току-що се бях оженил. Изкарал бях две години бизнес администрация и с Мери бяхме решили да не бързаме за дете, но тогава използвахме този метод с прекъсването, нали знаеш. Веднъж в града, някой тръшна вратата от долния етаж и така се стреснах, че на секундата получих оргазъм. Тогава и Мери забременя. Тъй че винаги, когато започна да се мисля за много велик, си напомням, че една затръшната врата ме е изпратила на мястото. където съм и сега. Това отрезвява. В онези дни нямаше рехави закони с абортите. Забременее ли някое момиче от теб, или се жените, или я изоставяш. Друг избор нямаше. Оженихме се и започнах първата работа, която ми попадна, и това бе тук. Помощник в перачното — точно това, което онова хлапе, Полак, прави долу в момента. Само че тогава всичко се правеше на ръка и прането трябваше да се вади мокро от машините и да се окача на един голям изстисквач, Стонингтън, който поемаше до 250 кг. Заредиш ли го лошо, и кракът ти можеше да замине. Мери пометна в седмия месец и лекарите казаха, че никога не ще може пак да зачене. Изкарах като помощник тук три години и за 55 часа седмично вземах чисто 55 долара. Тогава Ралф Албертсън, началникът на перачното, се бе замесил в някаква шашма с автомобилни застраховки, получи удар на улицата, докато си разменяли полиците с неговия човек, и умря. Добър човек беше. В деня на погребението му цялата пералня затвори. След като бе прилично погребан, отидох при Рей Таркингтън и поисках да ме назначи на мястото на Ралф. Бях почти сигурен, че това ще стане. Научил бях всичко в перачното, защото Ралф ме беше обучил.
— В онези дни, това бе семеен бизнес, Вини. Рей и баща му, Дон Таркингтън, го движиха. Дон го бе наследил от баща си, който бе създал Синята Панделка през 1926-а. Профсъюзи тук нямаше и активистите им, предполагам, биха казали, че и тримата Таркингтън са си чисти експлоататори на нискоквалифицирания наемен труд. А така и си беше. Но, когато Бети Кийсън се подхлъзна на мокрия под и си счупи ръката, Таркингтънови платиха разноските в болницата и й пращаха по 10 долара седмично за храна, докато се оправи и тръгне пак на работа. И всяка година за Коледа правеха по един голям банкет в разпределителната — с най-хубавия пилешки пай, който можеш да си представиш, с боровинково сладко и банички, и шоколад по твой избор за десерт. Дон и Рей подаряваха на всяка жена по чифт обици, а на всеки мъж — по една вратовръзка. Още пазя всичките тези 9 вратовръзки в гардероба вкъщи. Когато Дон Таркингтън почина през 1959 г., на погребението му носех една от тях. Бяха станали вече демоде и Мери вдигна голяма патърдия, но аз въпреки това я сложих. Тук беше мрачно, работното време — дълго, а работата — монотонна, но хората държаха един на друг. Ако изстисквачът се повредеше, Дон и Рей ще слязат веднага долу и с навити ръкави на белите си ризи, ще усукват онези ми ти чаршафи с нас. На това се казваше семеен бизнес тогава, Вини. Така беше.
— Та след смъртта на Ралф, Рей Таркингтън ми каза, че е наел друг човек отвън да отговаря за перачното. Аз нищо не разбирах и се чудех какво, по дяволите, става тук. А Рей ми казва: „Баща ми и аз искаме да се върнеш в колежа.“ Отговорих: „Чудесно! И с какви пари? С автобусни билети?“ А той ми подава един чек за 2000 долара. Гледах го и не вярвах на очите си. „Какво е това?“, попитах го. А той отвърна: „Не е достатъчно, но ще стигне за обучението, наема и книгите ти. А за останалото ще работиш тук през лятото.“ Попитах го как ще мога да му се отблагодаря. А той ми каза: „По три начина. Първо, върни си заема. Второ, върни и лихвите по него. Трето, донеси това, което ще научиш пак тук, в Синята Панделка“. Занесох чека вкъщи и го показах на Мери, а тя се разплака. Зарови лице в дланите си и се разплака.
Вини вече го гледаше наистина смаян.
— Така че през 1955-а се върнах в колежа и завърших след две години. Върнах се пак в пералнята и Рей ме назначи за началник на шофьорите. С деветдесет долара седмично. Като върнах първата вноска от парите, попитах Рей каква ще е лихвата. Отвърна ми: „Един процент.“ „Какво?“ — извиках. „Добре ме чу.“ — каза той и добави: „Нямаш ли работа?“ — „Да, мисля, че трябва да изтичам в града и да викна лекар да ти прегледа главата.“ Рей избухна в смях и ми каза да изчезна от кабинета му. През 1960 г. изплатих целия заем и знаеш ли, Вини, какво стана? Рей ми подари часовник. Този тук.
Той вдигна ръкавела си и му показа часовника „Булова“ на китката си със златната разтегателна каишка.
— Нарече го „позакъснял подарък по случай завършването“. Двайсет долара бе лихвата, която платих за образованието си, а този проклетник ми подаряваше часовник за осемдесет. На гърба му бе гравирано:
— През 1963-а Рей ме назначи на твоята работа. Занимавах се с химическото чистене, отварях нови сметки, следях останалите перални в града — само че тогава те бяха пет, а не единайсет. Работих това до 1967-а и тогава Рей ме назначи тук на това място. След още четири години, вече трябваше да продава. Останалото вече го знаеш. Как тези копелета го притиснаха. Това го състари. Тъй че сега сме част от корпорация с не две, ами двайсет дини под мишницата — бързи закуски, голф, магазини с намалени цени, бензиностанции и какви ли не идиотщини. А Стийв Орднър не е нищо повече от един наперен началник- смяна. Някъде в Чикаго, или Гари, управителният съвет може би отделя петнайсет минути седмично на Синята Панделка. Тях хич не ги интересува какво представлява работата в пералнята. Те си нямат и най- малка представа. Обаче, знаят как да четат приходно-разходния баланс, виж, толкова могат. Счетоводителят казва: „Я, вижте. Ще удължават магистрала 784, а Синята Панделка им е точно на пътя заедно с жилищните квартали.“ А, така ли? С каква сума ще ни компенсират за това? И толкова. Исусе Христе, ако Дон и Рей Таркингтън бяха живи, тези педерасти от пътното строителство вече щяха да са на подсъдимата скамейка и да отговарят по толкова обвинения, че да не могат да си отдъхнат до 2000 г.! Щяха да ги подгонят както трябва. Може и да бяха упорити старомодни старци, но имаха чувство за
— Но те са мъртви — каза Вини.
— Да, напълно. — Изведнъж се почувства отпуснат и разстроен, като китара на аматьор-изпълнител. Това, което трябваше да стигне до Вини се бе изгубило в лабиринта от лични спомени. Виж го, Фреди, та той не разбира какво му говоря. Той си няма представа. — Слава Богу, че не са тук, за да видят това.
Вини замълча.
Той направи усилие да се стегне и рече:
— Това, което се опитвам да кажа, Вини, е, че има две групи хора в тази работа тук. Те и ние. Ние сме перачите. Това ни е работата. Те са счетоводителите. Това си е
— Разбирам, Барт — каза Вини, но за него бе явно, че Вини не е схванал нищо. Не бе сигурен дали и самият той разбира всичко.
— Добре — каза той. — Ще говоря с Орднър. А за твоя информация, Вини, заводът в Уотьрфорд е не по-лош от нашия. Приключвам със сделката идния вторник.
Вини се усмихна широко и с облекчение:
— По дяволите, това е чудесно.
— Да. Всичко е наред.
Докато Вини излизаше, той викна след него:
— И ще ми кажеш после дали ти е харесал онзи германски ресторант, нали?
Вини Мейсън му хвърли своята усмивка номер едно, блестяща и многозъба, готова на всичко:
— Разбира се, Барт.
Вини вече го нямаше, но той продължи да гледа в затворената от него врата. И аз я направих една, Фред. Е, не бе толкова зле, Джордж. Към края, май се поувлече, но, от друга страна, само по книгите всичко става безгрешно още от първия път. Не, не, изложих се. На излизане оттук той вече си мислеше, че Бартън Доус нещо не е в ред. Господ ми е свидетел, че има нещо вярно в това, Джордж. Чакай, не ме пъди. Защо купи онези пушки, Джордж? Защо направи това? Щрак, релето задейства.
Той слезе на долния етаж, даде на Рон Стоун материалите на търговските пътници и Рон на минутата изрева на Дейв да дойде и да хвърли едно око. Дейв извърна поглед. Пак щяха да го затрупат с нова работа.
Той се качи горе и позвъни в кабинета на Орднър с надеждата, че последният ще е излязъл някъде да пийне нещо по обед. Днес обаче, не му бе писано да има такъв късмет. Секретарката му го свърза
