тази кучка, Морт. Тя беше по-хубава от мен, по-умна от мен, по-забавна от мен. Как можех да се състезавам с нея?

— За всичко съм виновен аз, защо не? — попита я той с неприятното чувство, че още малко и ще се разплаче. — Какво трябваше да направя? Да стана водопроводчик? Щяхме да сме бедни и щях да съм безработен. Няма нищо друго, което да мога да правя! — Надяваше се сълзите да отминат поне за малко, но те приближаваха. Кой беше потъркал тази магическа лампа отново? Той ли беше този път, или тя?

— Не си виновен ти. И аз имам вина. Ти никога не би ни открил… по този начин… ако не бях слаба и страхлива. Не беше заради Тед. Тед искаше двамата да отидем при теб и да ти кажем. Постоянно ме молеше. А аз не му давах. Казвах му, че не съм сигурна. На себе си казвах, че все още те обичам, че нещата могат отново да бъдат такива, каквито са били… но мисля, че нещата никога не се връщат обратно. Аз ще… — Гласът й прекъсна и Морт разбра, че тя също плаче. — Никога няма да забравя как изглеждаше лицето ти, когато отвори вратата на онази мотелска стая. Ще го помня до гроб.

„Добре! — му се искаше да й кресна. — Добре! Защото ти само го видя как изглежда! А аз трябваше да нося това лице!“

— Ти знаеше за моята любов — каза той развълнувано. — Никога не съм я крил от тебе. Знаеше от самото начало.

— Но не съм знаела — каза тя, — колко силна може да бъде прегръдката й.

— Е, можеш да се радваш — каза Морт. — Сега тя, изглежда, ме е напуснала.

Ейми плачеше.

— Морт, Морт — аз исках само да живея и да бъда щастлива. Не можеш ли да видиш това? Не можеш ли да направиш това?

Това, което беше видял, беше едното от голите й рамене, докосващо се до едно от голите рамене на Тед Милнър. Беше видял очите й — разширени и уплашени, и косата на Тед — рошава като фъндъците на Алфалфа. Помисли си да й го каже — поне да се опита — и да я остави. Беше достатъчно. Достатъчно се бяха наранили взаимно един друг. Друг път може би щяха пак да се върнат към това. Макар че и той желаеше тя да не беше споменавала за нервното разстройство. Той не беше имал нервно разстройство.

— Ейми, имам работа.

— Да, и двамата имаме работа. Тед не е тук — показва някаква къща, но скоро ще се върне. Трябва да приготвя вечеря.

— Съжалявам за това, че се карахме.

— Ще се обадиш ли, ако имаш нужда от мен? Все още се тревожа.

— Да — каза той, каза довиждане и затвори. Остана така до телефона за миг, мислеше че сигурно ще избухне в сълзи. Но му мина. Може би точно това беше истинският ужас.

Мина му.

Непрестанният дъжд го караше да се чувства отпуснат и глупав. Той стъкми малък огън в печката за дърва, притегли един стол до нея и се опита да почете последния брой на „Харпърс“, но продължи да клюма и да се люшка, когато брадичката му клюмваше, притискаше гръкляна и се чуваше хъркане.

„Днес трябваше да си купя някакви цигари — помисли той. — Няколко цигари щяха да ме задържат буден.“

Но не си беше купил цигари и не беше наистина сигурен, че все пак щяха да го задържат буден. Не беше просто уморен — преживяваше шок.

Най-накрая отиде до канапето, нагласи си възглавниците и легна. До главата му студеният дъжд чукаше по тъмното стъкло.

„Само веднъж — помисли си той. — Правил съм го само веднъж.“ — После заспа дълбок сън.

Сънува, че е в най-голямата класна стая на света.

Стените й бяха километрично дълги. Всеки чин беше като огромна тераса, сивите плочки между тях бяха като безкрайна равнина. Часовникът на стената представляваше огромно студено слънце. Вратата към коридора беше затворена, но Морт Рейни успя да прочете думите върху релефното стъкло:

„Написали са го неправилно — помисли Морт — има много «Л»“.

Но друг глас му каза, че не е така.

Морт стоеше върху широкия рафт за тебешири на гигантската черна дъска и се протягаше. Държеше парче тебешир с размерите на бейзболна бухалка. Искаше да си свали ръката, понеже го болеше жестоко, но не можеше. Трябваше да напише петстотин пъти едно и също изречение на черната дъска: „Няма да преписвам от Джон Кинтнър.“ Сигурно вече беше го написал четиристотин пъти, но четиристотин пъти не беше достатъчно. Да откраднеш работата на някого, когато тази работа е всичко, което има, беше непростимо. Така че трябваше да пише, да пише, да пише, и да не обръща внимание на гласа в главата си, който се опитваше да му каже, че това е сън, че дясната му ръка го боли по други причини.

Тебеширът скърцаше чудовищно. Прахът — парлив и някак познат, така познат, се сипеше върху лицето му. Най-накрая той вече не можеше да продължава. Ръката му падна до тялото като торба, пълна с оловни сачми. Той се обърна върху рафта за тебешири и видя, че само един от чиновете в огромната класна стая е зает. На него седеше млад мъж със селски тип лице; лице, което очакваш да видиш в браздата на метър зад задника на мулето. Бледокафявата му коса стърчеше на главата му като клечки. Ръцете му на селянин — изглежда съставени само от кокалчета, бяха скръстени на чина пред него. Той гледаше Морт с бледи, дълбоки очи.

„Познава те“ — каза Морт в съня си.

„Точно така, приятелче — каза Джон Кинтнър със спокойния си гъргорещ южняшки акцент. — Ти току- що постъпи неправилно с мене. Сега продължи да пишеш. Не са петстотин. Пет хиляди са.“

Морт се затича, но кракът му се подхлъзна от рафта за тебешири и внезапно той започна да пада надолу и закрещя към тъмното тебеширено небе, а Джон Кинтнър се смееше и той…

…се събуди на пода, с глава почти под подлата масичка за кафе, подпрял ръце на килима. Плачеше и виеше на глас.

Беше на Ташморското езеро. Не в някаква зловеща, циклопска класна стая, а на езерото… а от Изток мъгляво идваше утрото.

„Аз съм добре. Това беше само сън и аз съм добре.“

Но не беше. Защото не беше било сън. Джон Кинтнър беше истински. Как, за Бога, можа да забрави за Джон Кинтнър.

Морт беше завършил колежа в Бейтс и беше специализирал литературно творчество. По-късно, когато говореше пред класове от бъдещи писатели (досадно занимание, което беше отклонявал при всяка възможност), той им каза, че такава специализация е вероятно най-голямата грешка, която мъж или жена могат да направят, ако искат да пишат художествена проза като основно занятие.

„Намерете си работа в пощенската станция — им казваше той. — При Фокнър това е помогнало.“ — И те