навежда като влиза. Четвъртитата маса в гостната бе от полиран дъб и бе дълга близо 3 метра. Дори да беше проядена на места от червеи, то всичко бе добре прикрито от шест или осем пласта блестящ лак. На другия край на стаята имаше шкаф, пълен с порцелан, и висок… към метър и деветдесет и пет, нали Фред? Да, толкова, горе-долу. В задния двор имаше трап за печене на барбекю, достатъчно голям, за да побере цял динозавър, и малка тревна площ за по някой удар голф. Нямаше басейн с форма на бъбрек. Бъбрековидните басейни вече се смятаха за баналност. Правеха си ги само южнокалифорнийски обожатели на слънцето, и то от средна класа. Орднърови нямаха деца, но издържаха едно корейче и едно виетнамче, а бяха платили на едно момче от Уганда да учи за инженер, та като се върне в родината си да строи водноелектрически централи. Бяха демократи, но само заради Никсън.

Той тихо мина по пътеката до верандата и натисна звънеца. Домашната прислужница отвори вратата.

— Г-н Доус — каза той.

— Заповядайте, господине. Нека само взема палтото ви. Г-н Орднър е в кабинета си.

— Благодаря.

Той й подаде палтото си и мина през коридора край кухнята и гостната. Зърна за миг голямата маса, паметник на Стийв Орднър. Килимът по пода свърши и стъпките му зачаткаха леко по балатума на черни и бели квадрати.

Посегна към вратата на кабинета, и в този момент, както бе сигурен, че ще стане, Орднър я отвори.

— Барт! — каза Орднър. Те се ръкуваха. Орднър бе облечен със сако от кафяво кадифе с кръпки на лактите, тъмнозелен панталон и виненочервени чехли. Не носеше вратовръзка.

— Здравей, Стийв. Как са финансите? Орднър простена театрално:

— Ужасно. Преглеждал ли си скоро борсовата         страница? — той го въведе в стаята и затвори вратата. Стените бяха изцяло покрити с книги. Отляво имаше малка камина и електрическа печка. По средата — голямо бюро с някакви документи по него. Той знаеше, че някъде в това бюро има скрит един Ай Би Ем „Силектрик“ и ако се натиснеше нужния бутон, компютърът щеше да изплува като торпедо. — Пазарът направо се е продънил. Меко казано — добави Орднър с гримаса. — Пак работа на Никсън, помни ми думата, Барт. Той все си намества картите някъде. Когато направиха теорията на доминото на пух и прах в Югоизточна Азия, той просто я взе оттам и я стовари върху американската икономика. На другия край на света от нея нищо не излезе, а виж какви чудеса върши тук. Какво ще пиеш?

— Уиски с лед.

— Готово е.

Той отвори от стената малко барче и извади четвъртинка скоч, купен от специализирания магазин, за който едва ли е оставил някой цент ресто от десетачката. Разля питието върху две кубчета лед в чашата и му я подаде.

Да седнем — каза той. Те седнаха в креслата край електрическата печка. Той си помисли: Ако си тръсна питието в това нещо тук, ще лумне на момента. За малко не го и направи.

— Карла не можа да остане — каза Орднър. — Един от клубовете й е спонсор на модно ревю тази вечер. Приходите са за някакво младежко кафене в Нортън.

— И модното ревю е там? Орднър изглежда се стресна:

— В Нортън! О, не. В Ръсел е. Не бих разрешил на Карла да отиде там дори и с двама бодигарда и полицейско куче. Има един поп… Дрейк, мисля, се казва. Пие много, но младите го обичат. Та той е, един вид, свръзката.

— Аха.

— Да.

Те се загледаха в печката за малко. Той отпи половината от уискито си.

— Въпросът с Уотърфорд бе повдигнат на последното заседание на управителния съвет — каза Орднър. — В средата на ноември. И трябва да си призная, че бях малко неподготвен за това. Та, дадоха ми… хм, мандат да проуча каква точно е ситуацията. Без това изобщо да е свързано с твоето ръководство на пералнята, Барт…

— Разбирам — каза той и отпи още от чашата. В нея нямаше вече нищо, освен капчиците алкохол останали между бучките лед и стените на чашата. — За мен винаги е било удоволствие, когато работата ни събира, Стийв.

Орднър изглеждаше доволен:

— Та, какво е положението? Вини Мейсън ми каза, че сделката още не била приключена.

— Вини или не е разбрал, или не ти е казал нещо както трябва.

— Значи, сделката е приключена?

— В процес на приключване е. Очаквам да подпишем договора идния петък, освен ако нещо не стане междувременно.

— Научих, че агентът по недвижими имоти ти е направил сравнително добро предложение, което ти си отхвърлил.

Той погледна към Орднър, стана и си наля още уиски:

— Това не си го разбрал от Вини Мейсън.

— Не.

Той се върна и седна пак в креслото:

— Предполагам, че не би имал нещо против, ако ми кажеш откъде си разбрал това, Стийв.

Орднър разпери ръце:

— Бизнесът си е бизнес, Барт. Като чуя нещо, длъжен съм да го проверя, дори и ако всичките ми лични и професионални впечатления от човека сочат, че мога да му се доверя. Неприятно е, но и излишни рискове са ненужни.

Но Фреди, никой не знаеше за това, освен мен и агентът по недвижимите имоти. Май старият мистър Бизнес се е захванал сериозно с тази работа. Или излишни рискове са ненужни, а? Така е, Джордж. А дали да не го гръмна в упор, Фреди? По-добре, недей Джордж. И дай шанс на леда да се разтопи в огнената вода.

— Сумата, на която отказах бе четиристотин и петдесет — каза той. — Само за да сме наясно, за толкова ли знаеш и ти?

— Горе-долу.

— И това ти се стори разумно.

— Ами, да, наистина — каза Орднър, сядайки крак връз крак. — Общината оцени стария завод на шестстотин и двайсет, а бойлерът ще може да се пренесе и на новото място. Разбира се, там няма толкова много място за разширяване, но нашите момчета смятат, че след като заводът вече е достигнал оптималния си размер, всъщност нужда от допълнителни помещения няма. Изглеждаше ми, че на тази сума ще можем да излезем на чисто, или дори отгоре… макар това да не бе основният ни мотив. Трябва да си намерим място, Барт. И то веднага.

— Може би си дочул и още нещо.

— Да, наистина — въздъхна Орднър и кръстоса обратно крака. — Чух, че ти си отказал на четиристотин и петдесет, а Том Макан е изникнал отнякъде и е предложил петстотин.

— Предложение, което посредникът не може да приеме от съображения на лоялност.

— Не може засега. Но знаеш, че опцията ти за покупката изтича във вторник.

— Да, зная. Стийв, нека ти кажа само три-четири неща.

— Заповядай.

— Първо, Уотърфорд ще ни отдалечи на пет километра от промишлените ни клиенти — говоря средно. И това ще качи сериозно преките ни разходи. Всичките мотели са горе, край междущатската магистрала. Нещо по-лошо, услугите ни ще се забавят. Холидей Ин и Хоуджоу и без това вече ни се качват на главата, като им забавим хавлиите с петнайсет минути. А представяш ли си какво ще стане, когато камионите ще трябва на всеки курс да покриват пет километра градско?

Орднър клатеше глава:

— Барт, магистралата се удължава. Затова се и местим, забрави ли? Нашите момчета смятат, че няма да се губи време при доставките. А с новата отсечка, може дори да стане и по-