време. Ъпслингърови живееха в къщата над тях; момчето им, Кенеди, носеше сутрешния вестник. Отсреща бе семейство Лангс; Хобрътови живееха две къщи по-долу (Линда Хобрът бе гледала понякога Чарли като малък и сега учеше медицина в градския колеж); семейство Стофър; Хенк Албърт, чиято жена почина от емфизема преди четири години; семейство Дарби и старите Куинс — само четири къщи по-нагоре от мястото, където бе спрял и в момента трепереше. Както и дузина други семейства, с които той и Мери се поздравяваха на улицата — повечето с малки деца.

Хубава улица, Фред. Хубави съседи. Е, зная, разбира се, с какво пренебрежение гледат интелектуалците на тези градски райони — там не е тъй романтично, както в пълните с плъхове самотни замъци, или из затънтените райони — „назад към природата“. В тези градски райони няма известни музеи, или гъсти гори, нито сериозни предизвикателства.

Но тук бяха прекарали хубави дни. Знам какво се питаш сега, Фред. Хубави дни, какво значи това? В тези дни няма някакви страшни изненади, голяма радост, голяма мъка или нещо такова. Нищо особено. Печено барбекю в задния двор някоя Лятна привечер, когато всеки е лекичко пийнал, но никой не е пиян или неприятен. Мачовете на Мустангите, на които всеки се редуваше да води групата с колата си. Скапаните Мустанги, които не можаха да бият дори Ирландците, когато те бяха с дванайсет загуби и една победа в шампионата. Гости на вечеря вкъщи, или ти у някои съседи. По малко голф оттатък на игрището в Уестсайд, или пък да заведеш жените в Пондероса и да покараш онези малки колички. Помниш ли, когато Бил Стофър с една такава количка прегази оградата и влезе направо в плувния басейн на съседа? Да, помня, Джордж, такъв смях падна. Но Джордж…

И да идват булдозерите, така ли, Фред? А на всичко това — тури му пепел. Скоро ще има друг такъв квартал някъде в Уотърфорд, върху онези празни доскоро паркинги. Маршът на времето. Прогресът в действие. Благоденстващото поколение. А какво всъщност ще имаш, ако отидеш там? Купчина кибритени кутийки, боядисани разноцветно. Пластмасови тръби, които ще замръзват всяка зима. Всичко — пластмасово. Защото Бо от пътното управление казал нещо на Джо от строителното, а Сю от бюрото пред Джо казала на Лу от финансите и ето ти, по празните паркинги вече никнат постройки. Бумът на Уотърфорд. Можеш да избираш от къща на ул. „Люляк“, ул. „Дъбова“, ул. „Кипарис“ при ул. „Ела“. Всяка ще си има голяма баня долу, по-малка баня горе и фалшив комин на източната фасада. А ако се прибираш пиян, няма да можеш да намериш собствената си къща сред всичките други като нея.

Но Джордж…

Млъкни, Фред, сега аз говоря. А къде са ти съседите? Може и да не са били кой знае какви, но поне си ги познавал. Знаел си от кого можеш да вземеш на заем чаша захар, ако се окаже, че твоята е свършила. Къде са? Тони и Алиция Ланг се прехвърлиха в Минесота, защото той поиска от службата си да го преместят в друг район и те се съгласиха. Хобрътови се преместиха в Нортсайд. Хенк Албърт, виж, си намери нещо в Уотърфорд, но като се върна от подписването на документите изглеждаше смазан. Видях лицето му, Фред. Все едно току-що му бяха ампутирали краката, а той се мъчеше да убеди всички колко удобни щели да бъдат протезите, защото като ги удариш някъде нищо няма да ти се подува. Значи, да се местим. Но къде? При кого? Двама непознати в къщата си, сред много други непознати, всеки в своята. Това ще сме, Фред. В утрото на новото време. Чакаш четирийсет, после петдесет, после шейсет. Чакаш едно болнично легло, където някоя симпатична сестра да ти вкара някой симпатичен катетър някъде. На четирийсет, Фреди, младостта е отминала. Всъщност тя е отминала още на трийсет, но на четирийсет, вече не си правиш илюзии. Не желая да остарявам на непознато място.

Той плачеше отново. Седеше в тъмната, студена кола и плачеше като дете.

Джордж, не е само заради магистралата, не е само местенето. Знам какво не е наред.

Млъкни, Фред, предупреждавам те.

Но Фред вече не искаше да спре, а това бе лошо. Защото, ако Фред вече не го слушаше, щеше ли някога да има покой за него?

Чарли, нали, Джордж? Не искаш да го погребваш втори път.

— Да, Чарли — каза той с нисък и странен от плача глас. — И аз самият. Не мога. Няма да мога…

Той отпусна глава и остави сълзите да се леят, лицето му — изкривено от болка, а ръцете — свити в юмруци под очите му, подобно на, ако сте виждали, дете, изгубило петаче за бонбон през дупката на джоба си.

Когато най-после потегли отново, му бе вече по-леко. Чувстваше се пресъхнал. Кух и пресъхнал. Абсолютно спокоен. Вече дори можеше да гледа, без да трепери, тъмните къщи от двете страни на улицата, напуснати от обитателите си.

Заживели сме в гробище, помисли си той. Мери и аз, в гробището. Също както Ричърд Буун в онзи филм, Ще погреба живите. В къщата на Арлинови светеше, но и те напускаха на пети декември. Хобрътови се бяха изнесли през уикенда. Празни къщи.

Докато паркираше колата на асфалтовата пътека (Мери бе в спалнята; меката светлина на настолната й лампа се виждаше) той ненадейно усети, че си спомня за нещо, което Том Грейнджър бе споменал преди две седмици. Реши да поговори с Том за това. В понеделник.

Гледаше срещата между Мустангите и Кавалеристите на цветния телевизор и пиеше от пресоналното си питие — Южен комфорт със Севън-ъп. Казваше му така, защото като го пиеше пред други хора, те вечно се смееха. В третата четвъртина Кавалеристите водиха с 27:3. Ракър, звездата, бе повален на три пъти. Голям мач, а, Фреди? Какво разправяш, Джордж? Не зная как издържаш на напрежението.

Мери спеше на горния етаж. През уикенда времето се бе затоплило и сега навън ръмеше. Приспа му се и на него. Бе вече на три питиета.

Имаше прекъсване и пуснаха реклама. Бъд Уилкинсън разказваше колко тежка била тази енергийна криза и как всеки трябва да изолира таванските си помещения и да затваря комина си, като не използва камината. Знакът на фирмата, представяща рекламата се показа в края: ЕКСОН.

Той си помисли, че всеки трябва вече да е разбрал, че нещата тръгнаха на лошо, още когато Ессо си смени името на Ексон. Ессо се изговаряше лесно като въздишка на човек, почиващ си в койката. Ексон напомняше на име на рицар от планетата Юрир.

— Ексон повелява всички землянчета да хвърлят оръжие — каза той. — Хайде, немощни земляни.

Той се изкикоти и си наля нова чаша. Дори не трябваше и да става; Южният комфорт, еднолитровата бутилка Севън-ъп и пластмасовата купа лед бяха на малката кръгла масичка до него.

Включиха пак мача. Кавалеристите шутираха. Хю Феднак, разпределителят на Мустангите, получи топката и след спринт я подаде на 31. После, под стоманения поглед и вещото ръководство на Ханк Ракър, който сигурно бе виждал някога купата по телевизията, Мустангите задържаха топката за още пет метра. Джийн Формън би шута. Анди Кокър от Кавалеристите върна топката на 46 от Мустангите. И тъй нататък и тъй нататък, както находчиво бе казал Кърт Вонегът. Бе чел всички книги на Кърт Вонегът. Харесваха му най-вече, защото бяха смешни. Миналата седмица в новините бяха съобщили, че училищният съвет в някаква гимназия в град Дрейк, Северна Дакота, изгорил всички налични екземпляри на „Кланица 5“ на Кърт Вонегът, където се говореше за бомбардировката на Дрезден. Като си помисли човек, имаше като че ли някаква връзка между бомбите и запалените книги.

Фред, защо тези идиоти от пътното строителство не вземат да прокарат удължението на 784 през Дрейк, а? Басирам се, че ще им хареса. Страшна идея, Джордж. Защо не напишеш стихотворение на тази тема? Майната ти, Фред.

Кавалеристите отново отбелязаха и резултатът бе 34:3. Някакви мажоретки заподскачаха край игрището на стадиона Астротърф по голи задници. Той бе наполовина задрямал и когато Фред го заяде, не успя да се отърве от него.

Джордж, след като явно не виждаш какви ги вършиш, нека ти кажа. Нека ти го кажа направо в очите, стари приятелю. (Остави ме на мира, Фред. ) Първо, опцията на завода в Уотърфорд ще ти изтече в полунощ във вторник. В сряда, Том Макан ще подпише договора с това раболепно лайненце, кръстено на Свети Патрик, Патрик Ж. Монохан. В сряда следобед или четвъртък сутринта там ще изникне един голям знак ПРОДАДЕНО!. Ако някой от пералнята го види, може и да отложиш неизбежното, като кажеш: „Ами да. Продадено на нас.“ Но ако Орднър провери, с тебе е свършено.