директно.

— Барт! — каза Стийв Орднър. — Радвам се да те чуя.

— Аз също. Говорих с Вини Мейсън преди малко и той спомена, че нещо май се притесняваш за завода в Уотърфорд.

— Боже мой, не. Но все пак, мислех си, че в петък бихме могли да поговорим…

— Да, обаждам се главно да ти кажа, че Мери няма да може да дойде.

— Така ли?

— Някакъв вирус не я оставя на мира. Дежури по цял ден в тоалетната.

— Жалко, че няма да може да дойде.

Спести си любезностите, нищожество такова.

— Лекарят й даде някакви хапчета и вече е малко по-добре. Но, може и да е заразно, знаеш.

— Кога смяташ да дойдеш, Барт? Осем добре ли е?

— Да, осем е добре.

Ха, така. Провали ми и петъчния филм по телевизията, простако. Какво още ще измислиш?

— Как върви тази работа с Уотърфорд, Барт?

— За това нека по-добре да поговорим като се видим, Стийв.

— Добре. — Още една пауза. — Имате много поздрави от Карла. Предай на Мери, че и Карла и аз…

О, да. Разбира се. Дрън-дрьн, дрън-дрън.

Той почти подскочи в леглото, изпращайки възглавницата си на пода, и вече разбуден, помисли, че може да е събудил и Мери. Но Мери спеше на другото легло и тъмният й силует не помръдваше. Дигиталният часовник на бюрото сочеше: 4:23. Цък — отброи той следващата минута. Старата Бий от Балтимор, същата, която сега се занимаваше с групово балнеолечение за усъвършенстване на съзнанието, им го бе подарила миналата Коледа. Той нямаше нищо против часовника, но така и не успя да свикне с този звук при смяната на минутите. 4:23 цък, 4:24 цък, човек просто можеше да полудее.

Той слезе долу в банята, включи осветлението и започна да уринира. Сърцето заби по-силно в гърдите му. Напоследък, когато уринираше, сърцето му започваше да удря направо като тъпан. Опитваш се нещо да ми кажеш ли, Господи?

Той се върна и отново си легна, но сънят дълго не идваше. Въртенето в леглото го бе превърнало във вражеска територия. Сега не можеше и да го оправи. Ръцете и краката му изглежда също не можеха да намерят удобното за сън положение.

Какъв бе сънят не бе трудно да се отгатне. Без проблеми, Фред. Човек лесно би могъл да използва този номер с релето, докато е буден: ще спира тока час по час и в тъмнината ще си въобразява, че не вижда какво става всъщност наоколо. Всичко заключваш в мазето на мозъка си. Но там пък имало заден изход. И когато заспиш, вратата му понякога се отваря с трясък и нещо изпълзява на светлото. Цък. 4:42.

Сънувал бе, че е заедно с Чарли на брега на езерото в Пиърс Бийч (интересно, не бе ли странно, че когато бе чел онази автобиографична лекция на Вини Мейсън, не бе споменал нищо за Чарли, а, Фред? Не ми изглежда тъй странно, Джордж. Всъщност и на мен, Фред. Както и да е. )

Двамата с Чарли бяха на онзи дълъг плаж с белия пясък и времето бе идеално за плаж — ясносиньо небе и слънцето грееше усмихнато, също както на онези хлапашки рисунки с кръгче, точки и чертички. Хора седяха на светли одеяла под различни на цвят чадъри, дечица се суетяха край водата с пластмасови кофички. Спасителят бе на белосаната си кула, загорял като туземец, а белите му бански „Латекс“ се издуваха могъщо отпред, като че ли размерът на пениса и тестисите му по някакъв начин го правиха по- добър спасител, а и той държеше всички да знаят, че не пренебрегва тези си органи. Нечий транзистор се дереше високо в рокендрол и той дори си спомни песента: „Но аз обичам това лошо време; защото, Бостън, ти си моя дом.“

Две момичета минаха по бикини, спокойни и сигурни в прекрасните си апетитни тела (предназначени обаче не за теб, а за незнайните им приятели), като пръскаха леко пясък с пръстите на краката си.

Странното, Фред, бе, че идваше прилив, а на Пиърс Бийч приливи нямаше, защото най-близкият океан бе на хиляда и петстотин километра оттам.

Двамата с Чарли правиха пясъчен замък. Но бяха започнали твърде близо до водата и вълните идваха все по-близо и по-близо.

Трябва да го започнем по-нататък, татко, бе казал Чарли, но той се заинати и те продължиха да го строят там. Когато приливът докара вълните до първата стена, той изкопа дупка, разтваряйки мокрия пясък като голяма женска вагина. Вълните продължаваха да напират.

По дяволите! изкрещя той към водата.

Издигна нова стена. Друга вълна я събори. Дочу се писък. Хора се разбягаха. Свирката на спасителя изсвистя като сребърна стрела. Той трябваше да спаси замъка. А вълните продължаваха да идват една след друга, водата стигна до глезените му, заля една от кулите, после покрива на замъка, и накрая го събори целия. Последната вълна се отдръпна, оставяйки след себе си само равен и гладък пясък да блести на Слънцето.

Чуха се още писъци. Някой плачеше. Той погледна нататък и видя как спасителят прави изкуствено дишане уста в уста на Чарли. Чарли бе мокър и бял като платно, само устните и клепачите му бяха посинели. Гърдите му не се помръдваха. Спасителят спря изкуственото дишане и вдигна глава. Усмихваше се.

Раничко му беше, каза спасителят с усмивка. Но не е ли време за теб?

Той изкрещя: Чарли! и тогава се бе събудил, изплашен, че наистина може да е извикал.

Лежа дълго в тъмнината, слушайки цъкането на дигиталния часовник, като се опитваше да не мисли за съня. Накрая стана и отиде да си налее чаша мляко в кухнята. Чак тогава, като видя пуйката да се размразява в една чиния на масата, си спомни, че днес е Деня на благодарността и пералнята ще е затворена. Изпи млякото си прав и загледан в оскубаното тяло. Цветът му бе същия като на трупа на сина му от неговия сън. Но Чарли не се бе удавил, разбира се.

Като си лягаше пак, Мери измърмори някакъв въпрос в съня си дебело и неразбираемо.

— Нищо — каза той. — Спи.

Тя пак промърмори нещо.

— Добре. — каза той в тъмнината.

Тя спеше.

Цък.

Вече бе пет часа сутринта. Когато най-после се унесе, утрото се бе вмъкнало като крадец в спалнята. Последните му мисли бяха за празничната пуйка, на масата под студената светлина на неоновата лампа, мъртво месо, безмисловно и в очакване да бъде погълнато.

Той пристигна у Стивън Орднър с двегодишния семеен Форд ЛТД в осем и пет и паркира колата зад тъмнозеления Олдсмобил Делта 88 на стопанина. Къщата представляваше разчупена масивна постройка, дискретно отдалечена от пътя и отчасти прикрита от високите храсти, вече оголели в края на есента. Той беше идвал тук и по-рано и я познаваше добре. Долу имаше огромна, иззидана от камък камина; камини имаше и по спалните на горния етаж, но те бяха по-скромни. Всичките работеха. В просторния приземен етаж имаше маса за билярд „Брънсуик“, екран за любителски филми и звукова уредба Кей Ел Ейч, която Орднър бе превърнал от стерео в квадро преди година. Стените бяха изпъстрени със снимки от баскетболната кариера на Орднър в колежа; той бе висок метър и деветдесет и пет и все още се поддържаше във форма. Когато влизаше в стая, Орднър трябваше да се навежда и той подозираше, че може и да се гордее с това. Може и да си е снижил нарочно горния праг на вратите, така че да трябва да се