— Ще отида в участъка и ще си призная всички геройства. Но ще се погрижа за себе си много преди процеса, господин Рейни. Защото, ако нещата тръгнат по този начин, то предполагам, че аз съм луд. А за такъв луд човек… — Последва въздишка. — За такъв луд човек няма оправдание или причина да живее.

Думите поразиха Морт със странна сила.

„Той е неуверен, помисли си той. За пръв път той наистина е неуверен… и то повече, отколкото аз бях през цялото време.“

Но той изгони тази мисъл — решително. Никога не беше имал причина да бъде неуверен. Това беше по вина на Шутър. Всяка частица от това беше по вина на Шутър.

Каза:

— Откъде да знам, че няма да обявите списанието за фалшификация?

Не очакваше да получи отговор, освен може би нещо за това как, Морт трябва да вярва на думата му, но Шутър го изненада.

— Ако е истинско, ще разбера — каза той, — а ако е фалшиво, и двамата ще разберем. Не смятам, че сте могли да стъкмите цяло фалшиво списание за три дни, независимо от това колко души работят за вас в Ню Йорк.

Сега беше ред на Морт да се замисли и той мисли дълго, дълго време. Шутър го чакаше.

— Ще ви повярвам — каза най-после Морт. — Не знам защо, наистина. Може би защото сега собственият ми живот не ми е толкова нужен. Но не смятам да ви се доверявам напълно. Вие идвате тук. Заставате на входа, където мога да ви видя и да видя, че сте невъоръжен. Аз ще изляза. Това задоволява ли ви?

— Ще свърши работа.

— Бог да ни помага и на двамата.

— Да, сър. Проклет да бъда, ако все още знам какво става… а това не е приятно чувство.

— Шутър?

— Слушам ви.

— Искам да отговорите на един въпрос.

Мълчание… но подканващо мълчание, помисли си Морт.

— Вие ли изгорихте къщата в Дери?

— Не — каза веднага Шутър. — Държах ви под око.

— И Бъмп — каза горчиво Морт.

— Слушайте — каза Шутър — У вас ли е шапката ми?

— Да.

— Искам си я — каквото и да стане. И връзката прекъсна.

Просто прекъсна.

Морт бавно и внимателно затвори телефона и се върна в банята — отново придържайки панталоните си — да довърши работата си.

Ейми наистина се обади отново — към седем, и този път той успя да говори с нея съвсем нормално — сякаш горната баня не беше съсипана и нямаше никакви двама мъртви мъже зад стената от храсти по пътеката към езерото, вкочанясващи с настъпването на мрака.

Била говорила с Фред Еванс след последното си обаждане, така каза, и била убедена, че той или знае нещо, или подозира нещо за пожара, нещо, което не бил искал да им каже. Морт се опита да я успокои и мислеше, че до известна степен е успял, но самият той беше разтревожен. Ако Шутър не беше предизвикал пожара — а Морт се чувстваше склонен да повярва, че той му беше казал истината — то това трябва да е било просто съвпадение… нали така?

Не знаеше дали е прав, или не.

— Морт, тревожа се за тебе — каза внезапно тя.

Това го откъсна от мислите му.

— За мене? Аз съм добре.

— Сигурен ли си? Когато те видях вчера, помислих, че изглеждаш… напрегнат. — Тя направи пауза. — Всъщност помислих, че изглеждаш както преди твоето… знаеш.

— Ейми, не съм имал нервно разстройство:

— Е, не — каза бързо тя. — Но знаеш какво имам предвид. Когато хората от киното се държаха така ужасно по въпроса със „Семейство Делакорт“.

Това беше една от най-неприятните случки в живота на Морт. От „Парамаунт“ бяха запазили правата над книгата за 75 000 долара с цена на откупуване 750 000 — страшно много пари. И тъкмо се канеха да упражнят запазените си права, когато някой изнамери в архивите някакъв стар сценарий — нещо, наречено „Домашният отбор“, което достатъчно приличаше на „Семейство Делакорт“, за да създаде възможни правни проблеми. Това беше единственият случай в кариерата му — във всеки случай преди този кошмар, — когато той беше заплашен от възможно обвинение в плагиатство. Така че директорите оставиха срокът за запазване на правата да изтече. Морт не разбра дали наистина се бяха разтревожили от плагиатство, или просто се бяха усъмнили, че от романа му може да не излезе добър филм. Ако наистина се бяха разтревожили, то би им казал, че такъв букет теменужки като тях изобщо не може да прави филми. Хърб Крийкмор беше намерил екземпляр от сценария на „Домашен отбор“ и Морт видя в него само най-общо сходство. Ейми се съгласи.

Бъркотията се случи точно когато беше стигнал до задънена улица в романа, който отчаяно се стремеше да напише. По същото време имаше кратка рекламна кампания за литературния вариант на „Семейство Делакорт“. Всичко това накуп го беше докарало до голямо напрежение.

Но това не беше нервно разстройство.

— Добре съм — настоя той отново. Говореше спокойно. Беше открил едно удивително й трогателно качество на Ейми преди много години — ако говориш с нея достатъчно спокойно, тя е склонна да повярва почти на всичко, което казваш. Често беше мислил, че ако това беше характерна черта за целия човешки род, то войните биха престанали преди хиляда години.

— Сигурен ли си, Морт?

— Да. Ако чуеш новини от нашия застрахователен приятел, обади ми се.

— Ще ти се обадя.

Той направи пауза.

— У Тед ли си?

— Да.

— Как се разбирате с него напоследък?

Тя се поколеба, после каза просто:

— Обичам го.

— А-ха.

— Не съм ходила с други мъже — каза тя изведнъж. — Винаги съм искала да ти го кажа. Не съм ходила с други мъже. Но Тед… той погледна зад твоето име и видя мен, Морт. Видя мен.

— Искаш да кажеш, че аз не те виждах.

— Виждаше ме, когато беше тук — каза тя. Гласът й звучеше слаб и изоставен. — Но толкова често те нямаше.

Очите му се разшириха и той мигновено се подготви да води битка. Справедлива битка.

— Какво? Не съм бил на обиколка от „Семейство Делакорт“ насам. А и тя беше кратка!

— Не искам да споря с тебе, Морт — каза тя тихо. — Това скоро ще свърши. Опитвам се да ти кажа, че дори и когато беше тук, тебе почти те нямаше. Ти си имаше своя любовница, знаеш. Работата ти беше твоята любовница. — Гласът й беше спокоен, но той усещаше сълзи, скрити дълбоко в него. — Как мразех