и те лениво нападаха около него, докато цялата истина изведнъж го осени като назъбен блясък на сребриста светкавица.

Нямаше никакъв Шутър. Никога не беше имало.

— Не — каза Морт. Отново крачеше назад-напред по широката дневна. Главоболието му идваше и си отиваше с вълни от болка. — Не, не съм съгласен. Въобще не съм съгласен.

Но не беше особено важно дали беше, или не беше съгласен. Всички парчета на мозайката бяха намерени и когато видя старата машина „Роял“, те започнаха да се подреждат. Сега, петнайсет минути по- късно, те все още се подреждаха и, изглежда, нямаше сила, която да ги раздели.

Картината, която постоянно се връщаше в ума му, беше на бензинджията от Меканик Фолс, които изтриваше стъклото му с гъба. Гледка, на която не беше очаквал да стане свидетел отново през живота си. По-късно беше предположил, че момчето му е направило тази допълнителна услуга, защото го е познало и харесва книгите му. Може и да е било така, но предното стъкло имаше нужда от почистване. Лятото беше отминало, но все още много мръсотия се натрупваше по предното ти стъкло, особено ако караш бързо и по черни пътища. А той сигурно бе използвал черни пътища. Сигурно бе стигнал