малко чувство на неудобство, че е някъде, където не би трябвало да бъде) буйно ги приветствали, две огромни, изпотени селски момчета започнали да ги настигат. И изглеждало почти неизбежно, че в последните десет метра на надбягването, те ще надминат Питър и Бен.

— По-бързо, Питър! — изревал Роланд и размахал огромната халба медовина с такъв ентусиазъм, че излял по-голямата част от съдържанието й върху собствената си глава. Но от вълнение нищо не забелязал. — Заек, синко! Бъди заек! Тези селяндури са почти по петите ти!

Майката на Бен започнала да се тюхка и да проклина съдбата, станала причина синът й да е партньор на принца.

— Ако загубят, той ще накара да хвърлят нашия Бен в най-дълбоката тъмница на замъка — изстенала тя.

— Шшт, жено — рекъл Анди. — Няма. Роланд е добър крал.

Той вярвал в това, но все пак се страхувал. Стаадовският късмет си бил в края на краищата стаадовски късмет.

Бен, междувременно, бил започнал да се кикоти. Той сам не можел да повярва, че го прави, но така си било.

— Да бъдеш заек, това ли вика?

Питър също започнал да се кикоти. Краката ужасно го болели, по дясната му ръка струяла кръв, а потта се стичала по лицето му, което започвало да придобива интересен сливов цвят, но той също не можел да спре.

— Да, точно това вика.

— Тогава хайде да скачаме.

Не приличали много на зайци, когато пресекли финалната линия; по-скоро напомняли двойка странни сакати врани. Действително било чудо, че не паднали, но някак си го постигнали. Успели да направят три тромави скока. Третият ги прехвърлил над линията на финиша, където те се стоварили, виейки от смях.

— Заек! — викал Бен и сочел Питър.

— Ти си заек! — викал Питър и сочел Бен.

Те се прегърнали и все още смеещи се, били понесени върху раменете на неколцина силни фермери (Анди Стаад бил един от тях и съчетаното тегло на сина му и на принца било нещо, което той никога не забравил) до мястото, където Роланд преметнал през вратовете им сини панделки. После той грубовато целунал и двамата по бузите и излял остатъка от съдържанието на халбата върху главите им, под дивите възгласи и викове на фермерите.

Никога, дори в спомените на най-стария дядка, дошъл през този ден, не било провеждано такова необикновено състезание.

Двете момчета прекарали остатъка от деня заедно и както скоро се видяло, нямало да възразят да прекарат заедно и остатъка от живота си. Защото дори едно момче на осем години има някакви задължения (а ако то е бъдещ крал, има дори повече) и двамата не можели да прекарват заедно толкова време, колкото им се искало, но поне правели всичко възможно.

Някои се мръщели на това приятелство и казвали, че не е редно бъдещият крал да се сприятелява с момче, което е малко над обикновен баронски земевладелец. Повечето обаче гледали на дружбата им с одобрение. Неведнъж се говорело над дълбоките халби в медовинарниците на Делейн, че Питър е взел най-доброто от двата рода — ума на майка си и любовта на баща си към обикновените хора.

В Питър очевидно нямало никаква подлост. Той никога не минал през период, в който да къса крилата на мухите или да пърли опашките на кучетата, за да ги накара да тичат. Всъщност дори се намесил в полза на един кон, който трябвало да бъде унищожен от Йозеф, главния коняр на краля… и след този случай, когато историята достигнала до ушите на Флаг, магьосникът започнал да се страхува от по-големия син на краля и да мисли, че може би не му остава чак толкова много време за отстраняването на момчето от пътя, както си мислел дотогава.

Защото в случая с коня със счупения крак Питър показал смелост и дълбока решителност, които никак не харесали на Флаг.

Питър минавал през двора на конюшнята, когато видял един кон, завързан за кола точно до главния хамбар. Конят държал един от задните си крака повдигнат от земята. Докато Питър гледал, Йозеф си плюл на ръцете и грабнал един тежък чук. Било очевидно какво смятал да направи. Питър се изплашил и ужасил. Той се втурнал напред.

— Кой ти е казал да убиваш този кон? — попитал той.

Йозеф, решителен и як шейсетгодишен мъж, бил неотделима част от двореца. Той не бил склонен току- така да търпи намесата на някакво си сополиво хлапе, принц или не, и втренчил в Питър тежък, буреносен поглед, който имал за цел да сконфузи момчето. Питър, тогава точно на девет, почервенял, но не се отказал. Струвало му се, че в нежнокафявите очи на коня се четяло: Ти си единствената ми надежда, който и да си. Направи каквото можеш, моля те!

— Моят баща, и неговият баща, и баща му преди него — отвърнал Йозеф, вече видял, че ще се наложи да обясни нещо, независимо дали му харесва или не. — Ето кой ми е казал да го убия. Кон със счупен крак е безполезен за всички живи същества и най-вече за себе си. — Той леко повдигнал дървения чук. — За теб този чук е оръдие за убийство, но щом пораснеш, ще го виждаш като това, което е всъщност в подобни случаи… проява на милосърдие. Сега се отдръпни, за да не те опръскам.

И той вдигнал с две ръце чука.

— Остави го — наредил Питър.

Йозеф останал като ударен от гръм. Никога не му се били бъркали по този начин.

— А? Какво? Какво рече?

— Чу ме. Казах остави този чук долу.

Докато изричал думите, гласът на Питър станал по-дълбок. Йозеф изведнъж осъзнал — истински, реално осъзнал, че този, който стоял пред него в прашния двор на конюшнята и го командвал, бил бъдещият крал. Ала ако Питър само бил казал това — ако стоял там в прахоляка, писукайки: „Остави го, остави го ти казвам, един ден аз ще бъда крал, чуваш ли, така че остави чука!“, Йозеф щял да се изсмее презрително, да си плюе на ръцете и с едно тежко замахване да приключи живота на коня със счупения крак. Но на Питър не му се налагало да обяснява нищо: заповедта се четяла ясно в гласа и очите му.

— Баща ти ще чуе за това, принце — заплашил Йозеф.

— И когато го чуе от теб, то ще бъде за втори път — отговорил Питър. — Ще те оставя да си вършиш работата без повече оплаквания, главен кралски конярю, ако ми разрешиш да ти задам един-единствен въпрос и ми отговориш с „да“.

— Задай си въпроса — отстъпил Йозеф. Той бил почти пряко волята си впечатлен от момчето. Когато Питър му казал, че той самият ще разкаже на баща си за инцидента първи, Йозеф повярвал, че момчето знае какво говори — в очите му греела несъмнена искреност. А и никога преди не го били наричали главен кралски коняр и това доста му харесало.

— Животното прегледано ли е от конския доктор? — попитал Питър.

Йозеф останал като гръмнат.

— Това ли е въпросът ти? Това?

— Да.

— Мили, страховити боже, не — извикал той и като видял, че Питър трепнал, понижил глас, приклекнал пред момчето и се опитал да обясни. — Конят счупи ли си крак, е свършен, в’ше височество. Неизбежно. Краката им никога не зарастват правилно. Има опасност и от отравя не на кръвта. Конят изпитва ужасна болка. Ужасна. И накрая или сърцето на бедното животно се пръсва, или го хваща мозъчна треска и то полудява. Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че този чук е проява на милосърдие, а не е убиец?