бързо. А, казват, че и мотелските вериги вече са купили добри парцели край Уотърфорд и Ръсел, край бъдещото колело. Така че, с преместването ни в Уотърфорд ще попаднем в по-добри, а не в по-лоши позиции.

Сам си сложих крака в капана, Фреди. И той сега ме гледа като готова плячка. Прав си, Джордж. Съвсем си прав.

— Добре — усмихна се той. — Разбирам. Но тези нови мотели ще тръгнат чак след година или две. И ако тази енергийна криза се окаже наистина толкова сериозна…

Орднър го прекъсна сухо:

— Това е въпрос на политика, Барт. Ние с теб сме двама изпълнители. Ние изпълняваме заповедите.

Стори му се, че имаше нотка на смъмряне в гласа му.

— Добре. Само и исках моето мнение да се чуе.

— Добре. Чуто е. Но ти не си този, който прави политиката, Барт. Това трябва да ти е ясно. Ако бензинът свърши и всички мотели увиснат, ще увиснем и ние, както и всички останали. Но дотогава, нека момчетата горе да се безпокоят за това, а ние да си вършим своята работа.

Смъмрен бях, Фреди. Без съмнение, Джордж.

— Добре. А ето и останалото. По моя преценка, ще са нужни двеста и петдесет хиляди долара за ремонт и довършителни работи, преди Уотърфорд да даде първия си чист чаршаф.

— Какво! — Орднър прикова с удар чашата си на масата.

Аха, Фреди. Тук май докоснахме някой оголен нерв.

— Стените целите са изгнили и изсъхнали. Зидарията в източната и северната част е станала вече на прах. А подът е толкова слаб, че само първата ни тежка пералня ще го продъни.

— Това твърдо ли е? За тези двеста и петдесет?

— Твърдо. Отвън ще ни трябва нов комин. Нови подове и горе и долу само по инсталацията петима електротехници ще имат две седмици работа. Всички кабели са сечение за двеста и читирийсет волта, а на нас ще ни трябва петстотин и петдесет. И тъй като ще бъдем в далечния край на всички градски електро- и водопроводи, басирам се, че токът и водата ни ще скочат поне с двайсет процента. С електричеството ще се справим, но едва ли трябва да ти обяснявам какво значи за една пералня двайсетпроцентно нарастване на разходите за вода.

Орднър смаян го гледаше.

— Но да оставим това. Това е част от преките разходи, не от ремонта. Докъде бях стигнал? Къщата иска нова инсталация за петстотин и петдесет волта. Ще ни трябва и сносна алармена инсталация с местна телевизионна мрежа. Нова изолация. Нов покрив. А, да, и отводнителната система. Горе на ул. „Фьр“ сме нависоко, но ул. „Дъглас“ е точно в дъното на един естествен басейн. Само монтирането на тръбите ще струва между четирийсет до седемдесет хиляди.

— Господи, как така Том Грейнджър не ми каза нищо за това?

— Той не беше с мен на огледа на завода.

— Защо?

— Защото му казах да остане.

— Какво си му казал?

— Това бе в деня, когато пещта ни излезе от строя — каза той търпеливо. — Поръчките се трупаха, пък нямахме топла вода. Том беше нужен там. Само той се оправя с пещта.

— Ами, Барт, не можа ли да го заведеш там някой друг път?

— Не виждах смисъл — каза той и пресуши чашата си.

— Не си виждал… — Орднър не можа да довърши. Той остави чашата си и заклати глава, като човек току-що ударен с юмрук. — Барт, знаещ ли, ако оценката ти е грешна, как ще ти се отрази това? Оставаш без работа, ей така, за един миг. Божичко, нима ти се иска да се прибереш някой ден при Мери с опашка между краката? Това ли искаш?

Ти нищо не разбираш, помисли си той, защото никога не помръдваш и пръст, без да си си осигурил шест резервни вратички и двама души — спасители за всеки случай. Ей затова си натрупал четиристотин хиляди по банки и в акции, Делта 88 и компютър, дето изскача от бюрото ти като детски палячо на пружина. Ех ти, глупав пикльо. Бих могъл да те въртя на пръста си поне десет години. Само ако реша.

Той се ухили срещу изопнатото лице на Орднър:

— С това и завършвам, Стийв. Именно заради това, не се притеснявам.

— Какво искаш да кажеш? Той с радост излъга:

— Том Макан вече бе уведомил посредника, че не проявява интерес към завода. Бяха изпратили свои хора да го огледат и те бяха надали вой до Бога. Така че, имаш ми думата, че за четиристотин и петдесет това място не струва. Имаш и една опция, която изтича във вторник. И най-после, имаш и един хитър агент по недвижими имоти, на име Монохън, който за малко да ни свали гащите с блъф. За малко.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да оставим опцията да изтече. Да задържим пат до четвъртък или там някъде. Ти ще говориш с твоите момчета от счетоводството за това двадесетпроцентно нарастване при тока и водата. Аз ще поговоря с Монохън. И като свърша, той ще е паднал на колене и ще предлага двеста хиляди.

— Барт, сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — каза той и се усмихна със стиснати устни. — Не бих си оголвал врата, като знам, че някой чака да го отреже.

Джордж, какво правиш???

Млъкни, остави ме на мира сега.

— Насреща ни има само един хитър агент без клиенти — каза той. — Можем да си позволим да не бързаме. Оставим ли го да увисне, с всеки изминат ден цената ни ще пада, докато купим.

— Добре — каза бавно Орднър. — Но, Барт, имай предвид, че ако оставим опцията ни да изтече и тогава някой друг се намести там, с работата ти ще е свършено. Нищо…

— Знам — каза той уморено. — Нищо против мен нямаш.

— Барт, да не си се заразил нещо от Мери? Изглеждаш ми зле тази вечер.

Ти изглеждаш зле, идиот такъв.

— Ще се оправя, като привършим. Напрегнато е.

— Наистина — лицето на Орднър вече излъчваше съчувствие. — Почти бях забравил. И твоята къща минава под ножа, нали?

— Да.

— Намерихте ли си друга?

— Имаме една-две предвид. Няма да се учудя, ако приключа и с пералнята и с къщата в един и същи ден.

— Това може да ти е първия случай, когато в един ден ще си обърнал триста хиляди до половин милион долара в сделки — усмихна се Орднър.

— Да, голям ден ще бъде.

По пътя към дома Фреди непрекъснато се опитваше да го заговори, крещейки, и той трябваше непрекъснато да прибягва към помощта на релето. Тъкмо завиваше на ъгъла на ул. „Крестолън Уест“, когато релето изведнъж изгърмя с мирис на прегорели жици и усещане за претоварен мозък. Цялата лавина въпроси се стовари върху него така, че той скочи с два крака върху спирачката. Фордът спря с писък по средата на улицата, а той така силно политна напред, че предпазният му колан се заключи и изтръгна едно изохкване от стомаха му.

Когато дойде на себе си, той бавно качи колата на тротоара. Изключи двигателя, после светлините, разкопча предпазния колан и постави треперещи ръце на волана.

От мястото, където бе той, улицата правеше лек завой, като лампите й плавно очертаваха красива дъга. Повечето от къщите бяха строени в следвоенния период между 1946-а и 1958-а, но някак си, като по чудо бяха останали незасегнати от синдрома на 50-те години и всичките болести на това време — пропадащите основи, изобилието от играчки по грозните дворове, преждевременната смяна на автомобили, падащата боя, пластмасовите прозорци срещу бури.

Познаваше добре съседите си, и как иначе — с Мери бяха на ул. „Крестолън“ вече 14 години. Дълго