— Колко имаме досега?
— Донесоха 300 кг Повечето от Шрайнърс. От понеделник. Не съм виждал по-кирливи чаршафи. Прави ще стоят, ако ги оставиш.
Той махна с глава към новото момче, Полак:
— Той как я кара? — Синята Панделка имаше голямо текучество в помощници от перачното. Дейв ги претоварваеше с работа, а ревът на Рон първо ги изнервяше, а после ги изгонваше.
— Засега е добре — каза Рон. — Помниш ли предния?
Спомняше си добре. Момчето бе издържало 3 часа.
— Да, помня. Как се казваше? Рон Стоун смръщи вежди:
— Не помня. Бейкър? Баркър? Нещо такова. В петък го видях край онзи магазин „Спри и купи“ да раздава брошури за бойкотиране на марулите на пазара, или нещо такова. Какво ще кажеш? Като не може да върши работа, тръгнал да обяснява на всеки колко кофти било, че в Америка не е като в Русия. Да се разплачеш, направо.
— Хауърд Джонсън ли ще въртите сега? Стоун изглеждаше обиден:
— Винаги го минаваме първи.
— Ще стане ли до девет?
— Че, как не?
Дейв му махна и той отвърна на поздрава. Тръгна нагоре по стълбите, през химическото чистене, после през счетоводството и влезе в кабинета си. Седна на въртящия се стол зад бюрото си и придърпа цялата кутия с входящата поща и документите за него. На малка табела върху бюрото му пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той не държеше особено на този надпис, но го остави на бюрото си, защото беше от Мери. Кога му го бе подарила? Не беше ли преди пет години? Той въздъхна. Търговските пътници, които идваха в кабинета му, виждаха нещо смешно в надписа. Умираха да се смеят. Но пък, от друга страна, ако покажеш на някой търговски пътник снимка на гладуващи деца или на Хитлер в сношение с Дева Мария, той пак ще се превие от смях.
Вини Мейсън, без съмнение птичката, която чуруликаше на ухото на Стийв Орднър, имаше на бюрото си надпис, на който пишеше: МИСЛИ! Що за глупост можеше да е това, МИСЛИ? На това дори и търговски пътник не би се засмял, нали, Фред? Да, Джордж, тооочно така. Навън се чу тежкият ропот на дизелови двигатели и той се завъртя на стола си, за да погледне. Строителите на пътната магистрала започваха новия си ден. Едно дълго шаси с два булдозера, качени на него, минаваше край пералнята, следвано от нетърпелива опашка от коли.
От третия етаж, над химическото чистене, можеше да се наблюдава как напредва строителството. То се врязваше в офисите и жилищния район на Уестърн като дълга мръсна рана, като хирургически разрез с кални съсиреци. Вече бяха преминали ул. „Гилдър“ и бяха погребали парка на Хебнър авеню, където той бе извеждал Чарли като малък… почти бебе. Как се казваше парка? Не знаеше. Просто, парка на Хебнър авеню, нали, Фред? Имаше малко игрище за бейзбол, няколко висящи греди за ходене и малко езеро с къщичка по средата. През лятото покривът на къщичката бе винаги покрит с птичи курешки. Имаше и люлки. Чарли се бе люлял за първи път в марка на Хебнър авеню. Какво ще кажеш за това, Фреди, стари приятелю? В началото се бе изплашил и бе плакал, но след това му хареса и накрая пак плака, но вече защото го бяха свалили от люлката. На път за вкъщи се напишка и намокри цялата седалка в колата. Нима всичко това бе станало преди четиринайсет години?
Още един камион отмина с автогрейдер, качен върху него.
Бяха съборили блока „Гарсън“ още преди четири месеца; той бе три или четири пресечки западно от Хебнър авеню. Няколко сгради с офиси на кредитни компании и една-две банки, а останалото бе заето от зъболекари, масажисти и специалисти по изкълчени и увредени крака. Това не бе чак толкова важно, но раздялата със старото кино, „Гранд тиътър“, му бе причинила истинска болка. Там бе видял някои от любимите си филми в началото на 50-те години. „Набери У за убийство“ с Рей Милан. „Денят, когато всичко спря“ с Майкъл Рени. Този филм го бяха давали по телевизията преди две вечери и той бе решил да го гледа, но заспа пред проклетия телевизор рано-рано и се събуди чак за химна в края на програмата. Бе разлял питието си върху килима и Мери бе вдигнала врява по-късно.
Старото кино, все пак, си оставаше незаменимо. Сега строяха тези нови малки залички в предградията, кацнали насред петкилометров паркинг. Кино I, Кино II, Кино III, Кинозала. Бе завел Мери в Уотърфорд, за да види „Кръстникът“. Билетите бяха по 2,50, а вътре приличаше на скапана зала за боулинг. Без балкон А в „Гранд тиътър“ фоайето бе покрито с мрамор, имаше и балкон и една прекрасна, стара, омазнена машина за пуканки, където една голяма кутия струваше, десетаче. Образът, който ти късаше билета (който пък ти струваше шейсет цента), беше облечен в червена униформа, като придворен лакей, и бе поне на сто години. И винаги избоботваше една и съща фраза: „Прийятно вий гледане“. Вътре бе просторно и тъмно и пропито с дъха на прашно кадифе. Човек като седнеше, не си разбиваше коленете в седалката отпред. А от тавана висеше огромен стъклен полилей. Никой не искаше да сяда под него, защото, ако паднеше, тези отдолу трябваше да ги изстъргват с ножче от пода. Старото кино си беше…
Той погледна часовника на ръката си виновно. Близо четирийсет минути. За Бога, тук нещо не беше в ред. Току-що бе прекарал четирийсет минути, без дори да се замисли за нещо сериозно. Освен за парка и „Гранд театър“.
Нещо не е ли наред, Джорджи? Може и да не е, Фред. Май наистина не е. Той прокара ръка по скулите под очите си и по влагата там разбра, че е плакал.
Той слезе долу, за да говори с Питър, който отговаряше за доставките. Работата в пералнята вече течеше на пълни обороти. Машината за гладене удряше и съскаше с първите чаршафи от поръчката на Хауърд Джонсън; перачните машини се тресяха и караха пода да вибрира, машината за гладене на ризи издаваше своето фъсссс-шшш, докато Етел и Ронда я зареждаха непрекъснато с нови и нови ризи.
Питър му каза, че поръчките на гражданите вече са натоварени на четвъртия камион и би могъл да им хвърли един поглед преди да заминат, ако иска. Той каза, че няма нужда. Попита дали са тръгнали поръчките за Холидей Ин. Питър отговори, че в момента ги товарят, но онова магаре от хотела вече се обадило два пъти да пита дали хавлиите му са готови.
Той кимна и се качи обратно горе, за да потърси Вини Мейсън, но Филис му каза, че Вини и Том Грейнджър отишли до онзи нов германски ресторант да проучат въпроса с покривките там.
— Би ли казала на Вини да ми обади, като се върне?
— Да, г-н Доус. Г-н Орднър позвъни и поиска да му се обадите.
— Благодаря, Филис.
Върна се в кабинета си, извади книжата от входящата кутия и започна да ги прехвърля.
Някакъв търговски пътник искаше да се срещнат, за да му представи новата промишлена белина „Жълто-Баста“: Откъде им идват наум подобни имена, почуди се той, и остави писмото за Рон Стоун. Рон обичаше да затрупва Дейв с нови продукти, особено, ако можеше да измъкне по 200 г безплатно за проби.
Благодарствено писмо от фондацията „Юнайтид“. Той го отдели настрана, за да го закачи по-късно на таблото със съобщения до автоматичния часовник.
Рекламна брошура за офис мебелировка от „Директорска Ела“. В кошчето.
Рекламна брошура за телефонен секретар, който да отговаря при обаждане, докато няма никой и да записва съобщения до 30 секунди.
Писмо от някаква госпожа, която дала за пране шест от ризите на съпруга си и ги получила с прегорели яки. Той с въздишка отдели писмото настрана, за да се занимае със случая по-късно. Етел отново е пийнала повечко с обяда си.
Предложение от университета за тестване на водата. Той го отдели настрана, за да поговори с Рон и Том Грейнджър след обяд.
Рекламна брошура от някаква застрахователна компания, в която изтънчено обясняваха как човек може да спечели осем хиляди долара, като за целта само трябва да умре. В кошчето.
Писмо от хитрия агент по недвижими имоти, който се занимаваше със завода в Уотърфорд. Казваше, че имало някаква компания за производство на обувки, която се интересувала много от него, и по-точно
