— Какво искате?

— Нали вече ви казах, господин Рейни. Искам разказ, за компенсация на този, който откраднахте. Не сте ли още готов да се съгласите?

„Да — кажи му да! Кажи му каквото и да е — че земята е плоска, че Джон Кенеди и Елвис Пресли са живи и здрави и свирят заедно на банджо в Куба, че Мерил Стрийп е травеститка, кажи му КАКВОТО И ДА Е.“

Но не можеше.

Целият му бяс, безсилие, ужас и объркване изведнъж се изтръгнаха от устата му в проточен вой.

„НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! ВИЕ СТЕ ЛУД И АЗ МОГА ДА ГО ДОКАЖА! ИМАМ СПИСАНИЕТО, ИДИОТ ТАКЪВ! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ИМАМ ПРОКЛЕТОТО СПИСАНИЕ!“

Никакъв отговор. Линията беше мълчалива и глуха, дори далечен шум от преплетени разговори не нарушаваше равномерната тишина — като тази, която пропълзяваше през остъклената стена всяка нощ, която той беше прекарал тук сам.

— Шутър?

Мълчание.

— Шутър, чувате ли ме?

Ново мълчание. Онзи беше завършил.

Морт свали слушалката от ухото си. Вече я връщаше върху вилката, когато гласът на Шутър — тънък, далечен и почти изчезващ, каза:

— … сега?

Морт отново сложи слушалката на ухото си. Като че ли тежеше половин тон.

— Какво? — попита той. — Мислех, че сте затворили.

— Имате го? Имате така нареченото списание? Сега! — Той си помисли, че за пръв път гласът на Шутър звучеше смутено. Смутено и неуверено.

— Не — каза Морт.

— Е, ето! — каза Шутър с облекчение в гласа. — Мисля, че най-сетне ще сте готов да поговорим сери…

— Идва с Федералния експрес — прекъсна го Морт. — Ще бъде в пощата в десет часа сутринта.

— Какво ще бъде там? — попита Шутър. — Някакво старо опърпано нещо, за което се предполага, че е копие!

— Не — каза Морт. Чувството, че е улучил този човек, че наистина е пробил защитата му и го е ударил с достатъчна сила, за да му причини болка, беше силно и несъмнено. За няколко мига гласът на Шутър беше звучал почти уплашено и Морт почувства злорадство. — Списанието. Истинското списание.

Последва нова дълга пауза, но този път Морт задържа слушалката притисната до ухото си. Шутър беше там. И изведнъж отново централният въпрос беше разказът — разказът и обвинението в плагиатство; въпросът беше, че Шутър се беше отнесъл с него като с някакво колежанче и може би най-сетне този мъж бягаше.

Едно време в същото църковно училище, в което Морт беше научил трика на преглъщането с наведена глава, той беше видял как едно момче заби карфица в един бръмбар, който лазеше по чина му. Бръмбарът беше заловен — прикован, извиващ се и умиращ. Тогава Морт се беше почувствал натъжен и ужасен. Сега разбра. Само че сега искаше да стори същото с този човек. Този луд човек.

— Не може да има никакво списание — каза най-после Шутър. — Особено с този разказ в него. Този разказ е мой!

Морт чу страдание в гласа на мъжа. Истинско страдание. Това го зарадва. Карфицата беше пробола Шутър. Той се извиваше, забоден с нея.

— Ще пристигне утре в десет — каза Морт — или точно когато Федералният експрес пусне пратките за Ташмор. Ще се радвам да се срещна с вас там. Може да хвърлите един поглед. Толкова дълъг поглед, колкото желаете, проклет маниак такъв.

— Не там — каза Шутър. — У вас.

— В никакъв случай. Когато ви покажа този брой на „Елъри Куин“, искам това да стане на място, където да мога да повикам за помощ, ако започнете да правите глупости.

— Ще направите както казвам аз — каза Шутър. Гласът му звучеше малко по-уверено… но Морт не вярваше Шутър да е чак толкова уверен като преди — Ако не го направите, ще се окажете в Щатския затвор на Мейн за убийство.

— Не ме карайте да се смея. — Но Морт отново усети как червата му започват да се сплитат на възел.

— Окачих ви онези двама мъже по повече начини, отколкото знаете — каза Шутър, — а и вие разправихте доста хитри лъжи. Ако аз просто изчезна, господин Рейни, ще се окажете с примка на шията.

— Не можете да ме уплашите.

— О, мога — каза Шутър. Говореше почти нежно. — Единственото нещо е, че и вие започвате малко да ме плашите. Не мога да ви разгадая съвсем.

Морт замълча.

— Ще се окаже забавно — каза Шутър със странен, преживящ глас, — ако сме стигнали до един и същ разказ на две различни места, в два различни момента.

— Тази мисъл ми хрумна.

— Така ли?

— Но я отхвърлих — каза Морт. — Твърде голямо съвпадение. Ако беше само сюжетът, как да е. Но същият език? Същите проклети думи?

— Не-е — каза Шутър. — Помислих си същото, приятелче. Просто е твърде много. Съвпадението се изключва. Вие сигурно сте го откраднали от мене, но да пукна, ако мога да разбера как и кога.

— О, стига! — избухна Морт. — Имам списанието! Имам доказателство! Не разбирате ли това? Всичко свърши! Независимо дали това е само някаква ваша смахната игра, или просто заблуда, тя свърши! Аз имам списанието!

След дълго мълчание Шутър каза:

— Още не, нямате го.

— Съвсем вярно — каза Морт. Почувства внезапно и напълно нежелано чувство на родство с този човек. — И така, какво ще правим довечера?

— Ами нищо — каза Шутър. — Онези мъже ще си останат така. На единия жената и децата са при роднини. Другият живее сам. Вие идете и вземете списанието си утре сутринта. Аз ще дойда у вас около пладне.

— Ще ме убиете — каза Морт. Той установи, че тази идея не го ужасява особено, поне нямаше да стане тази нощ. — Ще ви покажа списанието, заблудата ви ще се разсее и вие ще ме убиете.

— Не! — отговори Шутър и този път изглеждаше истински изненадан. — Вас? Не, сър! Но онези двамата се опитваха да попречат на нашата работа. Не можех да оставя това така… и видях, че мога да ги използвам, за да ви накарам да се договорите с мене. Да понесете отговорността си…

— Ловък сте — каза Морт. — Признавам ви го. Вярвам, че сте луд, но вярвам също и че сте най-хитрото копеле, което съм срещал през живота си.

— Е, може да си го вярвате — каза Шутър. — Ако дойда утре и открия, че сте заминали, господин Рейни, ще се заема с това да унищожа всеки човек на света, когото обичате и който ви е близък. Ще подпаля живота ви като тръстиково поле на силен вятър. Ще отидете в затвора за убийството на онези двама мъже, но затворът ще бъде най-малката от мъките ви. Разбирате ли?

— Да — каза Морт. — Разбирам. Приятелче.

— Тогава бъдете на място.

— И да допуснем — само да допуснем — че ви покажа списанието и в страницата със съдържанието и над разказа вътре стои името ми. Тогава какво?

Последва кратка пауза. После Шутър каза: